2.13. УНИАТСКОТО ДВИЖЕНИЕ

И ПОЛИТИКАТА НА ФРАНЦИЯ

В: Генчев, Николай Николов. Франция в Българското

духовно възраждане

София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1979, с. 137-200.

Беше вече показано, че в навечерието на Кримската война, идеята за налагане на католичеството в България, или за свързването на българите с римския двор става основна доктрина на източната френска религиозна политика. Тази нова концепция, ревизирала традиционните постулати на протектората, се проявява в дейността на френските дипломати и полските емигранти през средата на 40-те години, във френската дипломатическа инициатива за възстановяване на българската патриаршия през 1849 г. и в пропадналият опит за откриване на полски католически викариат в България по време на Кримската война.

В хода на войната, когато за пръв път в източните работи Франция придобива преобладаващо влияние, всемерно се активизират всички отряди на френския политико-религиозен апарат в България. Дипломатите и мисионерите преценяват, въз основа и на опита от двете изтекли десетилетия, че в трудната и деликатна униатска дейност може да се постигне успех, само ако се заложи на влиятелни среди сред българското общество, като се създаде едно добре организирано ядро от привърженици на униатската идея, което подкрепено от френските мисии ще подготви условията за един реален пробив. Като главен аргумент на тази акция с далечен прицел се използува непрекъснатото засилващият се процес за национално обособяване сред българите, който изостря българо-гръцкия църковен спор.

Политиката на Русия за запазване на единството на източния православен свят под върховенството на цариградската патриаршия от друга страна давала възможност на Франция да поеме ролята на защитник на българските църковни интереси и да подготви своята прозелетична акция.

Еужен Боре внимателно проучва и анализира измененията в източноцърковните работи. Още през 1854 г. той констатира, че сред поробеното християнско население „първоначалното образование, любовта към родината и влиянието на цивилизацията са така проникнати в нравите”, че е създадена благоприятна обстановка за действие. Тази мисъл Боре доразвива в един доклад, където констатира, че в Турция има една силна опозиция от гръцки схизматици и арменци, които държат за Русия. Католиците в империята подкрепят нейната политика и западните доктрини.

„Католиците - продължава Боре, се намират в условия по-благоприятни от всякога” и те трябва да използуват обстановката за сериозни начинания.

Все в духа на тези проучвания Боре изработва през 1854 г. и един цялостен трактат върху гръцката (Фотиевата) църква, където добре долавя тенденцията към разпадане на източноцърковното единство и възможностите за католическото проникване в Ориента и в България.

Наред с проучванията, лазаристите в Цариград започват да действуват много енергично още в началото на Кримската война, когато става ясно, че Франция няма да отстъпи този периметър на полските емигранти на Терлицки, а ще го запази за своите мисии. Отначало се правят жестове, които имат за цел да печелят доверието на българите. Така през 1853 г. се провежда операцията с епископа Бенжамен, който отправя молба до папата да премине към католическата църква, но епископът е заловен от патриаршеската полиция и затворен в един Самоковски манастир. Боре успява чрез Али паша да издействува неговото освобождаване. Това окуражава няколко български свещеници да се обявяват за последователи на отцепника.

Получили славата на влиятелни пред Портата закрилници на преследваните, лазаристите очакват нови срещи. И те не закъсняват. През ноември 1854 г. при тях се явява Драган Цанков, заедно с един свой приятел, за да търси помощ и съдействие за откриване на българска печатница, която да издава учебници и елементарни книги. За това желание на Цанков френските агенти сигнализират от Русе още през 1848 г. Боре отправя молба на Цанков до Министъра на външните работи и на култовете - Решид паша и сам отива при него, за да ходатайствува. Намесва се патриархът Антим I, който изкарва Цанков агент на Русия. Френското посолство се изплашва от скандала и отказва да подкрепи акцията на Боре.

Провалът с печатницата не прекъсва връзките между Цанков и лазаристите. Те го приемат в своята среда, настаняват го в колежа на Бебек, където за пет месеца той изучава френския език и догмите на католическата религия.

През март 1855 г. Цанков заявява на Боре, че иска да се покръсти, акт извършен тайно в седалището на мисията „Сан-Беноа” в Цариград.

После вече естествено се набелязва планът за действие. Цанков уведомил Боре, че и други млади българи са готови да го последват. Уточняват се, че като се съберат първите униати, ще започне издаване на книги, после ще се сложи началото на едно организирано движение. За център на това движение е избрана старата българска столица - Търново.

Съобщавайки за всичко това в Париж, Боре енергично настоява Франция да даде своята „директна и могъща подкрепа”. Той заявил още през 1854 г. на един влиятелен френски политик, че победата на армията на Изток ще бъде временна, ако Русия продължава да има на Дунава едно общество, свързано с нея чрез общността на религията. И за това смята, че осемте милиона българи трябва да бъдат привлечени в латинската църква, като се убеди Високата порта в ползата, която тя би имала от едно такова радикално изменение на църковното статукво.194

В името на тази цел, лазаристите здраво се вкопчват в Драган Цанков. През 1855-1856 г. той е назначен за учител в училището на Бебек, въпреки направените му внушения да изостави католиците. По този повод Цанков се оправдава пред Найден Геров, като му съобщава, че като не можел „да сполучи, останал учител за българския и френския език във френското училище на Бебек (Цариград)”.195

Около Цанков се оформя първият кръг привърженици на унията, в който първоначално най-дейно участвуват д-р Миркович, Манол Иванов и Хр. Ваклидов.

През 1855 г. тази четворка учредява в Цариград „Българска община”, към която се зачисляват и няколко възпитаници на бебекското училище. Общината получила от лазаристите печатница в Галата и постепенно подема пропаганда в полза на католицизма.196

През 1855 г. Боре прави още един опит да увеличи ядрото на своите привърженици. Той се застъпва пред Мехмед Али паша и успява да освободи от каторга двама млади българи от Свищов и Русе, обвинени в шпионаж. И двамата веднага след това покръстени. Сведенията за този случай - съобщава Боре в Париж, ще имат значение за бъдещето.

Така групата на Цанков достигнала 12-15 души. В сътрудничество с Боре, този кръг най-напред се заема да превежда и да издава книги, да привлича от цялата страна нови ученици за лицея в Бебек и за другите католически училища, да се готви за една предстояща публична акция.

Още през 1856 г. в Цариград било афиширано създаването на „Община на българската книжовност”, която под ръководството на Цанков издава през следващите години две книжки на списание „Мецеслов”. Тактиката на новото издание е добре промислена. То подема на висок глас националната идея, а под сурдинка започва да пропагандира католическите възгледи, да разглежда българското минало в стила на историците на католицизма.

Тези първи прояви на Цанковия кръг предизвикват остра реакция на руските дипломати и черковници, както и на влиятелни български среди.

Още в началото на 1856 г. Н. Геров пише до М. П. Погодин, че поради руската позиция по българския въпрос, западните държави не ще пропуснат случая да действуват в руска вреда, а българите, в отчаянието си могат да тръгнат след тях.197

Малко по-късно тревожно сигнализира за същото и старши секретарят на руското посолство в Цариград - Е. П. Новиков. Той съобщава, че западната пропаганда взема опасни размери, че по-скоро „е насочена срещу политическото влияние на Русия, отколкото към чисто религиозни интереси”.

Новиков стига дори до там, че разглежда българската идея за самостоятелна църква като френско внушение. За същото докладва на Св. Синод и настоятеля на руската църква в Цариград Петър Троицки.

В отговор на идващите от Цариград сведения, Филарет Московски198 нарежда да се изпратят сред българите двама-трима тайни мисионери от български произход, за да призоват своите сънародници на съпротива срещу католическата пропаганда. Препоръчва също да се спечелят Ал. Екзарх и Цанков, които вършели вредна работа, а също така да се използват методите на лазаристите, като с руска помощ в България се открият духовни училища, а при посолството в Цариград и българска печатница.199

Решителността на руската дипломатическа и църковна върхушка раздвижва и българите русофили. В началото на 1857 г. Н. Геров пише до ОБН, че „Мецесловът” обосновава идеята, че католиците са прави, а Източната църква е еретическа.200

Срещу групата на Цанков надигат глас и „старите” в Букурещ. Хр. Георгиев съобщава на Геров, че българите не харесват Цанковите издания, тъй като те са със „западен дух”. Той подозира като западняк Никола Тъпчилещов.201 В същото време Хр. Георгиев обвинява руските представители в нетактичност, което носи вреда на славянството, за да заключи, че „нашите ще се прилепят към западните и всичко ще отиде напразно”.202

Много енергично срещу католическите кроежи в Цариград и срещу групата на Цанков се надига и Г. Раковски. В едно писмо до Ст. Тошкович от 1857 г. той отбелязва, че „Мецеславът” е „продадено тяло”, „оръдие на йезуитското училище на Бебек”, че се управлява от мисионера Боре. „То съчинение - продължава Раковски, дише паписм и туркизм”. Той предлага на одеските българи да дадат пари за основаване на една истинска българска книжовна община.203

Същият въпрос Раковски разглежда и в писмото си до Ив. С. Иванов. Като го уведомява за засилващото се западно влияние в Турция, че „турский султан е една сянка и негово царство се управлява от Западна Европа”, Раковски го моли да уведоми руското правителство, че западните мисионери действуват свободно в Цариград.204

В тези условия, когато срещу замислите на лазаристите и срещу първите опити за действие на Цанков се противопоставя руската дипломация и влиятелни среди на българската общественост, Боре и Цанков решават да отговорят с една дръзка акция - издаването на вестник, който открито да афишира идеите на униатството.

Така на 28 март 1859 г. се ражда в. „България”, издаван от Др. Цанков, списван от талантливи френски публицисти, начело с Евг. Боре.

Цанков обнародва съобщение за издаването на вестника на 21 февруари 1859 г., в което известява сънародниците си, че Високата порта е дала разрешение за вестника, че негов управител ще бъде самият той, а покровител - Н. Бакалов. Вестникът - според обявлението - ще пише по всички български въпроси и няма да има определена програма.205

Много скоро в. „България” показал посоката, която ще следва. На неговите страници се появяват остри реплики срещу гръцкото духовно иго, за самостоятелна българска църква. Тръгвайки от тази изходна точка, вестникът започва атака срещу Русия и руските позиции в източноцърковните отношения. На прицел е взет както панелинизма, така и панславизма. Типична в това отношения е уводната статия от 4 юли 1859 г., в която се декларира, че между българите от една страна и русите и гърците от друга има „природно разделение”. Статията апелира за българска литургия и духовенство, за „опазване на нашата народност, една защита повече срещу фанариотското или московското присвояване.206

Вторият основен мотив, който подема в. „България” е пропагандата на западната цивилизация, култура и просвета. Горещо се препоръчва френският език, застъпват се католическите религиозно църковни доктрини, подкрепят се френската политическа стратегия в Ориента, правят се определени, макар и неискрени реверанси на турската власт. Именно поради тази основна насока на в. „България”, Еужен Боре, го смята като едно от главните постижения на своята мисия. В писмо до Париж, той съобщава, че вестникът се издава в къщата на мисията „Сен Беноа” и се редактира в напълно католически дух. Според Боре „България” упражнява голямо влияние тъй като третира жизнено важни въпроси от политическо и религиозно естество, припомня на българите техния „католически произход и други полезни истини, като пропадането на българската империя и на националната им Патриаршия след влизането й във Фотиевата църква.

Появата на в. „България” с неговата прокатолическа и профренска ориентация представлява крупен успех на лазаристите в подготовката на униатското движение в България. Поради това руските дипломати в Турция посрещат вестника на Цанков с настървение, преценявайки, че това може да нанесе силен удар на руската църковна политика, още повече, че плащаният от тях по това време в. „Цариградски вестник” бил твърде анемичен, за да може да се противопостави на ловките публицистични удари на Боре и на Цанков.

Руската дипломация се плашела и от бързо растящата популярност на вестника. Във връзка с това одринският консул Ступин пише до Н. Геров, че при незрелите убеждения на читающата младеж, „България” ще възбуди нови противоречия между българите и Патриаршията, от които ще се възползва само римската църква, като нарежда на Геров да използува цялото си влияние, за да отклонява българите да се абонират за вестника.

...Позицията на Франция била окончателно установена, няколко дни преди акта на унията, когато в Цариград пристига инструкция № 103 на Тувнел, в която българското движение се характеризира като стремеж към религиозна и административна автономия, към национална хомогенност.

Ако българите имат самостоятелна национална църква, пише Тувнел, те няма да се подчинят на папата. Но въпреки това, френският министър нарежда да „не се пренебрегва нито едно усилие, което би подкрепило онези тенденции, които биха довели до мирно и законно разпространение на католицизма в Ориента.” Той препоръчва да се действува в името на свободата на съвестта и продължава: „трябва да забележа, че Вашата (т. е. на посланика) позиция в тази деликатна работа трябва специално да зависи от условията на момента и от начинанията на Портата и на Вашите колеги” (посланиците на другите страни - бел. Н. Г.). Колкото до искането на българите за френско покровителство - завършва Тувнел, аз не мога да кажа в какви граници то може да бъде дадено. Речта на Утрей пред техните представители, казана по Ваше нареждане, определя точно тези граници.

Дипломатическата преписка между Париж и Цариград ясно свидетелствува, че на френските дипломати в Турция било забранено да се месят пряко в униатското движение, препоръчвано им било от тайните канцеларии да го насочат в тази насока, която би донесла полза за политическото влияние на Франция.

Декларацията на Лавалет резюмира тази позиция. „Аз -заявява той, ще защитавам свободата на съвестта и религията „обещана от Портата на християнското население, като се опитвам да дам подкрепа на българките постъпки, които могат да възбудят опасения или раздразнения”.

Тази позиция на френската дипломация е добре разбрана и от Еужен Боре. Разглеждайки подготовката за унията той пише: „Вярно е, че господин посланикът на Франция, който не искаше да упражни никакво влияние върху решението на българите, беше заявил на министрите на Портата, че ще протежира свободата на техния избор”.

Междувременно докато Франция най-предпазливо изработва своето отношение, актът на унията беше извършен.

Лавалет трябва да определи отношението си към него и на 1 януари 1861 г. изпраща подробен доклад в Париж, заедно с едно писмо на Брюнони, в което се настоява френското правителство да поеме покровителството на новото религиозно общество, една декларация от 20 декември, подписана от 20 българи и нотата на архиепископ Хасун до Високата порта за признаване на българската униатска община.

Като описва постъпките, направени от мисионерите и Хасун за узаконяване на българската уния, Лавалет заключава, че тъй като се е държал настрана от тези събития, не може да направи пълни заключения за религиозния и политически характер на движението, но е сигурен, че „този инцидент ще предизвика възбуждане в Петербург.” Лобанов вече му заявява, че за станалото е виновен висшия клир на Гръцката патриаршия. В началния, твърде неизбистрен ход на събитията Лавалет не отделя вниманието си от тях.

На 1 януари 1861 г., когато изпраща и първия си доклад, той сигнализира за акцията на Иларион Макариополски и Авксентий Велешки срещу униатите. Няколко дни по-късно последвал нов доклад, в който се разказва за благосклонното отношение на Али паша и на Високата порта към католическите действия в Цариград, за назначаването на архимандрит Макарий като водач на униатите.

На 16 януари Лавалет уведомява Париж, че Пловдивският епископ поискал също да се присъедини към унията, ако Рим запази диоцеза му, а Хасун писал до Тувнел, за да поиска намесата на Лавалет в конфликта, тъй като Русия и Патриаршията били готови да запалят огън.

В тази обстановка френският посланик, без да излиза открито, започва да подкрепя униатите. Към края на януари чрез своя драгоман Утрей, той води нови преговори с Али паша, който заявил, че ще подкрепи унията, тъй като я предпочита пред една самостоятелна българска църква, която ще попадне в обятията на панславизма.

Възползвайки се от благосклонността на Портата, през февруари 1861 г. Лавалет се обръща, вече официално към Али-паша, за да поиска отделянето на униатите в самостоятелна община. Али паша удовлетворил неговото искане и наредил на административните служби да заведат униатите в отделен регистър. Пак по този повод Лавалет се среща и лично с великия везир, който го уведомява, че префектурата в Цариград разделила 15 български униатски представители по кварталите на столицата и с това окончателно било уредено правното положение на тяхната община.

Дадено било разрешение на един български свещеник да замине за Одрин, а на одринския губернатор било поръчано да позволи на католиците свободно да упражняват своята религия, като ги отдели от гръцките регистри.

...През април конфликтът с двамата владици стига своята кулминация. Али паша изпраща стража да ги арестува, но българите блокират къщата и не позволяват, като искат Владиците да останат на великденската служба. Великият везир отстъпил.

Този конфликт променил позицията и на руското посолство, което застанало по-определено на страната на преследваните духовници. Във връзка с това, по инициатива на Лобанов се провежда среща на посланиците на великите сили, на която князът поискал всички да направят постъпки пред Портата, тъй като заточението на Иларион и на Авксентий щяло да предизвика кървав безпорядък в столицата. Това бил ловък ход на Лобанов. Той смятал да предотврати изострящия се гръцко-български конфликт чрез една колективна акция на великите сили, като запази себе си в сянка, за да не развали отношенията си с патриарха. Но Лобанов останал сам. Лавалет дори му заявява, че никой не бива да се учудва, че мисионерите се опитват да използват разделянето на източната църква.

В тази обстановка, най-после Лавалет решава да се намеси пряко. Той се среща с Иларион Макариополски, който се оплакал от предателството на своите сънародници и му съобщил, че е „изпратил своите приятели при ръководителите на българските униати на Галата, натоварвайки ги да попитат последните, дали ще го приемат в тяхното общество”. Иларион уведомил посланика, че униатската община се съгласила, но не му дала гаранции срещу заточението.

На 7 май 1861 г. Иларион събира своите привърженици във Фенер, за да вземат решение за присъединяване към унията. Хасун уведомява Лавалет за това събиране и иска от него гаранция срещу заточението на българския водач. Лавалет, който беше провокирал този ход, в последния момент обаче се изплашва от изостряне на отношенията с Русия и Англия и отговаря на Хасун твърде неопределено, като му напомня, че линията, която френската дипломация следва е „пълно въздържане докато покръстването се извърши, официална интервенция в името на свободата на съвестта, ако тази свобода е заплашена от преследване”.

Веднага след срещата с Лавалет, Иларион започва преговорите с униатите, продължили цяла седмица през първата половина на май 1861 г. Но тези преговори били прекъснати от турското правителство, което под натиска на Патриаршията и на Лобанов арестува Иларион и Авксентий, за да ги заточи далеч от Цариград.

Сутринта преди насилственото им отвеждане при тях се явяват представители на униатската община, за да ги подканят за последен път да приемат унията.

„Те заявили на католическите делегати - съобщава Лавалет, че са искали да станат католици, но че техните партизани не пожелали да ги следват в този път и че ще се подчинят на съдбата, каквато и да е тя. Господин Иларион и в тази обстановка - завършва Лавалет с огорчение - даде още едно доказателство за малодушието на своя характер.”

Заточаването на Иларион и Авксентий бележи краят на френските усилия за укрепване на унията чрез привличане на най-влиятелните представители на българската нация. Това е провал на опитите на Тувнел и Лавалет, на усилията на католическите асове от Цариград, първи голям успех на противниците на унията.

Провалът на френските дипломати и мисионери се дължи на сложната обстановка в Цариград, на острите атаки срещу унията от страна на българската национална партия и на Русия, на непоследователната позиция на Али-паша.

Този провал бил плод и от твърде неясната концепция на Франция в източно-църковните работи, нейната протурска позиция, на страха от усложнения, предвид болезнените амбиции на Русия в източноцърковните работи. Той се дължи на твърде безцеремонното поведение на Хенри Булвер207. Показателен в това отношение е и фактът, че от юни 1862 до февруари 1863 г. френското посолство не се обърнало нито веднъж към конвулсиращото униатско движение и към източно-църковните отношения.

Провалът с Иларион не погребва обаче окончателно идеята за привличане на висши български духовници към унията. Но въдиците били пуснати вече към по-малки риби.

Мисионерите и дипломатите се обърнали най-напред към Доротей Врачански. По този повод Шампоазо208 го характеризира като „интелигентен, много амбициозен, но малко лек”.

През 1862 г. Шампоазо отново сигнализира, че Доротей поискал да стане католик. Подобно желание изразил и гръцкият епископ на Одрин, Хрисант. През следващата 1863 г. с въпроса за двамата кандидати се занимава и новият френски посланик в Цариград.

Окуражен от Шампоазо, Доротей заминава в началото на 1863 г. в Цариград, където се среща с Брюнони и Хасун, пред които обещава да поеме ръководството на униатската община.

Но след консултацията с общината, католическите мисионери разбрали, че мотивите и на Доротей, и на Хрисант не са сериозни.

Първият имал един милион пиастра дългове, вторият се намирал в остър личен конфликт с патриарха.

Униатската община отказала да се ангажира с дълговете на Доротей и сметките на одринския грък. По този повод Мустие - новият френски посланик писал до министъра на външните работи - Друен дьо Люи, че е „много важно да се привлекат висши духовници, но от друга страна не беше никак умно да се отива на нов скандал”.

Шампоазо не споделя мнението на своя предшественик и се възмущава от факта, че двамата владици били отблъснати. По този повод той подозира Брюнони и Хасун, че искат да наложат начело на българските униати латински духовници, което според него би било груба грешка.

Фактически отблъскването на Доротей и Хрисант било решено в Рим, след като Друен дьо Люи предложил на папата да реши този въпрос. Конгрегацията на пропагандата се обявила против.

Кардинал Антонели смятал, че мотивите на двамата са лични, техният морал съмнителен. На същото мнение било и Външното министерство на Франция. Във връзка с това, Друен дьо Люи съобщил на Мустие в Цариград, че папският престол преценява важността на религиозните интереси в България и моли френското посолство да се заеме по-енергично със защитата им пред Високата порта, тъй като в момента те са повече от всякога въпроси на политиката, отколкото на религията. Предавайки исканията на Конгрегацията, френският външен министър обаче, отново апелирал към предпазливост.

След неуспеха да ангажират с унията влиятелни български водачи, през март 1861 г. Хасун и Брюнони предложили архимандрит Йосиф Соколски за глава на българската униатска църква. Изборът на мисионерите паднал върху този 72-годишен старик, тъй като той имал популярност сред българите, бил простичък и скромен, без претенциите за един такъв духовен сан - както свидетелствува Боре. Папата одобрил избора и изпратил писмо в Цариград, в което съобщил решението си да възстанови отдавна скъсаната с България връзка, като лично връчи на Соколски епископските атрибути.

Българският комитет в Цариград назначил делегация, която да съпроводи Соколски до Рим. В нея влезли Боре, Рафаил Попов, Др. Цанков, д-р Миркович. Отначало Боре отказал, но след като получил нареждане в същия смисъл от ръководителя на ордена на лазаристите -Етиен се съгласява.

На 27 март 1861 г. с кораба „Ефрат” делегацията се отправя за Рим. Там тя най-напред била приета от ръководителя на Конгрегацията за пропаганда на вярата - кардинал Барнабо. След четири дни делегацията била вече при папата, който заявил, че след няколко дни ще връчи епископските отличия на Соколски, наградил Цанков и Миркович с орден „Пий IX”, обещал да даде средства за откриване на една българска семинария.

След аудиенцията при папата, делегацията се среща и с държавния секретар на Ватикана - кардинал Антонели и започва да се подготвя за церемонията, която щяла да се проведе според славянския ритуал.

Преди церемонията, Соколски изведнъж поискал да се измени неговия титул - „архиепископ, апостолически викарий на българските католици”, като отпадне думата „католици” и остане само „апостолически викарий на българите”. Това предизвикало гняв във висшите ватикански среди, но в края на краищата било прието. Последвала тържествена церемония в присъствие на папата, на 12 кардинали и на ръководителите на източните католически църкви. После делегацията останала още осем дни в Рим и се прибрала в Цариград.

Така в края на бил извършен началният пробив на католицизма в България. С мълчаливото съдействие на Франция и на нейните източни дипломати, католическите мисионери успели да организират акта на 18 декември, да създадат и консолидират българската униатска община, да я снабдят макар и с второстепенни духовници, да назначат архиепископ на българските униати. Всичко това било само начало на замисленото широко постъпление на католицизма в България.

Католическият удар предизвикал бързо надигане на всички сили, замесени в Източния въпрос и в гръцко-българските църковни отношения.

В Цариград се образували няколко враждебни лагера. От една страна били униатите, ръководени от Брюнони, Боре и Хасун, толерирани от френското посолство, фаворизирани от Високата порта и преди всичко от великия везир Али паша.

На другата страна, като най-крайни противници на унията застават Русия и Цариградската патриаршия. Заедно с тях в случая действувала и националната партия на българското църковно движение. Против униата се обявява и английската дипломация. Австрия, която се радвала на католическите успехи в Ориента, ревниво съперничела на Франция и на нейните мисии, страхувайки се от прекомерното засилване на френско религиозно влияние на Изток. Предстояли остри сблъсъци на източноевропейската църковна сцена, продължителна битка за спечелване на българския народ.

В подкрепа на българската уния най-напред много възторжено се намесва френската общественост. Актът на 18 декември предизвикал във Франция големи надежди. Още в началото на 1861 г. в Париж бил създаден „Комитет на католическата уния в България” със задача да следи настроението на духовете и нуждите на новото католическо общество. Комитетът установил преки връзки с католическия комитет в Цариград и с българските униати. Начело на този комитет застава директорът на Ораторията - Пепето. За негови заместници са избрани С. М. Жирардиен, граф Монталамбер от френската академия и полския генерал Замойски. В състава на комитета влезли 25 влиятелни френски интелектуалци, търговци, мисионери и бивши дипломати от Изтока.

Комитетът за българската уния и Фондацията за източните училища станали главните оръдия на френската политика по българския униатски въпрос. Те отпуснали на униатската община в Цариград незабавна помощ от 15 хиляди франка, предназначени за мисионерите от Румелия и за построяване на униатски църкви в Цариград, Одрин, Пловдив и Казанлък.

По искане на фондацията български момчета и момичета били приети в училищата, колежите, пансионите и семинариите в Цариград, Бебек, Солун и Битоля.

Пак в началото на 1861 г. председателят на комитета Пепето изпраща други 6300 франка за поддържане на 5 български ученика, като обещал по 1200 франка за всяка новосъставена община в България.

Малко по-късно, когато Йосиф Соколски бил отвлечен, двете организации отправят горещ апел към френските католици да подпомогнат българите, иначе ако „бог и католиците на Франция не помогнат” унията ще загине. Във връзка с това била открита подписка в полза на българските униати. В тази подписка се включват Съветите за разпространение на вярата в Лион и Париж, които отпущат 20 хил. франка, папата, който предава на българските униати един браслет на стойност 5 х. екю, полският епископ на Галиция Призиновски и много други духовници и граждани. Събраната едра сума била изпратена в Рим.

През есента на 1861 г. фондацията отделила от нея нови 6300 франка за Цариград, за да се покрият разноските на българските католически училища. По същото време е решено да се привлекат няколко българи на учение в Париж.

В началото на 1862 г., когато унията започва видимо да упада, „Българският комитет” и Фондацията за източните училища удвояват усилията си, за да я запазят от пълна разруха. Точно тогава генералният директор на Фондацията Субиран, лансира интересен и смел проект.

„Със сто хиляди франка - пише той, ние можем да основем по едно училище във всеки главен български град и да разнесем от името на католическите народи светлина и истина на пет милиона души, които са с нас, в най-хубавата страна на нашата стара Европа”. Субиран иска съдействието на интелектуалците и духовниците на Франция за реализиране на този проект. Пак по същото време и председателя на „Българския комитет за унията” - Пепето, настоява да се създадат в главните български центрове акционни комитети, църкви и училища, на които да се осигурят необходимите средства. Той предлага също да се изпратят хора в Цариград, които да проучат как да бъде запазена униата.

Актът на унията и дейността на двете горепосочени организации в Париж, предизвикват жив интерес сред френската общественост към България.

След 1860 г. България става една от най-интересните теми за френския печат. Бързо се появяват няколко книги и изследвания. Най-напред излиза книгата на Бенжамен Дюпра - „Християнска България”. Списанието на фондацията за източните училища обнародва голяма статия за унията и отношението между България и католическия свят. „Revue contemporaine” печата друго изследване за българското движение, подкрепено с главните униатски документи, с анализ на политиката на чуждите сили в българския въпрос. Списанието сочи, че унията ще има огромни последици, главната от които ще бъде ликвидирането на руското влияние в България. България - завършва патетично авторът на това изследване Амеро Жустен „ще издигне между Русия и Цариград една великолепна бариера, по-добра отколкото бариерата на нейните реки и планини”.

Все в тоя дух са разсъжденията, застъпени в едно специално документално издание от 1863 г., което като преценява религиозната обстановка в България, с надежда заключава, че „църковният въпрос може да придобие в нашия век такова значение, каквото е имал преди 1000 години.” Униатското движение предизвиква редица други още интересни изследвания и публикации, но те ще бъдат разгледани по-нататък.

Докато френската политика, макар и нерешителна, се опитва да използва унията в своя полза, а католическа Франция се ласкае от мисълта, че в Ориента ще се разкрият нови периметри за нейното влияние, Русия остро и безкомпромисно застава срещу унията, търсейки възможност да я унищожи още в зародиш.

В навечерието на акта на 18 декември руските дипломати в Цариград били на крак. Те опитвали всички възможности да отклонят Цанков от замислената акция. В името на тази цел, те дори били съгласни да ревизират своето традиционно становище за единството.

И когато на 27 ноември 1860 г. в Цариград се превело събрание на българските първенци, което отхвърлило унията и решило да признае Иларион за глава на българската църква, Лобанов-Ростовски веднага одобрил тези решения.

Но така или иначе актът на унията не бил предотвратен. Първоначално след 18 декември руските дипломати са стъписани. Но много скоро Лобанов-Ростовски се заема да намали силата на удара, като използва сръбско посредничество за отклоняване на българите от унията. Но въпреки това, той с тревога съобщава на Горчаков, че разцеплението на църквата в Турция вече е консумирано. Последвало бързо и категорично указание на Азиатския департамент.

[1.] На руските консули било наредено да вземат всички мерки, за да се противопоставят на католическата пропаганда, да беседват със свещениците и старейшините, да им казват, че Русия се стреми да реши гръцко-българския църковен въпрос, че ще се създадат възможности за участие на славяните във висшето духовно управление.

[2.] Дипломатите се задължават по-нататък да агитират, че католическата пропаганда поставя под заплаха съществуването на славянската народност, подчинявайки я на влиянието на Запада. Накрая, Азиатският департамент иска да бъде информиран постоянно „по това в най-висша степен важно дело”.

В отговор на този циркуляр през януари и февруари 1861 г. Н. Геров, който в случая като българин и пловдивски вицеконсул имал предимство пред другите дипломати на Русия, изпраща три доклада до Лобанов в Цариград, в който го информира за бързото разпространение на униатството в Пловдивско, за активизи-рането на полските емигранти, за опитите да се създадат униатски гнезда във Видинско и Шуменско. Наред с това Геров съобщава, че Шампоазо е получил нареждане от Лавалет да съдействува на унията.209

През февруари Геров разговаря и с Доротей, за да го отклони от намеренията му да стане униат, търси сътрудничеството на английския вицеконсул в Пловдив - Блънт, за противодействие на католиците.210 След продължителна напрегната работа, в края на февруари Геров обобщава своите наблюдения „по това в най-висша степен важно дело” и в един голям доклад уверява Азиатския департамент, че униатите не са намерили подкрепа сред българите, но прозелетичните действия на западните мисионери ще бъдат голяма опасност за в бъдеще, ако не се реши българо-гръцкия църковен спор.211

В същото време, когато Геров се опитва да спре униатството във вътрешността на България, в Цариград княз Лобанов-Ростовски пробва всички възможности да намали остротата на българо-гръцките противоречия и да ликвидира по този начин почвата за проявление на католическия прозелатизъм. Веднага след акта за уния, той внушава на патриарха да отстъпи пред българския натиск, за да се нанесе удар на униатите, но гръцките духовници не се съгласяват.

През януари 1861 г. продължават безуспешните му усилия да регулира отношенията между ръководителите на българската църква и гръцката патриаршия, после отново и отново води преговори с патриарха с оглед уталожване на страстите, за да съобщи накрая на Горчаков, че патриархът отказва да признае българския митрополит за глава на новоформиращата се църква. Този тревожен доклад бил представен на императора Александър II, който сложил върху него следната резолюция: „Hellas! Не предвиждам нищо добро.”

В отговор на Лобановите и Геровите сведения за изострянето на българо-гръцките отношения и за засилване на униатството, в края на януари 1861 г. Горчаков изпраща категорична телеграма в Цариград, в която задължава посланика да употреби всички средства, но да принуди патриарха да се откаже от отлъчването на Илариона от църквата. В тази телеграма се настоява също да се търсят пътища за създаване на независима българска църква, с вътрешна автономия, но това да стане чрез Патриаршията. Малко по-късно последвала инструкцията на Министерството на външните работи до консула в Солун Н. П. Шишкин, в която в детайли се определяли действията на руските дипломати. Те се задължавали да обещаят на българите самостоятелна църква.

„Противодействувайте - се казва в инструкцията, с всичкото свое влияние на тези от тях, които искат да влязат в уния с Рим. Унията не само би разсипала връзките на българския народ с Русия, но ще му даде в замяна на това несигурната дружба с Франция или Австрия. Тя би подкосила жизнената му стихия, както доказва примера на други славянски племена, попаднали в уния. Тя (унията - б. м.) би отдала едва започващото умствено и духовно развитие на българския народ в жертва на мъртвешкото влияние на йезуитизма.

И така, съдействувайте, увещавайте, убеждавайте, щото българите да останат верни на православието, за което те са страдали 470 години и единствено, което е спасило тяхната народност”. Накрая Министерството задължава дипломатите да устройват църкви, да съдейстуват за въвеждане на славянско богослужение, да изграждат училища. Шишкин е призован да действува и пред френския консул в Одрин, за да парализира католиците.

Нарежданията на Петербург активизират руската дипломация в Турция. Лобанов е в непрекъсната връзка с българските дейци и гръцките владици. Наред с това той предприема споменатия вече демарш пред посланиците на великите сили за колективен натиск срещу Патриаршията да се откаже от интернирането на Илариона и Авксентия.

На 11 март 1861 г. Лобанов посреща Лавалет, за да изкаже съжалението си за инцидентите в българската църква и да го попита какво е становището на Франция по този въпрос. В началото на май, на едно събрание на посланиците на Франция, Англия, Австрия и Русия, той остро атакувал западните сили за това, че подклаждат прозелетични действия сред българите.

Огромна активност проявява и Н. Геров. Интересно е, че в случая той действува не само като руски дипломат, но и като български деец. Разбрал твърдото намерение на руската дипломация да предотврати унията, Геров упорито настоява във всяко свое писмо от пролетта на 1861 г. да се побърза с решаването на българския църковен въпрос. За тази цел той използува случая със заточението на пловдивския епископ -Паисий,212 неискреността на турската политика213 и всеки конкретен повод.

Все с оглед да отклонят българите от унията, руските дипломати прибягват и до услугите на отрицателно настроения към тяхната политика Г. С. Раковски. С него води преговори генералният консул в Белград А. Е. Влангали.

Консулът уведомява Петербург, че Раковски „се съгласява да служи на нашите интереси, без да приема програмата на Патриаршията и без да губи влияние сред своите сънародници”. В замяна на това Раковски поискал средства и разрешение за разпространяването на „Дунавски Лебед” в Русия. На това донесение Александър II е поставил резолюцията „Да се види какво може да се направи”.214

Малко по-късно Влангали изпраща писмената молба на Раковски от началото на април 1861 г., в която отново се настоява за разпространението на „Дунавски Лебед” в Русия, който имал за цел да попречи на католиците „да унищожат православието сред българския народ чрез духовното му разделяне от другите славянски народи.”215

Действията на руските дипломати през пролетта на 1861 г. не успели да спрат униата, макар и силно да ограничили възможностите на католическите мисионери за действие. Именно, поради това руската политика се решава на един рискован ход - да отвлече архиепископа на българските униати Йосиф Соколски и да отклони от унията духовните и граждански лица, ангажирани с нея. Идеята за това сигурно е дошла от Цариград, но тя била дълго и внимателно обсъждана в най-висшите сфери на Русия.

Така на 1 юни 1861 г., т. е. 17 дни преди да се извърши операцията, Горчаков пише до Александър II, за да иска разрешението му за настаняване на Соколски в Русия, задигането на когото се подготвяло в Цариград. Императорът одобрил тази акция, като върху доклада на Горчаков написал: „Това е много куриозно, защото ние ще можем да го използваме за връщането на българите в лоното на ортодоксията”. След това поставя своята фамозна резолюция - „d’accord!”.

Акцията за отвличането на Соколски била естествено възложена на Геров, но той действувал чрез други лица, т. е. чрез П. Р. Славейков, на когото трябвало да заплати.216 Сигурно Соколски бил дълго време обработван, защото по едно време той почва да се страхува и към средата на юни, заедно с четири-пет граждански лица се отзовава при френския шарже д’афер Лалеманд, за да иска закрила.

В отсъствието на Лавалет, Лалеманд заявил на Соколски, че унията е въпрос на съвест, църковна работа, но обещал, че ако униатите са обезпокоявани, посолството ще се намеси, а освен това е готово да осигури и добри услуги чрез Портата.

Непосредствено след тази среща на 18 юни 1861 г. Соколски внезапно изчезва. Той бил отведен от П. Р. Славейков, заедно сдипломната за инвеститура в архиепископство и с другите духовни отличия, на борда на руския кораб „Елбрус”, който внезапно отплувал за Одеса.217

По този повод Лалеманд - без да знае нищо за подробностите около операцията пише в Париж, че „това е лош акт срещу нас и лош вкус, проявен от руското посолство”, за да продължи по-нататък:

„Лобанов си е въобразил, че нашата индиферентност повече привидна, отколкото реална, му е позволила да действува срещу нас без скрупули”.

Във връзка с инцидента, той разговаря с Хасун, който поема временно ръководството на униатската община. Двамата се договарят, че за в бъдеще начело на българите-униати трябва да застане пловдивският католически епископ Канова.

Ватикана и френското правителство се опитали да омаловажат постъпката на Лобанов. Нямало нито протести, нито дипломатически скандали. Обяснението за индиферентността на френската дипломация трябва са се открие в нейната линия да избягва прекия ангажимент с католическите мисии и да предпазва Турция от дипломатически усложнения.

Интерес към „аферата Соколски” се проявява едва през 1865 г., когато с вербална нота папският двор поискал от френското правителство да го осветли по въпроса какво е станало с българския архиепископ, който изчезнал при неизвестни обстоятелства.

Правителството наредило на своя посланик в Цариград Мустие да събере конфиденциално сведение по този въпрос. Посланикът изпратил своя отговор след пет месеца като съобщил, че Високата порта не знаела нищо за Соколски след неговото изчезване. Хасун бил убеден, че Соколски доброволно е напуснал Турция и че няма основание да се вярва, че отново ще стане католик.

Ясно е, че френското посолство и тогава не успяло да разбере какво се е случило. Във връзка с наново повдигнатия въпрос през 1865 г. във френския печат се появила и една статия на Марко Балабанов, в която авторът обяснява поведението на Соколски с претенциите му за патриаршески сан, незадоволени от папата.

Успехът на акцията Соколски, нанесла смъртен удар на унията в България, както и анемичната реакция на френското правителство и на Ватикана по този повод, активизирали руските атаки срещу униатското движение. Отново в тази работа бил ангажиран П. Р. Славейков.

На 29 юли 1861 г. току-що завърнал се от Одеса, той иска от Геров средства да отиде в Одрин и да унищожи унията. Очевидно Геров му е предложил малко пари, защото Славейков сърдито завява, че ще действува сам и на своя сметка.

На 1 септември Славейков отново пише до Геров, за да го предупреди, че не бива българите да разберат, че борбата срещу Цанков се върши от руска страна. Той му съобщава, че вече е предложил на Цанков срещу пари да се откаже от своите намерения. Последният поискал за „тази услуга” 30 хиляди гроша. И точно когато Славейков го убедил да напусне унията, руското посолство лансирало пред него внушавания от Геров и от московския митрополит Филарет вариант, да промени програмата на в. „България”.

Славейков се обявява против това и настоява Цанков да бъде отстранен от Цариград и изпратен за учител в Трявна. Това щяло да струва на руското посолство 10 хиляди гроша. За Ив. Ваклидов препоръчал да се настани като писар в Галац, Браила или Букурещ.

Акцията на Славейков и този път завършила успешно. Той принуждава Цанков и Ваклидов временно да напуснат Цариград и да спрат издаването на в. „България”. Това предизвикало у Боре силни подозрения. За услугите, които Славейков направил на русите поискал солидно заплащане. Но първоначално предложената му сума била много малка, той отказва да подпише разписката и заявява на Геров: „Не мога да им представя чест - та да се гордеят, че са могли да ме употребят като сляпо оръдие или бездушна машина в своите действия.” В началото на октомври 1861 г. той обаче подписва разписка за 4500 гроша, „с които ще допълни разноските, които ще станат по отдалечаването на Цанкова и Ваклидова от унията и за пресекването на издаването на в. „България” за една година. За всички тези заслуги на Славейков, и по отношение на Соколски, и по отношение на Цанков, Геров уведомява през септември Лобанов-Ростовски.

Лобанов е силно обнадежден и нарежда да се върви до край, да се употребят всички средства за отклоняване от унията и на архимандрит Макарий. И тези негови нареждания били изпълнени.

Скоро във вестниците били обнародвани два адреса, подписани от осем граждански и духовни лица, участници в акта на унията, които заявили, че „папските агенти” имат само една цел - да унищожат ориенталските обряди и да въведат латинската вяра.

...В досегашните изследвания униатското движение в България е получило две рязко противоположни характеристики.

Едната е формулирана в българската национална преса през епохата на Възраждането, след това застъпена в много-цитирания труд на Патриарх Кирил Български. Според нея униатството е плод на френската политика и на френските мисионери, подбудено от вън [в] момент, когато се извършва националната консолидация на българите. Отначало до край това движение е отрицателно, тъй като посяга на традиционната вяра, задържа духовната консолидация, заплашва единството на нацията.

Втората преценка принадлежи на автори католици. Тя е представена най-обобщено в използувания труд на Ив. Софранов. Според нея движението на българите към католицизма имало за цел да възстанови католическото единство в Ориента, да върне българите в „правата вяра” и по този начин да открие големи възможности за тяхното бързо придвижване по пътя на цивилизацията.

И двете оценки съдържат по нещо вярно, но тъй като изхождат от два противоположни полюса (православие-католицизъм; Изток-Запад) са тенденциозни и лишени от качествата на историческата обективна премереност.

Настоящото изложение показва, че без да се пренебрегват българските съображения за използуване на унията като средство за натиск върху Цариградската патриаршия, униатското движение е предизвикано на живот от външни внушения. То е резултат преди всичко от действията на френските мисионери от ордена на лазаристите, намиращи се под дипломатическата закрила на Франция. Това движение няма нито исторически корени, нито реални вътрешно-социални мотиви в българското общество. И неговите инициатори, и българските му изпълнители са разбирали много добре историческата обреченост на унията, но са тръгнали към него, с различни съображения, надявайки се на обществените превратности. Най-ярко изразява това състояние на нещата един от водачите на унията д-р Г. Миркович.

„Главатарите миряни-пише той, при всичко, че унията напредваше, знаеха, че един ден, рано или късно, нейният край ще бъде развалата, защото в историята ще намерим, че няколко пъти е ставало подобно съединение, но никога не е хващало корен”.218  Като всяко прозелитично движение, униатството посягало на единството на българската нация в периода на нейната най-интензивна консолидация, извършваща се на базата на вековната народността, културна и религиозна традиция.

Не е случайно, че униатите насочват усилията си към онези части от българската народност (Македония и Тракия), където процесите на националното възраждане се извършват по-бавно, преодолявайки огромни трудности. И в такъв случай при успех, който е можел да бъде само частичен, унията би могла да разедини нацията на верска основа, да задържи национално-образуващия процес.

Униатското движение има и още една отрицателна последица, на която е обръщано малко внимание. То твърде рано свързва българските дейци, както униатските водачи, така и техните противници, с интересите на великите държави, намесени в Източния въпрос. Не е случайно, че точно в утробата на това движение се ражда такъв люшкащ се в крайности политик като Драган Цанков.219

Но като всяко обществено движение, униатството не може да бъде разглеждано еднопосочно. Не би могло да се абсолютизират само неговите отрицателни последици. Както е посочвано от всички историци на унията и на българския църковен въпрос, това движение съдействува за развръзката на българо-гръцкия църковен конфликт.

Пред заплахата за единството на източноправославната църква, [1.] то принуждавало Гръцката патриаршия на отстъпки,

[2.] карало руската политика да се усъмни в своя тезис за единството на източното православие,

[3.] предизвикало английската дипломация да обърне повече внимание на българските църковни интереси,

[4.] респектирало гръцкия национализъм и

[5.] ускорило преобразова-телните замисли на Високата порта.

Интересни потвърждения на тези заключения дава самата хронология на униатското движение.

Появата му през 1860 г., когато гръцко-българските конфликти бяха стигнали до краен предел бързо размести добре подредените карти на всички сили, действуващи в Цариград.

Второто македонско издание на унията от 1874 г. ускори решаването на въпроса за спорните епархии.

Униатството е един пример как нереализираните и нереализуемите намерения на едно обществено движение могат да ускорят или забавят процесите в други социални области. И точно като тактическа маневра на група български общественици, унията подпомогна процеса на отделянето на българската църква и от една обратна страна съдействува за българската национална консолидация.

В случая обаче, това което е най-необходимо за третираната тема, трябва да се изтъкне още една положителна страна на унията. Тя, макар и много бледо, поради мъртвото доктринерство на католическите мисионери, свързва българското културно развитие с културата на католическия запад, с неговите училища, език, литература, театър, музика, и по този начин стимулира процеса на българското културно възраждане. Но за това ще се говори на друго място.

_________________________________

194) Виж също Патриарх Кирил Български, Католическата пропаганда..., с. 102-104.

195) АНГ, II, Д-р Цанков до Н. Геров, 13 декември 1856 г., с. 699.

196) Също Патриарх Кирил Български, Католическата пропаганда..., с. 106-112.

197) АНГ, II, Геров до М. П. Погодин, С. Петербург, 26 януари 1856, с. 191-192.

198) Филарет Московски, ц. с., Писмо на Е. П. Новиков, 24 дек. 1856 / 4 януари 1857, с. 5.

199) Пак там, отзив на Филарет по писмата на П. Троицки, с. 194-195.

200) АНГ, II, Н. Геров до Ст. Тошкович, 1 януари 1857, с. 405.

201) Пак там, Хр. Георгиев до Н. Геров, 2 март 1857, с. 218-219.

202) Пак там. Писмо на Хр. Георгиев, 30 април 1857, с. 226-227.

203) АГСР, I, Раковски до Ст. Тошкович, Нови сад, 14 май 1857, с. 109—110.

204) Пак там, с.155-157.

205) НБКМ-БИА, ф. 16, а. е. 145, Известие за излизане на в. „България”, л. 74.

206) В. България, I, 15, 4 юли 1859 г.

207) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Хенри Булвер (1801-1872) - британски посланик в Цариград 1858-1865.

208) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Шарл-Франсоа-Ноел Шампоазо (1830-1909) - от 1862 до 1865 г. - През 1857 г. заема поста на френски вицеконсул в Пловдив. Следват: постът на временно управляващ (изпълняващ длъжността), а после и на редовен консул в Одрин, съвместяван изглежда с вицеконсулския в Пловдив, консулски постове в Янина (поет през 1865 г., прекъснат през 1866 г., когато получава едногодишен отпуск), Крит (1869-1870), Русе (1870-1872), Измир (Смирна), Неапол (откъдето се оттегля от дипломатчиеската кариера през 1890 г. с ранг пълномощен министър).

209) АНГ, I, Писма на Геров от 4/11 януари и 8 февруари 1861, с. 190- 191, 205, 220-221.

210) Пак там, Геров до Лобанов, 15 февруари 1861, с. 223-224.

211) Пак там, Геров до Азиатския департамент, 24 февруари 1861, с. 229-230.

212) АНГ, I, Геров до Лобанов, 21 април 1861, с. 250-251.

213) Пак там, Геров до Азиатския департамент, 21 април 1861, с. 251—252.

214) АВПР, ф. Славянский стол, д. 5066, Донесение на Лобанов до Горчаков за преговорите с Раковски 4/16 април 1861, л. 9.

215) Пак там. Молба на Раковски, не по-късно от 12 април 1861, л.11.

216) АНГ, II, Геров до Ступин, 11 юли 1861, с. 340.

217) Подробности за неговата по-нататъшна съдба виж у Н. Генчев. Одеското българско настоятелство и цит. литература. За отвличането на Соколски, Боре обвинява Брюнони и Хасун, които не взели мерки и го обяснява със старческата немощ на архиепископа.

218) Д-р Г. Миркович, Униатското движение по черковния въпрос, Сливен, 1897, с. 29.

219) Върху характеристиката на Др. Цанков виж Т. Жечев, Българският великден и страстите български, С., 1976, с. 109-125.