След тези няколко бележки ще разкажа за това важно събитие, както по-горе посочих, което беше финалът на Мърчаевската епопея.
Една октомврийска вечер, като се завърнах от София, както винаги отидох да се видя с Учителя. Една сестра - Йорданка Жекова, стоеше пред вратата на Учительовата стая и ме помоли да не влизам, защото Учителят бил в някакво особено състояние. В такива моменти аз изпитвах особен копнеж да виждам Величието на Учителя. Отворих вратата и влязох при Учителя. Тъй като че ли ме очакваше, изправи се величествено пред мен, дигна своите ръце над главата ми и ми каза следните думи: „Аз свърших моята задача тук, на земята, Аз ще си замина. На вас, духовете, ще ви заключа на земята, но за да не се огранича - ще ви оставя ключовете и когато си завършите вашата работа тук, на земята, да си отворите и да дойдете при мен." Тези ключове са знанието от Словото Му.
Така силно сломен мой дух - за първи път ми се случва в живота, въпреки че много пъти съм гледал смъртта в очите. С цялата моя сериозност, с голяма загриженост се вглъбих в себе си и се завърнах в София. В мен настъпи пълно безразличие, чувствах несъвършенството на човешката природа, нейните суетни амбиции и желания. Преценявах много критично цялата история на човечеството, с неговите непрестанни борби, войни във възходите и паденията на народите. Виждах земята като едно училище, или по-право, като една лаборатория, където в бурите на живота се изправят човешките сърца, усъвършенстват се човешките умове, закаляват се човешките воли в огнището на търпението. Пред мен минаваха като в калейдоскоп различните образи на човеците, виждах смиреният монах, или искреният духовник, облечен в мантията на примирението и с Библия в ръка; чувствах силата на героя, който по пътя на подвига и жертвата слага своята глава пред жертвеника на свободата; чувствах състоянието на учения, който напряга своя ум и търси да разкрие законите на природата; съзерцавах състоянието на философите, които търсят смисъла на живота чрез разтълкуване на вековните загадки; най-сетне - виждах в обикновения човек, който се бори в живота с ежедневните нужди и чака подаяние от гореизброените духовни и интелектуални върхове. За мен цялото това сечение на живота - вертикално и хоризонтално - беше една прочетена книга. Земята ставаше за мен прозрачна, оставаха за мен само няколко важни проблеми, които ми дадоха тласък да се приближа до това Космично Същество, за да намеря тяхното разрешение и в момента, когато трябваше да получа отговор на тези мои върховни въпроси, това Космическо Същество в плът трябваше да си замине от тоя свят. Нима в такъв сюблимен момент тази малка отсечка (физическо тяло) от Неговата огромна духовна величина, представляваше врата, за да влизам в досег с Неговите по-висши тела. Въпреки че в пътя на общението ми с Него, в различните етапи на посвещенията, които минах, се събудиха огромни окултни сили вътре в мен, чакрите на моя етерен двойник бяха развижени, за да схващат невидимите еманации, излъчващи се от всички живи същества, от цялата природа, която ме заобикаляше - аз чувствах, че нещо важно, съществено ми липсваше.
След тези няколко бележки ще разкажа за това важно събитие, както по-горе посочих, което беше финалът на Мърчаевската епопея.
Една октомврийска вечер, като се завърнах от София, както винаги отидох да се видя с Учителя. Една сестра - Йорданка Жекова, стоеше пред вратата на Учительовата стая и ме помоли да не влизам, защото Учителят бил в някакво особено състояние. В такива моменти аз изпитвах особен копнеж да виждам Величието на Учителя. Отворих вратата и влязох при Учителя. Тъй като че ли ме очакваше, изправи се величествено пред мен, дигна своите ръце над главата ми и ми каза следните думи: „Аз свърших моята задача тук, на земята, Аз ще си замина. На вас, духовете, ще ви заключа на земята, но за да не се огранича - ще ви оставя ключовете и когато си завършите вашата работа тук, на земята, да си отворите и да дойдете при мен." Тези ключове са знанието от Словото Му.
Така силно сломен мой дух - за първи път ми се случва в живота, въпреки че много пъти съм гледал смъртта в очите. С цялата моя сериозност, с голяма загриженост се вглъбих в себе си и се завърнах в София. В мен настъпи пълно безразличие, чувствах несъвършенството на човешката природа, нейните суетни амбиции и желания. Преценявах много критично цялата история на човечеството, с неговите непрестанни борби, войни във възходите и паденията на народите. Виждах земята като едно училище, или по-право, като една лаборатория, където в бурите на живота се изправят човешките сърца, усъвършенстват се човешките умове, закаляват се човешките воли в огнището на търпението. Пред мен минаваха като в калейдоскоп различните образи на човеците, виждах смиреният монах, или искреният духовник, облечен в мантията на примирението и с Библия в ръка; чувствах силата на героя, който по пътя на подвига и жертвата слага своята глава пред жертвеника на свободата; чувствах състоянието на учения, който напряга своя ум и търси да разкрие законите на природата; съзерцавах състоянието на философите, които търсят смисъла на живота чрез разтълкуване на вековните загадки; най-сетне - виждах в обикновения човек, който се бори в живота с ежедневните нужди и чака подаяние от гореизброените духовни и интелектуални върхове. За мен цялото това сечение на живота - вертикално и хоризонтално - беше една прочетена книга. Земята ставаше за мен прозрачна, оставаха за мен само няколко важни проблеми, които ми дадоха тласък да се приближа до това Космично Същество, за да намеря тяхното разрешение и в момента, когато трябваше да получа отговор на тези мои върховни въпроси, това Космическо Същество в плът трябваше да си замине от тоя свят. Нима в такъв сюблимен момент тази малка отсечка (физическо тяло) от Неговата огромна духовна величина, представляваше врата, за да влизам в досег с Неговите по-висши тела. Въпреки че в пътя на общението ми с Него, в различните етапи на посвещенията, които минах, се събудиха огромни окултни сили вътре в мен, чакрите на моя етерен двойник бяха развижени, за да схващат невидимите еманации, излъчващи се от всички живи същества, от цялата природа, която ме заобикаляше - аз чувствах, че нещо важно, съществено ми липсваше.