През време на Школата беседите на Учителя се печатаха на различни места - ту в София, ту в провинцията в зависимост коя печатница е свободна. Тогава печатниците бяха частни и достатъчно бе да си платиш и да ти се отпечата онова, което желаеш. Духовенството употреби много усилия да изкара подходящи закони, за да се забрани да се печатат беседите на Учителя, но винаги се случваше нещо, което пречеше и така не можаха да изкарат такъв закон. Въпреки това печатането вървеше много бавно, защото нямаше достатъчно средства, а ние бяхме от бедни, по-бедни. Затова Учителят даде задачата с левчето, където всеки ден ученикът трябваше да отделя един лев в разстояние на 365 дни и накрая тази сума той я донасяше на Изгрева и за нея получаваше отпечатани беседи. Друга причина бе, че всичко падна върху плещите на Паша - да се дешифрира, редактира и подготвя за печат, а това бе работа за десет човека, а тя я вършеше сама. Имаше приятели, които имаха средства, но не отвориха своите кесии да дадат пари за печатане Словото на Учителя. Смятаха, че има по-сериозни неща и по-належащи във времето, в което живееха. Накрая се оказа, че времето за печат бе отминало и дойде другото време, когато всичко бе забранено от властите.
Ще ви дам един пример със Славчо Печеников, който стана издател и във връзка с това си промени името и стана на Светослав Славянски. Сключи един договор с американци, които издаваха серията „Безсмъртни мисли" и той започна да я представя от 1939 г. и бяха издадени дванадесет тома. За тогавашното време тази серия беше много сполучлива. Славчо по онова време беше много деен, организираше излизанията на Братството на Седемте Рилски езера, разполагаше със средства, работеше със замах и с голяма енергия. Идваше при Учителя с една американска кола, понякога го взимаше и го водеше на Витоша на екскурзии или на Рила придружен от приятелите. Но обичаше много да се перчи и да се показва. Учителят го оставяше да се перчи само работа да върши. Но той не можа да свърши най-важната работа - да използва издателството си и да отпечата беседите на Учителя. А се кълнеше във вярност на Учителя дори и отгоре. Тогава Неделчо Попов, който беше технически оценител в Държавната печатница, а по това време това бе най-високата служба в нея, който беше много верен, предан и чист брат взе разрешение от Учителя, говори със Славянски и му дадоха беседи да бъдат отпечатани в неговото издателство. Той започна да печати, но вземаше много по-скъпо от другите печатари. Когато Неделчо научи това и видя, че при Славянски е много по-скъпо и че той гледа търговската страна, той развълнуван отиде при Учителя и му разказа всичко. Учителят беше много недоволен и нареди: „На Слави да не му се дава вече нищо". Така и стана. Неделчо преустанови работа със Славянски и от този момент неговата издателска дейност започна да върви назад докато се дойде до 9.1Х.1944 г., когато дойде комунистическата власт и национализираха всички печатници и издателства. Така той постъпи като търговец към издаването на беседите на Учителя. Така се проигра една от най-благоприятните възможности при него да се отпечата всичко. Заради това свое нарушение той след това плати скъпо.
Например, Георги Радев бе превел от френски „Жан Жак Русо" от Ромен Ролан и я предаде на Славянски за печат. Тя беше първата книжка от неговата поредица и за този превод Георги Радев не получи нито лев, а печалбата си я прибра Славянски. Ето как той работеше.