6. МОЯТ ДЯДО И ОТБРАНАТА НА ШИПКА
Моят дядо по майчина линия и баща на майка ми Кина се казваше Бо-тю Рачев, а по прякор „Жито" или му казваха „Житото". Защо говоря за него ли? Защото аз приличам на майка си, вървя по нейна родова линия, а майка ми прилича на баща си, т. е. върви по линията на баща си - Ботю Рачев. Тези неща са много важни, а хората не им обръщат внимание и се чудят след това защо едни внуци обичат повече единият дядо или баба. Много просто, внучето е от тяхната родова линия. Сестра ми Цанка и брат ми Николай вървяха по линията на баща ми Никола Дойнов. А брат ми Стефан бе висок като мене, но беше се изметнал по друга родова линия. А майка ми бе мистична, горда и не можа да се примири, че моят път мина като занаятчия, а тя искаше да ме види професор или академик. Можеше и това да стане, но се случиха други събития, които ме откараха по други пътища. Не се сбъдна майчината мечта.
Дядо ми Ботю Рачев, преди да започне руско-турската война през 1877/78 г. бил пощальон по турско време, разнасял пощата с две магарета и пътя му бил от Търново-Дряново, Габрово-Троян-Казанлък. Отначало е пътувал с тези две магарета и пощата е носел в дисаги. Но писмата и товарът се увеличил след време и започнал да пътува с кола теглена от коне и така разнасял пощата. Бил е честен и известен по онова време, едър на ръст. Когато идват руските войски и завзели върхът Шипка, той взима от един чорбаджия под наем два големи вола с дълги извити рогове и започнал да пренася муниции и храна на Шипка за нейните защитници, а на връщане свалял ранените войници. Това не било лесно, защото турците са обстрелвали с гюлета от планината Малоша, т. е. малката планина. Карал с колата и бурета с вода през лятото, а тогава е било топло и жесток пек. Така той изкарал цялата война с тези два вола с големите изкривени рогове. През зимата когато турците били отблъснати и трябвало да презимуват, руските войски и опълченците в Балкана, той е карал шейна, вървял е пред воловете и разбивал партина ту пред единия вол, ту пред другия, за да могат да минат. А снегът е бил до пояс. По-късно тези събития съм ги виждал на скици и на албуми. Ужасяващо впечатление предизвикаха те върху мен. Тогава пред мене излезе една картина и аз се виждам как се сражавам на Шипка и след това бивам убит. Може би дядо да е смъкнал този убит руски войник и да го е погребал, защото трябва да има връзка между него, убития руски войник, който след време трябва да се роди като негов внук и да носи името Борис. Войната свършва. Всички опълченци се явяват за медали и за Гергьовския кръст за храброст, а дядо ми отказва и не желае медал. Казва: „Не съм се бил за медал и кръст!" А баба ми беше много недоволна от това, особено когато на опълченците и на другите, които са помагали на отбраната на Шипка са им отпуснали пенсии. Слушах лично как не минаваше ден баба да не му опява, че не взел пенсия. Той мълчеше, не съжаляваш. С баба ми прекараха скромно живота си.
Пищовите, с които дядо ми е пътувал като пощальон, за да се пази от разбойници ги намерих като малко момче на тавана. Те бяха заредени от преди 20 години и стояха в един сандък. Дръпнах кремъка и петлето на пищова, че като гръмна оня ми ти пищов, запрати ме от тавана чак долу до огнището при дядо ми. Щеше да ме убие. Баба се кръсти, а дядо ме гледа и ми вика: „Аз тебе те познавам от Шипка. Човек кога веднъж го гръмват с пищов, втори път и да искат не могат го гръмна." Аз мигам и нищо не разбирам. После разбрах, когато за пръв път проговорих и се разчетах и започнах да превеждам от руски на български без да съм учил този език. Причината бе, че си го знаех от рождение и беше дошло времето да си го припомня. По онова време във вся-
ка къща имаше много оръжие. Че пищови, че ятагани, че пушки кремъклийки, че копия, че бойни брадви и какви ли не още работи. Това беше преди Балканската война. След двете войни българите се наситиха на оръжие и постепенно ги унищожиха или ги заравяха в земята да не правят бели децата им.
