В онези години на Школата поради разнообразният си състав както по пол, така и по образователен ценз, така също, че тук имаше представители на различни прослойки на народа ни и всеки носеше онова, което бе вложено в него и така всеки един ученик беше представител и посланик от онези среди, от които идеше.
Какви ли не хора нямаше тук и какви ли не неща виждахме, срещахме се и разбира се преживявахме. Всеки носеше в себе си вложени и вградени идеи от миналото и представи на една изминала епоха на човечеството, но всеки без да иска изнасяше тези идеи пред Учителя под една или друга форма, като че ли тези идеи искаха да се вместят в учението на Учителя и имаха като че ли право да се покажат и да се видят от всички. Но Учителят в своето Слово, в частни разговори и в опитностите на учениците точно и категорично ги поставяше на своето място. Всяка идея на своето място и на своето време. Никакъв компромис. Ако идеше от миналото и се явяваше под форма на някаква благовидна форма достатъчно приемлива Учителят я изпращаше да си отиде там, от където бе дошла, а за нейната благовидна форма да се грижат онези, които можеха и имаха условия за това. Ето и един такъв пример.
Спомням си имаше един брат Божков, който му се бе родила една дъщеря, която беше болна от малка и имаше припадъци. Той беше многократно запитвал Учителя и занимавал Учителя с болната си дъщеря, беше получил указания, разяснения за случая и тя имаше известно подобрение. Целият този случай можете да го намерите в опитностите на Божков ако той го е описал, но тук ще спомена нещо друго. Не знам защо и от къде им хрумна идеята, че в името на благотворителността искаха тази нейна дъщеря да я прехвърлят на Братството, та да я гледа в името на братството и на сестринството, и в името на грижата за ближния. Ето виждате как една хубава идея облечена с хубави думи и понесена в името на нещо възвишено и се поднася пред Учителя. Това се приема от мнозина за съвсем естествено и някои започват да се съгласяват, че това е донякъде приемливо. А че той, Божков е неин баща, че момичето си има родители, прави, здрави, интелигентни и по онова време със солидни доходи за това никой не говори. Той тогава беше военен, със чин полковник и имаше голяма заплата със солидно обществено положение. Тогава да си полковник беше голям военен пост и да бъдеш такъв обезателно трябваше да имаш полк, а не сега както ги гледам в един трамвай срещнеш двама-трима полковника. В онези години да си полковник означаваше образование, качества, задължения, военна кариера и още много, много неща. Офицерското съсловие беше привилегировано съсловие. И ето идва изведнъж от някъде идеята за благотворителност, като че ли на Изгрева се намира благотворително дружество за всички. Така го възприемаха някои. Отиват разтревожени някои сестри, към които е поднесена тази идея и молба да се грижат за дъщерята на семейство Божкови. Учителят ги посреща, изслушва ги и отсича: „Тук не е болница. Тук е място за работа и този, който дойде на Изгрева трябва да работи. А всички болни да отидат в болницата. Там им е мястото. А тук на Изгрева е място на учение." Онези сестри изтръпват, отиват си уплашени, защото разбират, че с Изгрева шега не бива, че тук е място за работа и че не се занимава с болни, а болните да си отидат в болницата. Уплашват се, защото трябва категорично да заемат мястото си на ученици ни повече, ни по-малко. А това означава ред: учение, дисциплина и работа. И човек когато започне една работа трябва да бъде готов да се жертва за Бога. А човек не винаги е готов за работа и още повече не винаги е готов да се жертва за Бога. Това жертвата за Бога го смятат като нещо нереално, а то е най-реалното нещо в света. Но да се добере човек до тази идея е много трудно, защото тази идея граничи с вътрешното посвещение на ученика.
„Един учител имал три механически кукли. Те представлявали много красиви девици. И учителят сложил в едната от тях всичко, в което се проявя-за любовта, а във втората сложил всички качества на мъдростта, в третата кукла - всичко, което има значение за повдигането на човешката душа. Тези кукли той държал в стаята си и трябвало когато иска да извади това, което е вложено в някоя от тях да се докосне до нея и да я целуне. За да изпита ума на учениците си той оставил една дупка, през която могло да се гледа в стаята му. Веднъж учениците решили да видят какво ли прави техният учител през онази дупка. И те видели как той прегръщал и целувал куклите. А те не са знаели, че това са кукли, а са смятали, че са истински красиви девойки. Те си рекли: „Виж учителя на нас проповядва едно, а сам той живее и то как живее. На нас проповядва целомъдрие, а той има не една, не две, а три девици" Тогава те си рекли: „И ние така ще направим като него. Кой може с една, кой може с две и кой може с три, дотолкова колкото му стигат силите". Един ден когато учителят се престорил, че го няма то първият ученик издебнал, че няма никой, влезнал вътре, приближил се до куклата на любовта и решил да я целуне. Но като не познавал законите той постъпил към нея механически и грубо, а куклата му нанесла такъв удар в лицето, че той се преметнал три пъти. Та така учениците като не разбират законите и дойдат близо до светлината или ще се подгордеят, или ще се съблазняват от нещата, които ги заобикалят. Ето защо това, което казвам на едни, на други не мога да го кажа, защото няма да го разберат. А на теб го казвам, защото твоите разбирания са по-широки."