130. ПОБОЯТ СРЕЩУ УЧИТЕЛЯ 1936 ГОД.
В.К.: Искам да ми разкажете случаят през 1936 год. Целият случай. Защото имаме тука снимки от онази епоха. И то на Рила. Е.А.: То беше през май, доколкото си спомням -4 май. Един хубав, слънчев ден. Бяхме се прибрали от обед и понеже ставаме сутрин много рано, ние трите стенографки бяхме заедно в „Парахода" и бяхме си полегнали и трите. По едно време една сестра тропа и вика - Весела Козарева и казва: „Учителя бият!" И ние трите скочихме и отидохме. И когато отидохме Учителя вече беше излязъл от големия салон и една групичка хора вече имаше край Него. Нали ние бяхме от първите, които дойдохме. Не бяхме повече от десет души в началото. После все повече и повече хора се набраха. Учителят стоеше сериозен, замислен, но имаше кървави петна по сакото. Той беше с едно лятно сако от „соа екрю". И си казвам, какво е станало, че има кървави петна. По главата нямаше никаква следа, нищо. На другия ден Му се явиха сини петна около очите, но първия път нямаше нищо около очите от тези петна. И след това вече разказаха ми другите, които са видяли, че е дошъл някакъв човек от града и търсил Учителя. Той не погледнал в салона. Отишъл на долната врата на приемната на Учителя и понеже тя беше и със секретна брава, изглежда, че той с ръка се е опитал да счупи стъклото, защото нямаше откъде друга кръв да има по ръката. И после като си наранил ръката, когато видял, че Учителя не е вече в стаята, а е вън в салона, а Учителят е бил в салона заедно с един брат музикант, който е написал операта „Крали Марко" - Иван Кавалджиев. Там той го е удрял с юмруци, силен мъж е бил, як мъж, с юмруци е бил по главата Учителя. И Учителят излезе, нищо не каза, мълчеше, коментарии разни между приятелите, както друг път ставаше. И така постоя Учителят, после се прибра. И целият ден така коментарии. На другия ден вече видяхме, че от побоя сини петна около очите имаше при това. И знаеш ли, че Той на мене даде дрехите да Му опера. Това ми направи впечатление, защото аз съм Му прала и друг път дрехите на Учителя, но че тогава ми ги даде окървавени. Аз мисля, то беше някак нещо по-кармично, защото Него Го биха според мене, заради изказвания на Лулчев. Лулчев беше казал, той и на мене каза това, че Учителят му е казал, в никой случай да не съветва Царя дори да каже на Царя, когото иска да прави министър-председател, но в никой случай Александър Цанков. Това е казал. Сега естествено е, това нещо да е стигнало до него и щото този човек, който Го би се оказа цанковист. Нашият брат Гради го познаваше и той му е бил началник, когато Гради служил войник. Ротен командир му е бил. Чин какъв е бил - капитан. Той му каза името, но аз не го помня. Даже наскоро казах на Гради да ми даде името, щото все пак да му знаем точно името. И минаха няколко дни и казаха, че дошъл той да иска извинение от Учителя, като го хванаха кой е, нали разбраха кой е и го бяха пратили да иска извинение от Учителя. Някой каза, че поискал извинение от Учителя и Учителя му бил казал: „Аз те извинявам, но Господ да те извини!" Да се моли значи Господ да го извини. Други казаха, че не му е подал ръка. Сега кое истината не мога да кажа, щото не съм била там. Но забелязах след това Учителят идваше редовно на гимнастика. Никога толкова редовно не е идвал, колкото в този период, когато бе бит. Сутрин бе на Паневритмия, редовно идваше на Паневритмия, когато Му преминаха синините, но когато имаше синини, не идваше. Но забелязха след около един месец, че Учителя започна малко да си влачи десния крак, по-мъчно се движеше. По-после видях, че като се хранеше, изпускаше лъжицата с дясната ръка.
В.К.: Говореше ли? Е.А.:Говореше. Впоследствие имаше схващане на езика, много бавно говореше. Не фъфлеше, но много бавно изговаряше думите. Помня последната беседа, която я държа преди да тръгнеме на Рила, просто така думите едва-едва, бавно-бавно ги казваше. Нямаше фъфлене защото Той се сдържаше, нали, когато може да изговори думата, ги изговаряше, но идваше на беседи, държеше беседите. Не отсъстваше от беседи, както не отсъстваше от Паневритмията, но дясната ръка и десният крак така бяха малко засегнати не можеше да ги движи. Специално ми направи впечатление на ръката, защото ние като се храниме аз Го виждах какво може и какво не може, нали така. И после даже съм Го виждала да се храни с лявата ръка. И така изкарахме месеците докато тръгнахме на Рила. В.К.: Той се изкачваше горе по стъпалата? Е.А.: Горе си живееше. По стъпалата се качваше и горе живееше, да. И когато да се приготвиме за Рила, Той определи деня, че вече ще тръгнеме. В.К.: Колко време след това тръгнахте на Рила? Е.А.: Ами чакайте, то беше май, юни, ние отидохме, върнахме се на 14 август. Един месец стояхме на Рила. Значи е било юли, когато сме отишли. Значи май и юни, два месеца сме били долу, но ми направи впечатление, че денят в който тръгнахме, чакахме Го цял час, за да слезе отгоре. Всички вече бяхме дошли в уречения час, а Учителя все не слиза. В.К.: Нямаше ли кой да му помогне? Е.А.: Аз лично не знаех, че толкова е затруднен. Савка ми подшушна, че много мъчно се обличал, но аз не знаех това. Даже аз със Савка си казахме, седнахме точно зад Него на седалката, защото да можем нещо да Му помогнем, ако иска да се облегне, нали, възглавничка или дреха да турим. Ние тръгнахме с рейс. С общ рейс. Учителят седна пред нас и ние седнахме и всички други приятели, около 25 души, и с рейс тръгнахме. Сега една лична моя опитност ще разкажа: Когато бях зад Него ми минаваха мисли, които никога не ми бяха минавали. Че в света има страдания и че тези страдания все някой трябва да ги носи. Но тези мисли по чувство мислех, че ги приемам от Учителя. Щото аз така не бих мислила. Това не беше мой начин на мислене и моето дълбоко впечатление беше това, че в дадения момент приех Негови мисли. Той сам разсъждаваше за страданието, което има. Сега, един Учител, нали, да бъде вързан така както Той беше вързан, това е едно от най-големите изпитания. Значи ще излезе, че е немощен или нещо и така нататък. Сега впоследствие чух да казват приятелите, че онези са искали, тези, враговете, да турят адска машина, когато сме всички в салона, в уречен час да избухне, и по този начин да ни ликвидират. Но Учителят измолил Той да плати каквото има, и затова Той е понесъл цялото страдание. И това, в което Той като същество е изложен и това прие да го понесе, за да можем ние по-лесно да преминем понеже по-мъчно бихме го понесли. И после толкова много хора щяха да загинат. Всеки случай това е най-приемливото, Той е пожертвал себе си, за да може нас да спаси от изпитанието на което са мислили да ни подложат. В.К.: Мен ми разказаха, че този, който го е накарал онзи да се извини бил Лулчев. Вярно ли е? Е.А.: Лулчев, да, защото началник на Дирекцията на полицията беше тогава негов личен приятел и аз да ти кажа останах много недоволна и от Лулчев, и от него, че те не понасилиха този човек да каже кой го е пратил. А пратиха го при Учителя да иска извинение. Не може сега да си представя един престъпен тип, който отива да нанесе удари при това, щото той можеше, така и съвсем да напакости на Учителя, нали, по главата, по главата, ама Той има по-нежна конструкция на организма си и на черепа, едно сътресение на мозъка можеше да бъде фатално. Ами разбира се. Та че, аз да Ви кажа много бях недоволна от Лулчев и изкарах една кавга с него впоследствие. Защото намирам, че не на място милост проявиха. Нека да знаем кой точно беше, пьк някой друг нямаше кой да бъде - Цанковист е, пратен беше от някого, той никаква връзка няма с Учителя. Че той е пратен човек-агент да изпълни някакво поръчение.
Ние сега слязохме от рейса на Вада, тръгнахме нагоре, но по пътя Учителя постоянно залиташе, щото пътя беше неравен вървеше се по-трудно. В.К.: Сам ли се изкачи до горе? Е.А.: Не от Вада братко, открая на гората. Открая на гората при Гюлечица през целия път. Открая на гората. В.К.: Нямаше ли коне, та да го качите на някой кон? Е.А.: Абе конете бяха тръгнали с багажа. Не се сетихме. Е после те Го посрещнаха Учителя, ама горе вече, там на стръмнината, високо над Вада, защото бяха отишли някои по-рано и казали там, и дойдоха с кон и Го взеха под езерото, там когато, под първото
езеро Го взеха само. На кон Го качиха. През целия път Славчо вървеше край Него, но Учителят не прие никаква помощ. Нито ръка, нито нищо. Сам вървеше, позалитваше, уморяваше се, но ми направи впечатление, че когато първия път си съблече дрехите, за да се преоблече, Той се бави цял час, по пътя още. И аз не знаех, че толкова не може, нали, че така са ограничени движенията и най-после Той си дойде, нали така, и след това тръгнахме по пътя. А по пътя, някъде по сред към обедното време беше вече, бяхме минали, така под Вада бяхме някъде и бяхме седнали на почивка, там бе и Учителят. И пристига един брат Крум Няголов, идва и казва на Учителя, че Стефка я ухапала змия. И тя е била отровна змия пепелянка ли е била, какво е било. Пепелянка сигурно и аз не бях наблизо, и не съм чула нито Учителя, ни това, но Учителят дал е някакви наставления. И продължавахме да вървим нагоре. В.К.: Аз чух, че Той слезнал надолу и после пак се качил. Е.А.: Не, не се върна, не се върна, защото те ни настигнаха горе на Вада. Да на Вада, не на хижата, а горе на полянката, дето става пресичане на реката. Там ни настигнаха и Учителя ги посъветва. Тя беше загубила вече зрението, да останат там да преспят през нощта и сутринта дойдоха горе. В.К.: А, загубила си зрението! Е.А.: От отравянето, да, беше престанала да вижда. И това чухме. И ние сега тръгнахме нагоре, вървяхме, доста така трудничко Учителят се качваше през цялото време и беше мълчалив, и сериозен. Мисля, че Невена Неделчева беше се качила, щото Лулчев беше се качил с предна група и тя избързала и казала на Лулчев, че Учителят мъчно върви и така описала положението, което беше. Тогава не знам кон предложиха ли Му, но на стръмнината по-неудобно беше, та когато стигнахме под първото езеро, тогава прие Учителя да се качи на коня и Го заведоха до бивака горе, до Неговата палатка. Но когато стигнахме на Вадата горе, за да се преоблече, тогава да ти кажа аз викам: „Савке, хайде да помогнем на Учителя!" И ние двете отидохме и Му помогнахме при обличането, защото иначе пак щеше да се мъчи един час нали, и това бави цялата група. Та Му помогнахме така, за да може да се преоблече. Помогнахме с каквото можем нали. И тогава направиха палатката Му на нашата поляна, дето ние бяхме стенографките, че Неговата палатка, че Савкината и после нашата, моята с Паша и аз. Бяхме, трите останахме, за да можем да Му услужваме каквото има. Щото все пак ние бяхме така, най-естествено с Него сме били заедно всякога. Аз Му носех обикновено раницата. И този път пак аз Му носих раницата. И пристигнахме горе и така започна един живот на Рила с напрежение за Учителя. В.К.: Той бе само в палатката? Е.А.: Той си беше в палатката и тези снимки, които тука ги виждаш. В.К.: А Учителя имаше ли тогава възможност да държи някаква беседа? Е.А.: Брат Боев ръководеше на Молитвения връх и там четяха беседите от печатани беседи, да. В.К.: Колко време издържа тогава? Е.А.: Цял месец. Цял месец, да. Учителят обикновено, най-много се качи няколко пъти до билото. От нашата полянка до билото. А иначе никъде другаде не ходи. И там вече забелязах, че говорът беше малко затруднен. Последната беседа, която ни държа едвам излизаха от устата Му дума по дума така. В.К.: Кога я държа? Е.А.: Един ден преди да тръгнем за Рила.
В.К.: Сега тука виждаме едни снимки, които са първите след оздравяването. Първо отива долу на чешмата. Е.А.: То беше следобед. Учителят стана и Го видях с бастун, с шапка и върви хубаво, да. Виж, ний всички се зарадвахме. Значи така, просто да не вярваме на очите си и даже Той се обърна към мене и рече: „Еленке, можеш ли да приготвиш багажа, за да тръгнеме в други ден, на 14 август? „О-о Учителю, разбира се. Цял ден имам утре". И приготвихме багажа и на 14 август се върнахме в София. В.К.: Значи слизате долу и отивате първо... Е.А.: Не Той слиза и с Него слязоха и някои други хора.
В.К.: Сега тука имаме една снимка след оздравяването. Е.А.: То е на чешмичката. Аз там не бях. Аз толкова се зарадвах, че Учителя нали така вече е здрав. Много хубава снимка е тази. В.К.: И вие на 14 август на следващия ден... Е.А.: Вече приготвихме се и първата група тръгна и Учителят определи кога ще бъде събора. На 19 август събора. В.К.: И вие стояхте там на събора? Е.А.: Не събора бе в София. В.К.: А-а, в София. Е.А.: В София слязохме.
Искаш да разкажа как братството се отзова към това. Някои от приятелите като видяха, че Учителят така не е добре, дойдоха да Го вземат с кола, щото мислеха че Учителят ще си замине. Сега, младите братя тогава и сестри ще го кажа, абсолютно не проявиха недоверие. Всички повярваха, че Учителят ще оздравее. По-възрастните братя така се усъмниха. Те изявиха тревога, че може Учителят да си замине горе. Даже бяха дошли веднъж със Славчо Печеников с кола до Вада долу, за да Го вземат и да Го свалят. Аз не знам, те предложили ли са на Учителя, не са ли предложили, виж това не мога да кажа. Но много от приятелите, например пред Него плачеха като виждат, че не може да говори, че не може да ходи. Така проявиха едно малодушие ще кажа. Когато младите бяха по-положителни. И тогава всички, имаше повече така отзивчивост един към друг. Никога на нашият лагер не сме имали толкова вода да ни носят, тогава направиха от езерото пътеката, до която е на снимките там, до нашата полянка. Много дърва, вода ни носеха. Всички удобства имахме. Както никога друг път, защото то беше заради Учителя, разбира се. Всички бяха смутени. Тогава дойдоха за пръв път и рижаните от Латвия. И те дойдоха с една група и Учителят като дойде групата излизаше вънка на столчето, там дето Ги виждате със знамението дето беше и питаше: „Кои дойдоха? Къде си построиха палатките?" Интересуваше се от целия живот на братството. Брат Боев Му казваше, като идваше, какво са чели, какво са правили. Редовно за всичко от живота се интересуваше Учителя на братството. Но Той не можеше да говори, но само дотогава. На 12 август абсолютно Учителят беше нормално здрав, както преди. Всичко беше минало и езикът Му беше развързан, и краката, и ръцете Му бяха развързани. Тъй че събора бе на 19 август и нещо, което Учителят не го беше правил, Той се ръкуваше с нас с двете си ръце, така. Не, хващаше нашите ръце. Ние подавахме ръката, Той ни хващаше с двете си ръце. В.К.: Дали да не е имал сила? Е.А.: Не, не, не, аз мисля, че това беше така от сърдечност. Нали като хванеш една ръка. В.К.: При положение, че Той е бил парализиран, с дясната ръка не може да се здрависва, ще си помогне с лявата ръка. Е.А.: Ама Той нямаше вече това нещо. Той нямаше, но на някои, не с всички го правеше. На някои хващаше и с двете ръце така ръката на другия. Той я хващаше. В.К.: И тая година казвате нямаше никакви лекции, никакви беседи. Е.А.: Горе не държа беседи. Никакви беседи, никакво Слово нямахме. Песни пееха, много пееха, пак палеха огън и когато вечерта на оздравяването му направиха първия огън, то беше тържество. И най-голямо впечатление ми направи, щото аз останах горе, не слязох на огъня, щото ние винаги дежурехме, някоя, нали всичко може да се случи. Винаги от нас някоя оставаше да пазиме така лагера, нашият лагер. И като тръгна Учителят нагоре, цяла маса с фенерчета хора, масово се подвижи. Като някаква вълна от хора. Всички искаха да изпратят Учителя до палатката Му, нали. И така масово си движеха в една линия и то беше възторгът и радостта, че Учителя можа да слезе долу и вече на първия лагерен огън, първия на 12 август 1936 год. В.К.: През цялото време Той си беше в палатката? Е.А.: В палатката. Няколко пъти излиза нагоре. Там да ти кажа, този брат Неделчо Попов прояви такова нежно бащино чувство към Учителя и аз да Ви кажа тогава заради тая му проява имам останало едно много хубаво чувство към него. Защото идваха приятели, идваха братя, но той така свободно се приближаваше към Учителя: „Хайде Учителю казва, ако искате може да се разходим до горе". И така умееше да Му помогне, умееше нали. Тогава направиха и другите стъпалца, които са до Неговата палатка, щото то беше по-рано така наведено място. И нямаше стъпалца. Те ги направиха тогава. От тогава имам един много хубав образ от Неделчо и други приятели, които идваха. И за рижаните, които дойдоха, сестри, идват да видят Учителя и Той болен. В.К.: Как реагираха? Е.А.: Съблазън. Какво са преживели не знам. Е ние се стараехме така да бъдем ние, някак да бъдем по-внимателни. Помня тогава дойде и Трифон Кунев за пръв път. Аз понеже при тях ходех така, разговарях се с тях, защото те бяха даже и в нашата група, с Учителя бяха и като дойдоха така, за пръв път се качваха, викам каква съблазън е сега за тия хора и какъв изпит е. В.К.: А Трифон Кунев кой беше? Е.А.: Един писател български. Та той си остана. Този, който пишеше „ситни, дребни кат камилчета" във вестник „Земеделско знаме". Той беше. Впоследствие него го затвориха, щото заради тези му писания. Та така тези моменти мога да кажа. В.К.: След това се върнахте в София с рейс? Е.А.: Та пак с ройс се върнахме. Проведе се събора. Много тържествен събор беше. Учителят говори „Да им дам живот" лекцията. Тя всъщност е лекция за вярата. Основна мисъл е за вярата. В.К.: През есента вече продължихте. Е.А.: Продължи, да. Изнася лекциии и беседи.
В.К.: Сега искам да Ви покажа други едни снимки при мястото на Мария и Борис. Разказаха ми, че навремето те са се отделяли. Е.А.: Най-често, винаги почти. Почти винаги. В.К.: За което са ги критикували и накрая Учителят вероятно за да спре тия критики извежда братството при тяхната палатка и там държи беседа. Беседа, да. Най-вероятно аз така го възприемам нали. Е.А.: Не мога да ти кажа, че е така. Не мога. Да. Ето Го Учителя, ние сме тукачка, стенографките. Тука някой е отрязал. Така тука нависоко Учителят е седнал, да. В.К.: Сега как стои този въпрос? Учителят защо ви заведе горе? Е.А.: Беседа, то беше хубаво място и широко. Хубаво място, после закътаничко. Никой няма да ни види и да ни безпокои. Учителят не обичаше, когато държи беседите си да има чужди хора. Щото чуждата мисъл внася критика, нали и разваля аурата, и всичко.
