47. НА КАФЕ ПРИ ВЕРКА КУРТЕВА

Надка: Имаше един Павел Желязков. Тя като брат го имаше. Гдето го бе прала, гладила. Отивам там да пием по едно кафе, тя ще му вземе ризата, ще я изпере, ще я изглади и ще му я занесе, ще му изчисти. Веднъж го срещам някъде, не зная къде го видях, че викам: „Сещаш ли се някой път да отидеш да видиш леля си Верка?" - „Май често пъти не се сещам." В.К.: А тя му переше, Верка му переше дрехите. Надка: И готви, и го вика там, да се нахрани при нея. Тя като свой син го имаше. Буквално тъй. Той никога не трябва да го забравя, но сега не се сеща. В.К.: Аз, като си спомням как ми гласува доверие преди десетина години, това никога няма да го забравя. Надка: Верка ли? В.К.: Да, това никога няма да го забравя. Надка: Значи вие от дълги години се познавате. В.К.: Да, гласува ми доверие. Близки сме с нея от времето на сестра Мария Тодорова. Понеже ходеше при нея редовно. Тя обичаше Мария. Надка: Те се обичаха. В.К.:Те се обичаха двете и ние оттам се познаваме с нея. И тогава тя имаше проблеми нали с жилището, когато го прехвърляха от Изгрева. Ние оттам се познаваме много добре. И оттам ни е връзката. Но ми гласува доверие преди десетина години, казвам. Надка: Това беше друга Верка. А сега вече е друга. Аз ходих един ден с Рая и тя каза: „Рая, теб ще приема, но Надито не." В.К.: Не иска да те приеме. Надка: Не иска да ме приеме. А пък преди това, миналата година ни дойдоха от Айтос - Койнито, Верчито, Стоянка от Поморие и Рая и решихме да отидем до брат Борис и минаваме оттам, където сега живее, купихме от магазина нещо за похапване, но и към Борисови е близко. И купихме нещо, нали да не отиваме с празни ръце и на връщане решихме да отидем при нея, но аз знам, че Верка вече не е онова, което бе, че не е добре и аз й купих кило захар. Като отидем, ще ни направи по едно кафе, да има, и другите купиха там, кой каквото иска, бисквитки и други и влизат сега. Ония, като ги видя, о-о-о, така се зарадва. Аз си стоя настрана. „О, и Надито", каза. В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Не ми отказа. „О, и Надито". Приказвахме, седнахме. „Чакай, казва, знам че искате кафе да ви варя, ами да ви сваря." И свари кафето и дава на всички. Всички си захлюпиха чашките и аз я захлюпих, обаче седя настрана. Тя гледа. На Рая каза неща, които аз ги знаех предварително. Никои друг не ги знаеше. Само аз. Рая ги беше споделила. Тя ги каза точно „мот а мот", както е в чашата, каквото видя. Точно туй, което аз знаех. Но аз си мълча. Гледа на Верчето, гледа на Стоянка, гледа на Койнито и Рая вика: „Ами на леля Надя тука чака чашката." - „Аз - каза - на свои хора много не обичам, ха дайте чашката." В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Погледна и каза: Само едно ще ти кажа, като си отидеш, една жена, казва, ще ти каже нещо, ще ти съобщат нещо за една жена, което, каза, много ще те заболи. Само толкова. И ние си отиваме, Рая, Койнито и Верчето, отиваме. Стоянка отиде при дъщеря си, и след десет минути звъни телефонът. Братовчедка ми има етърва и тя беше лекарка във военна болница. Тя като комунистка с този бяха близки, преди Гълъбов кой беше министър, който е председател на Червен кръст сега. В.К.: Да. Надка: Кирил Игнатов. В.К.: Да. Надка: С него те са работили като студенти и като комунисти, лепили са афиши, това-онова, мъжът и партиец и той полковник и тя е тука, моя първа братоведка, и тука женена, и тя се обажда. Знае ме, нали първи братовчедки, майките ни са сестри с нея, а нейната сестра почива в Бургас и тя на кого, на мен ще се обади. И звъни телефонът и ние сме в друга стая. Румито взема телефона: „Руми" -„Кажи бе, лельо Весе." - „Нека мама ти да ми се обади." И аз: „Кажи бе, Весе." - „Ами да ти кажа, малко ще те поразтревожа." - „Я, защо бе, кажи какво има." - „Ами Дора, каза, сестра ми в Бургас почина." А Вера ми го каза предварително от чашата - гледа ми на кафе. Пред всичките го каза. Те го знаят отгоре и веднага го казаха. Аз, като им казах: „Боже, каза, таз кака Верка, значи и на нас каквото каже, ще се сбъдне." Рекох: Не знам. Моето - веднага. В.К.: Вие мисля че веднъж бяхте ми казали, че Учителят е казал за нея да не я безпокоят много, че не може да издържи, в такъв смисъл. Надка: Пенка Кънева казала: „Учителю, Верка е много хубав човек, защо не може да работи?" - „Тя е с лабилна нервна система. Недейте я закача. Той, брат Георги си я поддържа, колкото може. Тя е с лабилна нервна система." Значи и ето сега резултатът накрая. Каза ми веднъж: „Шибаха ме, шибаха." Рекох: „Вере, защо тъй някога някои остри думи казваш?" - „Ти, каза, не си била тука. Шибали са ме, шибали, затова станах вече и аз такава и аз трябва да се защитавам. Какво, няма да се оставя да ме унищожат." Та с Петър Филипов беше много добре. В.К.: Да. Надка: С Борисови. В.К.:Тя идваше при Петър. Надка; Тя идваше. В.К,: Много беше доволна. Надка: Можели! Кафетата там пиеха, че тя гледаше някога. В.К.:Тя гледаше. Надка: Не всякога, но аз, на мен много пъти ми е гледала, като съм у тях. Викам: „Вере, хайде по едно кафенце." Никога нищо не ми е казвала. Тогава „мот а мот". Няма друго какво да ти казвам, но ще знаеш, като си отидеш, казва, ще ти съобщат за една жена нещо, много ще те заболи. И отивам, и след десет минути Весито се обажда. Тя ми е първа братовчедка, пък тя наша възраст. Ама ние така сме възпитани. Нашата къща беше приют за приятели. Посрещане, изпращане, но благодарение на този живот в цялата околия се познаваха приятелите. Те бяха към хиляда души. Братството на околията Бургас идваше, Сливен, Карнобат, от селата, те много хубави хора имат, такива сърдечни и като ги посрещахме и като ги видехме, се радвахме. М.М.: Гледаш го с потурите така, а като вземе да ти говори, то ти отваря душата. Надка: Ама те бяха много напреднали духовно. Духовни хора. В.К.: На мен са ми разказвали онези братя, които дойдоха от Айтос с белите ризи, с червените пояси, на съборите, когато са идвали да правят Салона. Надка: Да, да. Не Салона. В.К.: На съборите. Ама и като са строили Салона. Надка: Ама те за Салона няколко души братя дойдоха, а пък иначе, когато ги повикаха, Учителят ли ги е повикал кои, той имаше списък по име - толкова от това, те отиваха - с червени пояси, с чисти бели ризи, оставят жетвата. По него време е жетва, вършитба. Оставят за няколко дни, казват: „Нищо няма да им стане." Отиват, връщат се пак и си свършват работата. Предани братя бяха. Няма да кажат "А това- онова" - не. Първо Божието, после моето. В.К.: Виж, много е било трудно, може би няма такъв случай, където възрастен приятел, от онова поколение на брат Георги Куртев, след това подвизава се в този път и неговите деца да се подвизават, и да издържат до края. Няма такъв случай. Надка: Може да няма, но нашето семейство е такова. В.К.: Аз ги познавам всички. Надка: Ние сме предани, предани сме. В.К.: Винаги се отклоняват в една или друга посока и не издържат и т.н. Надка: А Верка се отказа още от малка. Аз няма да се женя и така си остана. С Жорж имаха дружба, но дружба и ако беше жив Жорж, тъй както сестра Мария щяха да се грижат - тя за него, той за нея, но нямаше да се женят. В.К.: Синовете и дъщерите на брат Ватев, например, отидоха в света, ожениха се, едно хубаво чувство запазиха. Надка: Да, да. Тя, Верка, беше близка с тях, ходеше. В.К.: Те като кажеха „дядо Косю", нали за него много държаха, обаче си отидоха по своя път. В.К.: Разправяше ми Верка. Но това преди 15 години случай и тя вече беше го забравила. Отива при Учителя и казва: „Учителю, Жорж е болен, ще си замине." Той й казал: „Намери един човек, който да обича Жорж, за да го спасим," И тя казала: „Никой." Нямаше никой. Надка: Защото тя беше единствена, която го обичаше. В.К.: Намери един човек, който да го обича, за да го спасим, да. Надка: Пък като я боли зъб, отива подута. Пък Жорж взел билети да отиват на театър ли, на концерт ли някъде, казала: „Ама Жорж, боли ме зъбът, не мога." - „Отивай при Учителя. - „Ама какво ще ми направи?" - „Бе отивай при Учителя." Отива и казва: „Учителю, много ме боли зъбът и съм надута." - „Тъй ли?" Взема една губерка. „Я дай да го видя." Като се уплашила. Пробиват й зъба по естествен път и изтича гнойта и хоп, на театъра отишли. В.К.: Ама Учителят го пробива. Надка: Не бе. Той само една губерка извадил и казал. „Дай да го пробием." И в това време той протича. И казал: „Той се проби. Хайде, отивай си!" И там го изцедила с памук, каквото е и с Жорж отиват. То го има там в нейните спомени, кой го беше писал. В.К.: Той, Георги Събев го има в неговите си спомени. Надка: Аз мисля, че ти може да го имаш. Тя трябва да ти го е разправяла В.К.: Да, хубав човек беше. Аз си спомням първите ми контакти, когато идваше при сестра Мария. Тя вече е друга. Тогава беше в силата си, млада, в разположението си беше, да. Надка: Мария и Борис много я имаха. В.К.: В разположение когато е и като седне, и като се разположи, пият чай, че кафе. Надка: Верка, като се разположи и разказва. В.К.: То и разположение е необходимо. Та оттам имаме с нея контакт. Да. Да, Верка. Надка: Сега ми е много мъчно за нея. Много ми е мъчно тъй. Румито вика: „Мамо, недей да скърбиш толкова." Как няма да скърбя? В.К.: Аз веднъж, след Нова година може би, я срещам тука, на спирката и сега тя ме поглежда и отмества погледа си, така ми е сърдита за нещо вероятно. И аз я поглеждам, а тя сега се обърна, все едно че не ме вижда. Обаче аз не съм вчерашен. Сега тя чака да види дали аз ще отида при нея. Аз отивам. Поклоних се, целунах й ръка. Всички ме оглеждат - аз с шапка, с бомбе, а целувам ръка на една баба, тя ме поглежда и казва: „Аз имам работа." Казвам: „И аз имам работа." Но й целунах ръка, ха-ха-ха. Казвам: „Аз се качвам на този трамвай. Ти се качваш на другия." - „Добре. „-„Довиждане." - „Довиждане." - „Ще се видиме ли пак? - „Може да се видим." Казвам: "Добре." Ха-ха-ха. Това беше. Погледна ме така сърдито и ми обърна гръб. Ха-ха-ха. А когато това се отпечати, ще видим дали ще ме гледа сърдито. Ще видим тогава.