По двора беше тихо. Пред стаята на Учителя, пред салона - безшумно. Часът беше следобеден и почивката се долавяше...
Една сестричка наруши тишината. Тя влезе в двора и с хубави равномерни стъпки го премина. На площадката беше само Учителят и аз, току-що пристигнала. Сестричката поздрави Учителя и отмина, а аз се загледах в обувките й, и възкликнах: "Колко хубави обувки!" Учителят погледна обувките и нищо не каза, а аз продължих: "Учителю, колко хубав цвят. Започнаха да променят цветовете в по-светли".
Тази случка отмина. Отмина не само за този ден, но въобще отмина от моето съзнание...
Когато след известно време трябваше и аз да си купувам обувки, още от вечерта, по вътрешен път, аз знаех от кой магазин ще ги взема. Съвсем ясно ми беше. И на следния ден, след като се обадих на Учителя къде отивам и за какво - ние всички, когато напущахме под някакъв предлог Изгрева се обаждахме на Учителя, аз тръгнах в много определена посока. Аз преминах улиците една след друга и никакъв магазин не привлече вниманието ми, никаква витрина.
Когато влязох в улица "Пиротска", тръгнах по левия тротоар и започнах да оглеждам витрините. Ето и магазина. Влязох. "Какво обичате, моля?", запита продавача. "Обувки", отговорих. И стана по-младият човек там и започна да оглежда рафтовете. Отвори една кутия с обувки, показа ми ги, но аз не ги и погледнах. Отвори втора - също. И започнах да се безспокоя. Да не би да не съм налучкала магазина. В това време младият човек се замисли, сети се нещо и отвори трета кутия. Същите обувки! Когато ги хванах с ръката си почувствувах, че не обувки, но ръкавици като че ли хващам. А цвета! Същият, който ме зарадва, когато видях обувките на сестричката. Така раздава своите подаръци Учителят.
