27. СТАНИ, СТАНИ ...
"Моят поздрав вам и на приятелите. Стойте върху
непоклатимата скала на добродетелта. Дръжте в ръцете си
вечната Правда. Подкрепете сърцето си с Любовта на
живота. Дръжте ума си на работа под ръководството на
Мъдростта, Истината за подкрепа на духа. Идат дни светли
с всички Божии блага. Господ на мира иде да помага на своите деца.
Земята и небето ще бъдат свързани с една обща
хармония. Мъртвите ще станат, ще оживеят и ще възкръснат.
Злото ще изгуби своето жило; неправдата - своето було;
омразата - своето червило; глупостта - своето мерило;
лъжата - своя език.
Иде ден, когато всеки ще каже:Стани, стани и Господ ще те
обнови. Стани, стани и Господ ще те съгради.”
Из едно писмо от Учителя, 5. II. 1918 год., Варна.
Пред нас е едно писмо от Учителя. Писмото е кратко и тези десет реда привличат нашето внимание. Четем го с вълнение. Образите са живи и те ни разкриват духовната панорама на света. Всеки ред звучи като пророческо сказание. Благодарни сме, че то стигна до нас, за да затвърди и обогати представите за ония дълбоки вътрешни преобразования, които настъпваха в света. Казаното сияе и ни говори направо на сърцето, на ума, на душата. Онова, което щеше да се случи надминава всичките велики събития и открития в света. Двадесетият век беше забележителен.
Писмото носи дата II. 1918 година. Написано е преди 45 години. Ние се връщаме на тези години, за да проследим хода на събитията и уловим дирята на казаното в това писмо. Говори се за онова, което ще става, благоприятните условия, които идват, “светлите дни", които ще настъпят. "Господ на мира иде да помага на своите деца.”
Не сме забравили тези години. Това са годините, когато Той подготвя откриването на школата. Словото вече се раздава обилно и щедро в определени дни и часове. Неотразима е радостта и вълнението на ония, които посещават класовете. Да присъствуваш на школа е необикновено явление, да гледаш фигурата на Учителя и да слушаш живото Слово е великолепен час, когато идваш в досег с Реалността. Имаш чувството, че времето през което живееш е богато, златисто, случило се е нещо за което душата е копняла векове. Школата се превръща на светящ център, който привлича душите. Никой не ще да пропусне един час, една мисъл, една идея. Нищо по-прекрасно и по-дълбоко не би могло да се случи на земята. Едно събитие от огромен мащаб, който говореше за нещо още по-голямо и по-необхватно - Неговото присъствие на земята. Нямаше да има съмнение и реакционна идея, които да не се разбият срещу този факт. Имаше много да се мисли и говори върху това и ние сме убедени, че не бихме могли да изчерпим темата, нито изобщо тя би могла някога да се изчерпи. Трудно е и за нас да обхванем това време и съществуванието на школата. Двадесетият век се превръща на величествен празник, ожидан от вековете. Бъдещите поколения щяха да преценят събитието и го отбележат като епохално, както това стана с нас. В школата се предаваше най-великата наука за която хора от изток и запад са препродавали света и години са обикаляли храмовете и са чакали пред вратите, за да им поднесат трохичка от това познание, наречено “тайното учение”. Великото се беше случило на земята и ония, които носеха в душата си копнежа към това Велико, щяха да преживеят радостта на сбъдновението. Един ден ние щяхме да бъдем разбрани от ония, които ще тръгнат по същия път и времето щеше да ги обогати с един плюс и да ги ограби с един минус. Пред себе си щеше да бъде очертан един път и по него стъпките щяха да личат и познати родни гласове щяха да ги приветствуват и приятелска ръка щеше да бъде протегната към тях, нямаше да бъдат сами, защото ние щяхме да сме пред тях и извървения път щеше да личи - но нямаше да преживеят красотата на срещата и дълбочината на чувството, че си дошъл в досег със съвършената хубост, съзерцавал си проявената Истина и преживял топлината на Голямата обич. Бяхме видели Учителя и на земята нямаше сила, която да го превърне на мит, легенда или приказка. Ръката на забвението никога нямаше да легне върху Неговия образ и Неговото дело. Той щеше да живее и непрекъснато след тоя забележителен час щеше да обогатява непрекъснато поколенията, човечеството узряло и възмъжало да приеме Любовта, Мъдростта и Истината.
Годините след този 5. II. 1918 година свидетелствуват за всичко казано и писано за това време, защото тези години бяха набелязани да бъдат възходящи, години на обилна жътва, независимо от огнената вълна, която функционираше вече в света. Великите събития не се мерят с обикновени човешки везни. Важен принос тук са духовните ценности, които влизаха в строежа на новото съзнание, на новия човек. През тези години вратите на колата са отворени. Изворът е обилен - като пълноводна река Словото се разлива. Идеите на Учителя поят и хранят душата, Учението се разнася безшумно и мълчаливо. И ако не е пресата, която се опитва да черни делото на Учителя и Неговия образ, обществото нямаше да знае, какво се бе случило. Като благодатен дъжд учението се разнася по села и градове и през тази година вече бележи внушително число последователи. Народът в който живя и работи Учителя нямаше вече да се освободи от новото, което напираше като слънчеви лъчи напролет, които докосват и най-дълбоките корени. Никой вече не можеше да устои на топлината и светлината, които се разливаха без мярка. Ентусиазмът, вдъхновението и импулсът през тези години да се следва школата, да се прилага учението е неудържим. Устремно душата жадуваше да се храни с този жив хляб и да пие от тази жива вода. Учениците бяха щастливи и радостта изпълваше сърцата. Така запомнихме ние тези години, които с право се наричаха в това кратко писмо “светли”. Светлите дни дойдоха, те бяха. Щяха ли да продължат и след онзи момент, когато на 1944 година останахме без Него, тогава не можехме да кажем, днес след толкова години имаме желание да не се докосваме до този въпрос - “Светлите дни не бяха само преживяване, а дълбока мистична идея.” “Идат светли дни” - те бяха, “Идат светли дни” - те щяха да бъдат. Неговите думи никога не бяха двусмислени.
“Светлите дни” щяха да се нижат един след друг, те щяха да бъдат все така наситени с много светлина и топлина, независимо от всичките бури и депресии от които нямаше да бъдем пощадени и ние. Бурите щяха да раздвижат водите на моретата и океаните, ала нямаше да се докоснат до глъбините на неизмеримите дълбочини и нямаше да намалеят блясъка на “светлите дни”. Смятаме, че отсега нататък те щяха да се превърнат на нескончаема верига на златни мигове, които непрекъснато щяха да обогатяват човечеството, за да го изведат на спасителния бряг. Човечеството навлизаше в една нова епоха, огнената вълна функционираше и нямаше да има вече сила, която да отбие духовното течение, което идеше да обнови света. Духовното развитие на човечеството нямаше да бъде спряно или отбито, или отложено за други времена.
Условията бяха назрели, времената бяха други. Вражеските сили готвеха последен удар, ала предохранителните мерки бяха взети. Колкото и да не искаме да тълкуваме писмото, езикът е премного ярък, за да го подминем. Казаното във втората част на писмото свидетелствува за невидимото и мълчаливото събитие, което се беше случило. Първата част на писмото ни отведе далеч и ни помогна да проследим годините, години “светли и сияйни”, преживяхме ги и ни предстоят да ги живеем. Преживяното време за вечни времена ще остане да свети с непомрачен блясък. “Светлите дни" бяха реалност; те не бяха само за нас - приличаха на плодове, които нямаше да има човек на земята, жадуващ за истината, да не ги опита. Силата, красотата и благата на тези дни, щяха да се разнесат по цялата земя.
Писмото в първата си част ни разказва за всичките ония години, които сияеха зад нас и на тия, които идваха пред нас. Добре чухме и добре запомнихме: "Стойте върху непоклатимата скала на добродетелта, дръжте в ръцете си вечната правда, подкрепете сърцето си с Любовта на живота; дръжте ума си на работа под ръководството на Мъдростта и Истината за подкрепа на духа.” Поздравът щеше да ни придружава през всичките дни на живота ни. Като океанските води, които в дълбочините са винаги тихи и спокойни, ние щяхме да преживеем чрез този поздрав дълбокия мир, силната вяра и надежда на тия “светли дни”. Бурите на нашето тревожно столетие нямаше да ни докоснат.
С бистри сетива, щяхме да четем втората част на писмото и твърдият език щеше да ни разкрие Величествения поход на новото, което идваше да обнови живота из основи. Сега можем да бъдем и смели и категорични. Много вода изтече оттогава, много събития станаха в нашата бурна земя, много бури се извиха и на нашето небе. Вихрушките помним и накрая доживяхме 1963 година, когато се опитваме да правим разбор и равносметка на случилото се. Огнената вълна дали е стигнала кулминационната? Учителят беше определил години - петдесет години от 1914. Намираме, че тя бе извършила вече своя полет над света, преминала бе връхната си точка - социалната буря беше навлязла в своето последно корито и сега приличаше на река, загубила своята сила и мощ, водите вече за нищо не стават, освен да се влеят в морето и да се приготвят за нови походи. Винаги става така, загива нещо, за да се роди нещо ново, по-свежо, и по-хубаво, по-жизнеспособно. Нека не изпаднем в положението на пророци. По следите на казаното само направляваме нашата мисъл и следим всичко, което е казано и всичко, което се изпълва както е казано. Нека не се отклоняваме от рамките на това писмо, което е и наша тема.
В тази част, втората на писмото се говори за кончината на едно същество. Преводът е на лице. Учителят казва: “Злото ще изгуби своето жило, неправдата - своето було, омразата - своето червило, глупостта - своето мерило и лъжата - своя език." Става дума за нещо, което е било, и което сега вече трябва да умре. Ние сме развълнувани до дън душа. Моментът се превръща на епоха. Въпросът не е нито дребен, нито обикновен, както може да прозвучи в първия момент. Става дума за един цял свят, система, която е бушувала в света и е държала в окови цялото човечество. За да бъдем конкретни, представяме си някакво същество - мъж, жена, няма значение, същество огромно и властно, което е държало в плен цялата изтерзана земя; образът е даден релефно. Това същество има жило, има було, има червило, мерило и език. Зад тези неща стоят злото, неправдата, омразата, глупостта, лъжата. Числото пет - сетивата с които човек борави - картината на света е ясно дадена. Това същество вилнее на земята - може да е цар, може да е царица, то държи под властта си цялата земя - петте язви представляват оръжия в ръцете на това същество, което се сили да се скрие зад грима. Следователно злото се представя за добро, неправдата за правда, омразата за любов, глупостта за мъдрост и лъжата за истина. Светът на това същество се мъчи да запази линията на добродетелите, линията на великите лицемери, които са безчинствували открай вековете и които сега се мъчат за сетен път да запазят своето владичество и настървено се борят да устояват на позициите си за да се радват още на своето господство. Ала на Земята са настъпили “Светлите дни" - нощта отдавна е минала. На земята е вече ден. Под ярките слънчеви лъчи невъзможно е да се скрият следите на грима - боите избледняват, жилото се претъпява, булото пада, мерилото се похабява, езикът се изгубва. Лъжата вече няма език, отрязан е вече този език, няма с какво да говори на хората, да ги заблуждава, глупостта няма мярка, омразата няма червило, неправдата було, злото няма жило -страшното митическо същество е обезоръжено. Нещо се е случило на земята, нещо от което трънът на който е седяло това чудовище, този змей се разклатил. От това злото е безсилно, неправдата е разобличена, лъжата е вече негодна, глупостта няма сила, омразата се вижда. Световната хиена е смазана, великата блудница е развенчана. Злото вече не може да уязви децата на светлината, синовете Божии, праведните хора, чистите по сърце хора, добрите хора, които обичат истината и устояват на своите идеали. Тях вече неправдата не може да ги заблуждава, злото не може да ги атакува, омразата да ги убива.
В стъгдите на света се мяркат оръфаните повлякла на тия минали Царски величия, безсилно те се валят в праха. Към тях човекът на новия морал, на новата любов и на новата светлина изпитва само едно чувство-отвращение. Те оскверниха света, оскверниха тялото на човека, заробиха ума и сърцето, ала не успяха да се докоснат до душата и духа на човека. Битката бе неравна и ще помнят кога са се сражавали за тях. Зад човека стоеше Един - Човекът на изобилната сила, човекът на изобилната любов, човекът на изобилната вяра Христос. Светът ще помни, кога е излязъл на двубой с Него. Неговата сила бе без мярка.
Какво сме ние, за да си позволим да тълкуваме светлината и да коментираме върху истината? Не се опитваме дори да направим това; позволихме си само да си спомним за първата част на една драма разиграла се през първата половина на нашия век, позволихме си да погледнем и на онова, което се случи през втората половина на същия. Видяхме, че светът беше премного обременен, хората премного изстрадали, за да могат да бъдат вече мамени и заробени от празни думи лишени от благородни дела. Човечеството не можеше повече да се задоволи с примеси и сурогати. Лъжата беше станала най-противната стока, която се силеше чрез блестящи опаковки да мине за истина. Хората вече мислеха, преценяваха и виждаха скритото в думите и в пакетите. Човечеството ожидаше нектара на истината. Човекът беше застанал на прага на епохата и чакаше пролетта.
Часът на тази пролет беше оповестен. Камбаните звънтяха и първата птичка летеше по нашия небосклон - пролетта бе оповестена не само от духовните хора, а и от хората на науката. Пръв Той каза, че злото е оковано, втори хората на науката потвърдиха това. На земята трудно вече хората можеха да бъдат лъгани. На човека бе връчен факел и пътищата сияеха пред него. “Земята и небето ще бъдат свързани в една обща хармония. В тази хармония човекът щеше да прозре своя път, своята съдба и Своя Бог, за да живее и се радва на светлите дни и чуе гласът на Великото:”Стани, стани и Господ ще те обнови. Стани, стани и Господ ще те съгради. Стани, стани и в истината се облечи."
“Моят поздрав вам и на приятелите” - приветствува не само един човек или едно общество, а целия свят в лицето на ония, които ожидат новото.
