15. МУХЛЯСАЛАТА БИБЛИЯ

А друга една наша сестра, на която също така е дал много пророчества, а тя идва и повече от седмица ли, спа при мене. И бе един хубав човек. Тя се казваше Донка, леля Донка. Една едра жена, хубава жена, засмяна. Някъде мисля, че е откъм Плевен ли, откъм този край е тя.

Но тази леля Донка, тя някаква чорбаджийска дъщеря е била, нещо църковница, но така като Ана Шишкова бе така висока, едра, само че и пълна, а не така слаба. Ана беше слаба. И бела, розова, а па едни очи сини и чисти като на незабравки, на едно дете. Такива хубави очи имаше. И все засмяна, все засмяна. И сега тя казва, че мъжът й на Централна гара будка имал и в будката пак чукал там като чичо Колю нещо, обувки поправя, токчета, това си-онова си, работел нещо обущарлък .А пък Донка, толкова се интересувала от политиката и сутрин най-напред като дойде пощата, почвала да ги чете вестниците и гледа войната докъде е стигнала, ll-рата световна война. Гледала и един ден таман се е загледала, къде е това и тогаз некой по рамото я потупва: „Чедо, какво правиш ли, какво четеш ли?“ Обърнала се, един старец. „Политиката, дядо, политиката чета.“ Така небрежно. Той пак я потупва и казва: „Рекох, чедо, това не е за тебе!“ Тя така се изненадала, постреснала. „Ти имаш у дома един сандък, на дъното на сандъка, на дъното имаш една мухлясала Библия. Това е за теб.“ Та тя се обърнала, па му вика: „Хе-е, дядо, нямам време, нямам време!“ „Рекох, ще имаш, ще имаш“, й отговорил стареца. „Както седнеш на обяд да се храниш, ще отвориш Библията, където ти се падне“ и посочил с пръст, „толкоз ще прочетеш. И върху него ще мислиш!“ И тя веднага се втурнала в будката и казала: „Я бе, Митко, я виж тука един старец какво ми приказва“, но докато излезли ни на лево, ни на десно, ни напред, ни назад, от старец няма следа. А нема хора, нема къде да изчезне, да се не види. Нема го стареца, изчезнал. Тя се така изненадала- .Каква е тая работа. Пък, че имам Библия в сандъка, имам, ама тоя старец от къде пък знае, па това е мухлясала“Библия. Тя го споделя, даже тя ми казваше с коя наша сестра, пак от възрастните сестри, но не й запомних името и тя й разказала случката. Онази се сетила каква е работата и веднъж й казва: „Донче, пък искаш ли да те заведа да послушаш за Бога там където аз слушам?“ „Па, добре!“ И се уговорихме. Една неделя тя ще ме води, където слуша за Бога. И аз си заключвам вратата. Но заключвайки вратата, да си превъртя ключа, плача. И говори: „Господи, Исусе Христенце, прости ми ако греша там където отивам“ и рева, рева. И така тръгнахме вече, води ме тя, аз не знам тя къде ме води“. А тя я води тука на Изгрева. Сигурно ще е било 10 часа за беседа. Салонът е вече пълен така и точно срещу катедрата некой станал, а то е така наредено и направено, та тя седнала. И по едно време идва Учителят с Библията под ръка така. И всички станаха и аз се опулих: „А, ами че това е стареца от гарата!“ Каква е тая работа, рекох така,като се захлупих главата и не мога да проумея. Но Учителят си започва песните, молитвите, беседата. И по едно време, ама аз си кърша все така ръцете. Мисля и се чудя. И по едно време чувам, ясно чувам: „Една душа днеска решила да дойде при нас, но заключвайки си вратата, превъртайки си ключа плаче, и плачейки казва: „Господи, Исусе Христенце, дали не греша там къде отивам. Прости ми ако греша там къде отивам!“ Моите думи повтаря стареца. Аз ептен онемех, още повече. Не може ум да й го побере, не може да го асимилира. По едно време пък като почнах да плача, да плача. И по едно време пак чувам: „Рекох, плачете, плачете, поливайте цветенцата в градинката си!“ А аз пеех в църковния хор. И викам бре-е-е-, значи да си поливам цветенцата и плач, плача, плача. Но, брат, колко сме вече неверни Тома. Това е такова нещо, такова събитие, такава поличба ли да я кажа ли какво и пак на нея да не влезе така яко в главата.