III.

Моята молитва в Ада

Из брошурата „Път" от Е. К. Бездомник

(Елена Казанлъклиева)

Всеблагий Господи, обърни очите Си към мен, скитница, която иде от далечната страна на ада. Чуй молбата ми и послушай думите на моето болно сърце, изпитало хиляди болки от двуострия меч на адския властелин! Обиколи­ла съм гори и планини, дълбини и висоти - вредом Те дирих, ала нигде не Те намерих. От деня на моето непослушание, когато Те излъгах и съгреших, аз Те изгубих и в душата ми настъпи тъмнина и никога не чух вече Твоя глас. Пръв път, когато усмивката на злия дух ме измами и моето сърце се поддаде на съблазън, душата ми загуби зрак... Ала скоро тя се пробуди и възнегодува. Сърцето се усети в измама, падна в отчаяние и скръб и викаше с висок глас: Господи мой, де си?-обади се! Аз ида разкаяна - приеми ме!... Кажи ми де си, да мога да Те намеря, за да Ти кажа колко души намерих погубени в пиянство, в блуд, в кражби... И викаха ме и убеждаваха ме да влезна в тяхната дружба, защото казваха те: „Само тук утеха има." В тези часове дохаждах до полуда и скубех косите си, раздирах дрехите и проклинах сатанинската измама, която тури око на мен и ме привлече в ръцете си. Изчиствах с пост душата си, молех се денонощно, непрестанно Те виках и не оставих място, дето да не вляза и питам кой може да ми каже нещо за Тебе.

И намерих най-после люде, които ми посочиха истинския път. Но преди да тръгна из тоя път, трябваше да оставя всичко, що съм придобила на земята. И аз извиках с радост в този час: - О, благодаря ви за това, що ми казахте. Нищо не искам от тази земя, даже и дрехата, която нося - вземете я, защото и тя е шита тук и не искам нищо друго освен свободата, която изгубих.

Господи, при Тебе идвам пак, за мен няма нигде добро без Тебе. Ти си животът ми - не ме отхвърляй!... Към Теб повдигам ръцете си - не ме оставяй! Ти пълниш душата ми с прясна роса всяка заран и навлажняваш посаденото в нея; пращаш влага, орачи да я изорат и сеячи да я посеят. При това Ти не забравяш да изпратиш Твоето животворно слънце да стопли земята, която да­ва своите сокове за младото и крехко стебло. Във всички Твои добрини Те познавам, защото страданията, които изпитах, ме научиха на това. Ти даваш слънце и радост на всяка твар; Ти заповядваш и всеки тръгва по своя път. Който Те слуша, расте и напредва, а който изменя, пращаш го в страдания. Твоето наказание е радост за мен - Ти ме изпитваш. И често аз плачех, скър­бях горчиво без спир, като дете без майка, което с нищо не може да се утеши. Тогава паднах на земята, обляна в сълзи и рекох на тъгата: вземи ме ти!...

Отнесе ме вълна безкрайна, която леко и предпазливо ме носеше през голямото пространство. Небето блесна пред мен с чудна синина и всичко се откри в безкрайна хубост... И мракът в миг изчезна из моята душа и ледът се стопи. Сълзите ми се обърнаха на изворчета - хубави и бистри, които тихо излизаха от сгрятата земя.

А слънцето грееше тъй светло със своите златни лъчи, че всеки лъч кротко ме галеше по тялото и събуждаше всяка замръзнала клетка и вливаше й живот.

Зачуруликаха сладкопойните птички навсякъде и малките трудолюбиви пчелички си хвъркаха леко и взимаха медения прашец от разтворените чашки. Каква любов, О Боже, имаш Ти! Не за това ли плаках толкова векове?... В Теб животът е благ и обилен, ето в него съм и аз сега.

При Теб е животът само, при Теб сърцето е радостно, доволно, при Теб има усмивки, блага, при Теб всеки е доволен и работи свободно, без да го насилва някой и пее в радост до забрава... А вълни на безгранична радост ме понесоха към вечната и незаменима любов. Ето слушай, слушай моята сладка песен, която Ти давам от моето болно сърце. Виж как Ти пея и ще пея безспир! Примките на лукавия добре научих, лъжите също, сплетните на злата умисъл добре проучих, защото всред тях отраснах.

Ще се върна отново на земята само за Теб и за моите братя, които оста­вих в нещастен пир. Упоени в сласт, те просмукваха последните сокове на тяхната душа и викаха безумно: „тука е животът". Ще им кажа, че там негде има друг блажен, топъл и пролетен мир, дето милват чисто и безкористно, дето дават живот, дето има вечно слънце, що грей и не залязва никога. Там, там ще ви заведа, елате, милички мои, ще ядете от небесната манна до насита. Така аз пеях и носеха ме тези хубави и мили вълни и сякаш душата ми ставаше все по- бодра и по-силна.

- Коя е тази мила сила, що ме носи, не мога ли да зная? - попитах вед­нъж и тиха усмивка се показа над моето лице. - Чадо, доволна ли си сега? ...

- О, Ангел ли си, или сам Господ?... - извиках аз.

- Успокой се, чадо, и виж, погледни ме! - Но ръка блага се сложи над моето измъчено лице, притисна се то негде неусетно и чух сърцето - то заби.

- Боже!... Господи, Спасителю... - Радостта бе голяма за мен. От такава голяма скръб и тъга, изведнъж в блаженство, о, то е сън!... Но и сън да е, пак е много, Боже!... В този велик час, когато всичко бе спряло за мен, дочух мил глас, който шепнеше и разливаше се като аромат в душата: „Почивка ти давам сега."

„Иди и кажи на твоите братя, паднали в мрак и невежество, че Аз съм жив. Кажи им, че Аз съм все същият, кротък и благ; ще чакам още малко време, доде­то взема тези викащи, кат теб, пробудени души. Ще им покажа знамения, чрез които ще ги претопя. Иди си, чадо, с чиста вяра и надежда блага, знай, че любов­та те следва и не ще те остави докрай!" Събудих се кат от сън, но цяла в пот обляна, като пътник, който иде отдалеч. На душата ми радост, на тялото леко и чувствах, че бях малко дете, като в най-ранните години. А сега що ми предстои в живота? Почвам в името на Великата любов да търся моите братя, които викат към Него, за да им помогна в скръбта. О, братя на скръбта, в които се пробудила искрата на Великата Душа, елате при мене, аз ще ви покажа що казва любовта.

* * *

Е.

Любовта дълготърпи, благосклонна е, не завижда, не се превъзнася, не дири своето си, не се раздраЖава, не мисли зло, на неправдата се не радва, а сърадва се на Истината. Не са всичките цветя на полето с еднакъв мирис. И не всички души са на еднакъв уровен на развитие. И не можем от всички да очаква­ме еднакъв плод. Само Господ е в сила да преобръща злото, да работи за добро. И религиозните хора си имат своите особености. Някои хора Божествената Любов ги прави като рози, а други като тръни. Някои прави като сочни смокви, а други като стипчиви трънки. И всеки се стреми според разбиранието си. Трябва Мъдрост, трябва знание. Трябва сила и търпение, да се победи злото в човека. Който иска да следва Господа, трябва да дигне своя кръст и да го носи с търпение и радост. В кръста е скрита и смъртта, и Животът, и радостта, и скръбта, и славата, и безчестието. В него са скрити Любовта и възкресение­то. БлаЖен, който разбира.

(Свещеният подпис)

10.Д.1912

София

София, 22, III.

Любезна Еленке,

В материалния свят човек трябва да има познания. Всеки човек трябва да е роден за една работа

Ако дойдете в София, ще имате други мъчнотии, вие вече бехте. В рабо­тата ви трябва постоянство, учение и да се съобразява човек с условията. Не трябва тъй скоро да се обезсърчаваш. Кармата на Найдена не е от най-добри­те. Не може и да му върви тъй лесно. Ще се уреди.

Само Божията Любов   (Свещеният подпис)

(Писма на Учителя до Елена Казанлъклиева. Вж. „Изгревът" том VII, стр. 57-58.)