Как звучи думата “учител” на чужди езици, не знаем, ала как звучи на български език, ние знаем. Трудно бихме могли да проследим етимологическия произход и историята на това понятие, което в живота на българина от шест века насам на български език звучи рядко хубаво и е заемала най-високото и най-почетното място. Думата е богато по смисъл и по съдържание; и фонетически тя звучи особено. В началото на нашия век тя навлиза в живота на определен брой хора, които влагат един друг нов елемент и думата навлиза в историята на нашата философска и духовна мисъл. В тази дума вече е отлят сока на знамението и сбъдновението. Тя става жива и неделима част от духовното развитие не само на отделни хора, а на целия народ Зад нея не стои само чистия и самоотвержен образ на народния учител, който учи българските деца на четмо и писмо, а стои нещо повече, по-богато и по-дълбоко, което един ден щеше да се прецени. Ние се помъчихме да кажем, да предадем онова, което Той направи в продължение на целия си живот, дадохме границите, до колкото това ни беше възможно, на едно дело, което непременно ще се отчете, опитахме се да изложим основните принципи на Учението и свързахме теорията и практиката в неговия живот, които напълно се покриваха. На български език думата учител звучи много хубаво.
Когато Неговите ученици се научиха да Го назоват с това име, това се случи преди началото на века, стана ясно за тях и за тия, които щяха да дойдат след тях, че думата беше най-подходяща и най-вярната изразителка за човека пред когото бяха застанали. Учениците разбраха, че се намират пред най-великото събитие на века. Радостта от това откритие беше голяма, по-голяма радост от тази никой от ония, които Го познаваха, нямаше да преживеят.
Тогава ние се върнахме назад в историята, за да потърсим основните черти на този образ, нахвърлени изумително верни в онази беседа на Христа с учениците, когато Той ги запознава с истинския учител, като даде основните белези, защото знаеше, че не един щеше да си прикачи тази титла, и не един щеше да злоупотреби с това звание. Ясно е, че това име се дава само на звани, заслужени, избраници. Хитреците са разбирали много добре съкровищата, които Един Велик Учител носи със себе си. Макар и изкривено те са долавяли, че и те като Него могат да разполагат с власт с която да властвуват над душата и тялото. Твърде изгодно за тия отявлени разбойници, които пред нищо не се спират за да постигнат егоистичните си цели. Христос ги наричаше с определено име и не ги щадеше, за да предпази ония “които Го познаваха и познаваше Той."
Положението в техните късоледи очи е нещо много изгодно - те виждат само външната страна на отношенията, на тях им харесва и като чин и като служба това поприще и не един властолюбец и честолюбец щеше да се стреми към това звание. В света не един лъжеучител е съществувал. Историята на духовните и окултните движения изобилствува с такива отявлени образи, особено, когато на земята се ражда един истински Учител. Тогава има на кого да се подражава, има от кого да се краде.
Христос великият реалист на времето си, даде прости и ясни начини, как да ги познаят - “По плодовете ще ги познаете - не слушайте, какво говорят, а какво правят”. “Не се бере трънки от грозде, нито смокини от репеи”. Истинският ученик, никога не може да се излъже и да бърка, когато погледа му се спира на образа на Учителя. Нищо не е в състояние да обърква ученика в пътя към Учителя. Принципите са точни и определени. Със силата на мълнията ученикът усеща приближаването на коварната стъпка. Той не се лъже нито от мекия глас, нито от големите им обещания. Ученикът е най-оспорваната личност и за него се води състезание.
От тези борби, които се водят в един подмолен свят, не е щаден Учителят. Те ставаха по Негово време и Той познаваше враговете си.
Когато личността на Учителя между десетата и двадесетата година на нашия век е вече добре позната и делото му функционира правилно и естествено, вечните спътници на тъмнината не закъсняват да заемат своите позиции, привлечени неудържимо от светлината. “Където е меда, там са и осите” - по това време се подвизават много личности самозвани, които искат да водят, да учат, да правят общество. Наричаха себе си учители, ръководители духовни. По това време те намират последователи и сподвижници, времената бяха такива имаше вече много жадни за духовен живот хора. Тук таме се образуват общества, братства. Но да си Учител е нещо огромно, неизмеримо, то надвишава човешката представа. Колкото и да подражаваха тия обикновени люде, колкото и да тикаха колата по някакъв трасиран път, дерайлирането кога да е щеше да настъпи. Съкровищата могат да бъдат пренасяни от едно място на друго, могат да бъдат откраднати, ала авторското право никога не може да се присвои, невъзможно е те да бъдат предадени на ученици и това да остане скрито, покрито. Как може да предадеш една песен, една идея и да кажеш, не тя е твоя, че по света друг я няма и че никъде другаде тя може да се намери. А светът е малък, никога той не е бил голям в известен смисъл, че неща от подобен род, да не бъдат проверявани. Невъзможно беше да се скрият ония пътища откъдето бликаха струите на чистия извор. Дали в нашата малка страна някой самозванец можеше да каже - тази песен е моя, или това Слово е мое. Винаги се намират хора с тънък усет за чистотата и почтеността, които различават чистотата на един тон, намират фалша, дисонанса и тръгват да проверяват, да питат, да разпитват и накрая да открият фалшификацията. И тези, които се изправят пред истинския Учител, и ония, които са се спрели при лъжеучителя в сърцето си са били чисти и един и същи копнеж ги е тласкал. Когато и да е те се уверяват, кое е било истински злато и кое е било позлатено.
По това време в Хасково около личността на Учителя стават пререкания и се водят борби. Ония, които са заинтересовани, питат Кой е Той? Какъв е пък тоя, когото и те наричат учител. Раздвояването става бавно, трае години и в недоумение се питат едновременно може ли да има двама учители -посланици от Бога изпратени с една и съща цел? Съмненията тлеят. Всичко това може да се сведе до един показателен период от историята на духовните движения в България. Онова на което ние искаме да се спрем е един дребен на вид факт, чрез който искаме да дадем образите на ученика и на Учителя, когато ученикът отива да проверява, от друга страна идеята получава своята значимост. Ученикът не може на вяра само да приеме нещата, досешно Учителя, той трябва да бъде убеден, трябва да е опитал, трябва да е докоснал живата реалност с пръста си. Всичко трябва да лежи чисто като кристал пред очите му, а почвата на която е стъпил трябва да бъде здрава като канара. Да няма място за съмнения.
Един ученик на такъв един учител, прост, обикновен българин - зидар, възрастен човек, решава да тури край на съмненията си, жадува да се освободи от раздвояването. И тръгва да намери, тръгва да се уверява: Кой е Той? Той знае, че в България има друг учител познава Учителя, познава Словото и дръзва да си взима и Словото и песните. Вероятно си мисли, кой ще проверява. Откъде взима материали, които му са нужни не казва, обаче. При такава ситуация, простия българин тръгва да търси Учителя, иска да се срещне с Него, за да Го види, за да провери сам без никой да знае. Трябва да провери истинския ли е Той или не.
Желанието да види Учителя е вече назряло, решава да пътува до София, ала парите все не му стигали за такова пътешествие. Един ден един негов съсед, богат човек се разболява, знае, че Учителят можел да лекува и иска да отиде при Него да търси лек за болката си. Предлага на този същия българин да го придружи, като за това ще му плати разноските. Случаят идва като добре дошъл, човекът се развълнувал, зарадвал се и вече чувствува пръста на Провидението, намира, че нещо ще става сега, когато желанието му се сбъдва по такъв чудесен начин. Но ето, че в последния момент, той малко се стъписва, не е готов за такава среща, не знае какво да каже, как ще го пита - Ти ли си или не си... Чувствува се затруднен, да го познае от пръв поглед не е работа за него, да проверява другояче не му идва нищо на ум. В сърцето на простия човек бликва чувство. Със себе си той носи малка книжка, в тази книжка има нещо написано за Учителя П. К. Дънов. Решава да я държи в ръката си, когато ще се срещне с Него. И ако Той посегне на нея и като я разтвори попадне точно на тази страница, тогава ще се увери, че е Той истинския учител. Да, този човек трябва да е бил смел в мисълта си и безстрашен в сърцето си, залага на карта разбиранията си, идеята, облог прави почти с Господа.
Пристигат те на “Опълченска” 66. Никого не познава, за първи път попадат в тази среда и малко страхливо, малко смутено сядат на една пейка на двора и зачакват. Не са сами, на пейките са седнали много хора, и те чакат среща с Учителя. И как ли ще се вредят те при толкова народ и дали ще могат до вечерта, че път ги чака обратно. И докато те си мислят, как ще влязат, вратата се отваря и на рамката на вратата застава Учителя и гледа право към тях и казва: “Вие двамата от Хасково, елате." Нищо друго.
Стават разбира се двамата герои и влизат вътре. Сядат срещу Учителя и болният веднага започнал да говори за болестта си, а другият стои с книжката в ръка. Когато работата с болния приключва Учителят се обръща към другия и пита:
- А вие, какво ще кажете? И докато той да отговори, Учителят посяга към малката книжка, отваря я и прочита страницата и му я връща, като добавя:
- Сега, прочети я и ти.
Тук срещата приключва. Човекът е като зашеметен. После се развълнува и после си казва полугласно: Той е. Повече няма какво да пита и да се съмнява.
Учителят му дава два тома беседи. Те да дар. Не трябва пари.
Ученикът намерил Своя Учител. Българинът го потърсил и го намерил. Сега му оставаше да почне да учи.
Ще кажат някои - обикновено ясновидство. Обикновено мнение, ще кажем ние. Случаят не може да бъде указание за цялостния образ на Учителя и за да се стигне до този начин, трябва да е бил последния чрез който можеше да се помогне на този човек чист по сърце, който иска да се освободи от раздвояването, да намери истинския Учител, за да възстанови хармонията си. За него начинът по който се добира до истината е най-подходящия, друг той не знае, на него залага и успява. Ученикът жадува за истината. Учителят му я поднася в такава форма, която е най-приемлива за него и най-близко до сърцето му.
Опитът е неповторим, както за ученика, така и за Учителя. Тези неща се случват само веднъж и само с един. Всеки човек представлява различен свят. Втори път този човек нямаше да повтори опита си, никога вече нямаше да изпадне в съмнение. В сърцето ще е бликнала радостта и в ума светлината. Връща се окрилен, остава верен ученик на Учителя и влиза в групата на ония, които първи основават братството в Хасково.
Големият спор на времето - Той ли е? - не е единствен. Хората щяха многократно да се питат: Той ли е? Много хора щяха да изпаднат в това съмнение и като този с книжка в ръка, щяха да тръгнат да проверяват. На хората им липсваше нещо много съществено - вътрешен усет и вътрешен контакт. Правата посока лежеше безмълвна и спокойно чакаше ония, които трябваше да Го познаят. Заинтересованите никога не вярват и не приемат нещата в техния кристален вид, защото излизат от личните си интереси. В света винаги е имало много учители - жадните за духовен живот ги слушат, ала кой е истинския?.!. Поучаваха увлекателно и всеки по отделно имаха почтен вид, умело прикриваха и намираха, че е изгодно да си “учител”.
Но двама прости хора от селата от същата околия - Хасковска. И те като преведения случай, не се задоволяват да питат и да чуят утвърдителния отговор “Аз съм”. И те тръгват да проверяват. Времената бяха други и чудесата на Христа не привличаха хората, до тях не беше стигнало нищо забележително, само това, че в София работи друг един учител. Те нищо не знаят повече. Един ден те решават да пътуват. Изваждат си билет и направо отсядат при Него. Те са селяни и не умеят да приказват много, да стоят да питат и разпитват, нямат време, те са работни хора и разполагат с малко време.
Задават въпроса направо, когато застават пред Него:
- Ти ли си Учителя, или има друг?
Учителят не им каза: Аз съм. И за Него времето бе друго. Не им отговори направо. Не показа самоличната си карта. На никого Той не я показа. Ала фигуративния език винаги подразбира умни хора, които имаха способността да мислят. Нека са селяни, главите им стояха здраво на раменете. Не беше нужно да рисува сега образите на истинския Учител и на лъжливия. Един ден те сами щяха да намерят това. И Той им каза:
- Ще ги познаете сами - единият е като месечината, а другият като слънцето. Дали бихте сбъркали - разликата е ясна.
Образите бяха изляти безупречно. Селяните се окопитиха и мигом разбраха. Да се направи разлика между луна и слънце беше лесна работа. При единия учител те бяха вече стояли, познаваха го и бяха го опитали. Онзи им беше казал: “Аз съм”. Този мълчеше и ги караше сами да Го открият. И те го направиха. Беше и лесно и трудно.
При Учителя те останаха само три дни и чуха една беседа. Чистите по сърце винаги имат точен усет за живото Слово. Онова, което преживяха през тези три дни, докосна сърцето, ума, душата и те преживяха великото, което се беше случило на земята. И луната и слънцето бяха еднакво достъпни за човека. Езикът на символа беше ярък и четлив. Луната грееше нощем, слънцето денем; луната не топлеше, слънцето топлеше; луната светеше, но на тази светлина не можеше да се учи, слънцето светеше и тази светлина помагаше на човека да учи; слънцето даваше живот и цялата земя съществуваше, защото я огряваше слънцето. Човекът би загинал без слънце. В света на душата човек по същия начин имаше нужда от слънцето, а не от луната. Истинският Учител дава светлина, топлина, живот. А край Него животът течеше, шумеше, пееше. Всеки приближил се при Него можеше да почувствува и светлината, и топлината и живота - Той беше голям извор, който бликаше непрестанно. Нямаше място вече съмнението.
Когато си отидоха те се почувствуваха обогатени, окрилени, радостни, оживени. Започваше за тях нов живот. Винаги и с всички ставаше така. И останаха при Учителя. Да се върнат при луната, след като са били при слънцето, би било нещо крайно неестествено и безсмислено. Невъзможно беше да се откажат от живота. Никой не би го направил да е опитал светлината и топлината на слънцето и след това да предпочете тази на луната.
На земята всеки би могъл да приложи този ключ. Както се опитваше живителната сила на слънцето, така можеше да се опита живителната мощ на Живото Слово. Затова не веднъж Той казваше: “Не приемайте нещата на вяра, опитвайте. Опитвайте онова, което ви казвам. Подлагайте всичко на опит, за да се уверите, за да различите слънцето от луната.”
