5. СЪЧЕТАНИЕТО НА ЗВЕЗДИТЕ
Случаят може да се разкаже без коментар, един от многото интересни случаи из Неговия живот. Можем да го нарисуваме с няколко линии, нищо няма да изгуби от съдържанието и от красотата си, но ето, че нейде далеч в перспектива се разкрива един свят, безкраен и светъл, който дръзваш да погледнеш, да, невъзможно е да не погледнеш. Да гледаш красотата е благословение, да отвърнеш очи от нея е голяма загуба. Стигаме пак до коментара, но за това после. Нека набележим случая.
Времето беше военно. Тогава имаше точно определен полицейски час, който се спазваше строго и от гражданите и от полицейските органи. През една от тези вечери Учителят е бил поканен на гости при приятели. Времето край Него, както винаги е летяло неусетно, гостите се разприказват и когато решава Да си тръгне виждат, че е настъпил полицейския час. Предлагат Му да остане да нощува в къщата на нашите приятели, но Той отказва и решава да тръгне въпреки строгата забрана. Сбогува се с домакините и тръгва сам. Улиците са тъмни и безлюдни. На ъгъла на един булевард към Него се приближава едно голямо куче, което имало вид на загубено. Кучето се приближило и малко след това тръгва уверено след Учителя или редом с Него. Групата е очертана в здрача на нощта. Човек и куче се движат свободно по улиците в този късен час, сякаш имат определена цел. Нощта не е толкова тъмна, че да не се забелязват двата силуета. И не след малко неизбежно се случва - натъкват се на пост. Учителят минава покрай лостовия спокойно, без следа от изненада или уплаха. Положително часовоят го забелязва, добре вижда и Него и придружаващото Го куче - другар, който върви неотклонно до сами Него. Тогава лостовият заема мирно и отдава чест. Учителят Му отговаря по правилата на учтивостта и закона и тръгва нататък. Когато пристигат до вратата на къщата на “Опълченска" 66, кучето мигом изчезва в тъмната нощ. Прилича на изпращане, часовоят спокойно остава на поста, намира, че е изпълнил служебния си дълг. В неговото съзнание човекът с кучето е инспектор, изпълняващ службата в тоя час, който е излязъл да инспектира постовете, кучето е живо доказателство за това. Картината е здраво заседнала в неговото въображение и с право. Кой би си позволил да тръгне в тоя късен час и така спокойно, невъзмутимо спокойно да се движи по безлюдните улици.
От страна на Учителя цялата постановка лежи също така естествена и обикновена, с тази разлика, че за Него нещата лежат точно определени и ясни. Той би могъл да мине съвсем незабелязано, би взел инициативата в ръцете си и би се погрижил за себе си. Покорни лежат силите пред Него. Той напълно знае съчетанието на звездите. Но Той предпочете да мине по установения път за всички и да се позове само на закона на Любовта и на доброто съчетание на звездите. Всичко би могло да се случи, както се случва с всички обикновени хора. Той прояви безсъмнено голямо самообладание и спокойно вдигна ръка за поздрав. Срещата с кучето не е случайна. Верният другар на човека е загубил своя господар. Загубено и изплашено от тъмнината и безлюдието на улиците, тръгва с първия срещнат човек, край него винаги е безопасно и така да е, но аспекта стои там поразяващ с математичната точност на времето. Всичко през тази нощ Му струва път. Ония, които го срещат не могат да помислят всичко това, не могат и да предполагат случайността. В случая кучето е един значителен фактор. За нас е интересно невидимата постановка на въпроса, която отвън предава обикновен колорит - случка, която може да стане с всички.
Ние не сме съгласни нито с това обяснение на обикновените хора, нито с това, да не коментираме случая. Искаме сами за себе си, да надникнем в него и от необикновения аспект да направим жива и непосредствена реалност. Една реалност, където всичко е точно определено, измерено до секунди, подчинено на закона на единството. За нас не са нужни доказателства, ние не ги търсим. Случая е чист и кристално прозрачен за ония, които могат да видят добре фигурата на Учителя и отчасти да се домогнат до ония възможности с които Той оперира от една страна, а от друга онова отношение, което лежи у Него непокътнато, отношение към Реалността, която охранява всяка стъпка през деня и нощта и осторожно пази Неговия живот.
Тогава тръгваме да търсим по Неговия път, завоите и грапавините, всяка долчинка и всяко препятствие, всеки сипей и всяка дебнеща опасност, за да доловим, колко е бил охраняван Неговия живот, колко сили са били ангажирани за тази цел и каква борба са водили за Него небесните сили, оспорвайки богатствата на Духа. Защото кой гони сиромаха и ако го нападнат, какво биха взели от него? Гонят богатия, търсят него, защото има, какво да вземат - има, какво да присвоят, наследството, което не може да се мери, както е случая. Учителят беше най-богатият на земята. Имаше какво да вземат от Него. Но заедно със съкровищата, които Той носеше, изпратени бяха и силни войни, които Го пазеха. Беше премного защитен, нямаше сила на земята и на небето, която можеше да се противопостави. На Негова страна беше цялото небе и намеренията на всички врагове се разбиваха в тази здрава канара.
Минаваме на втория случай.
Онова, което се случи тогава се разигра светкавично пред очите ни. Бяхме там и като неми зрители на това произшествие, което ни подействува зашеметяващо. Връщаме се от Рила. Първите години пътуването беше през Дупница. С превозни средства отивахме до Сапарева баня и от там вече планината се очертаваше. До Паничище пътят минава край река, дълъг каменлив път. Денят на връщането беше определен и колите ни чакаха в Сапарево. Както винаги първа трябваше да мине колата на Учителя, в планината промените на времето никого не изненадваха. Небето изведнъж се покри с тежки сиви облаци, стана мрачкаво и дъждът заплиска. Но това не беше спокоен благодатен дъжд, а бурен, сърдит, разгневен, изливаше се, както казват, из ведро. Потоците мигом забучаха, планината сякаш се тресеше, ехото се разнасяше надалеч и водите отприщени течеха като хала. Ние тръгнахме и на няколко стотин метра се случи нещо, което трая по-малко от миг. Пред нас беше колата на Учителя. Следващата наша и ние можехме да наблюдаваме в тоя светкавичен промеждутък от време онова, което се разигра пред очите ни - Бученето се чуваше надалеч. Планината беше настръхнала. Ние не се уплашихме. Чувствувахме се в пълна безопасност. В колата сме, пред нас Учителя, няма какво да се страхуваме. Летуването ни беше рядко хубаво, връщахме се ободрени, загаряли, радостни, както винаги след Рила. И ето, че изведнъж на път към Дупница, колата където беше Учителя прелетя като стрела - не разбрахме дали шофьорът беше видял грозящата опасност - от земята сякаш изникна порой, огромен порой като някакъв змей, който целеше да погълне именно тази кола не друга. Колко можеше да се наблюдава от движеща се кола, друга, която също се движеше със неимоверна скорост. Пороят лизна само последните колелета на колата и когато нашите коли като заковани спряха на брега на ревящото чудовище, колата на Учителя беше вече далеч и не се виждаше. Всичко това се случи за по-малко от миг, изумително бързо се разигра драмата пред очите ни. Разписанието беше отмерено с точност и беше определено колата да мине безопасно - ала другото разписание целеше друго, но, както винаги при такива случаи, ония, които стоят зад кулисите мъничко бъркат, или избързват, или закъсняват с по-малко от секунда и онова, което са целели, не успява. Движението на колата не бе спряно и водната маса не успя да уязви колата и пътниците. Надолу водите продължаваха да бучат и беснеят. Водната маса беше жълто кафява, какво се бе случило горе в планината не можахме да разберем, струваше ни се, че всичката вода от навалелия дъжд се събра в тази непокорна и разгневена река. Когато ние застанахме на отсамния бряг, шофьорът спря машината и ние всички слязохме от колата
Радвахме се, както само ние можехме да се радваме. Там се спряхме, преминаването беше невъзможно. Трябваше да се чака да се изцеди водата, или да заобиколим Сапарево и минем по други пътища. Чакахме дълго и пристигането ни в София се забави с часове. Събитието изживяно за един миг, не остана в съзнанието за дълго - животът дефилираше пред нас и толкова неща се случваха всеки ден - то бе закотвено някъде дълбоко, за да ни говори много един ден. Всичко край Него беше живо, разнообразно, летеше бързо и нямаше време да се спираш и да пишеш летопис или водиш точна картотека. Толкова неща ги изместваха и толкова естествено ни се струваше всичко, което ставаше около Него.
Той беше жител от друг свят и над Него стоеше една силна охрана. Звездите редяха чудните си пътища и кротко гледаха към нашата планета, където живееше и работеше един Необикновен човек. Небето към Него благоволяваше. Може би рано сме почнали да пишем за Него, да хроникираме тези събития и да рисуваме чрез живота Му образа на Учителя. Все си мислим, че никой от ония, които един ден ще бъдат привлечени от Учението и от Него, не ще могат да обхванат образа Му в движение както ние имахме тази възможност и още нещо, че тези хора след като опитат Учението, след като преживеят струите на този голям извор, ще искат да знаят, как ония, които са били край Него са преживяли събитието. Нека в случая ние приличаме на ония по-големи братя, които, когато се връщат от далечни пътешествия, разказват на своите по-малки братя преживяното. На нас всичко би ни звучало живо и интересно и с удоволствие бихме слушали за Него, както и сега слушаме, слушаме от много хора, които са дошли в контакт с Него. Не знаем дали би могло да се изчерпи този жив и свеж епос. Ние ще изберем само няколко стръка от тази градина и по свой начин и стил ще ги предложим на другите.
Да, Неговата кола не бе докосната от пороя, Неговият път не бе пресечен там. Бяхме благодарни, че нищо не се случи. Много неща могат да се случат с обикновения човек, ала това, което става с Необикновения има решающо значение за цялото. Така си мислехме тогава и бяхме прави. Днес отчасти разбираме причините и последствията. Но нека не говорим за това. Един ден много неща ще се видят, разберат, изяснят от ония, които могат да вникнат във вътрешната страна, мистичната страна на подобни събития. Светкавичният миг премина с грохот, опасността беше налице, но нещастие не се случи, спомняме си мисълта: “Ние виждаме неприятелите, които идват срещу нас, ала не виждаме приятелите, които идват след нас, не виждаме колко многобройни са те и надвишават по сила другите” - Учителят.
Разписанието на заинтересованите и този път беше нарушено, сбъркано. Пътят се охраняваше, както през късната нощ, когато едно куче се приближи при Него и тръгна редом с Него. Мътният порой остана да живее като тъмна рязка в реда на нашите преживявания, още чуваме грохота на планината, но едновременно с това виждаме и летящата кола преодоляла голямата опасност, като символ на победа, която винаги през всичките години на Неговия живот е била нанасяна на всички тъмни и вражески сили, които са нападали върху Него - белязания Пратеник, най-богатия и най-силния.
Звездите кротко блестяха и сякаш се усмихваха. Имаше ли сила и власт, които можеха да развалят тяхното съчетание?...
Годината 1936 остана за нас една от най-тежките години. Цялото братство я преживя като жесток удар, най-жестокия нанасян някога на Него и на Братството. Ние нямаме желание да разкажем подробно онова, което се случи тогава. Това беше най-сгъстения и най-тъмния момент, който хвърли всички в една дълбока и безутешна скръб. Да би могло да се разкаже всичко в телеграмен стил. Невъзможно. Задачата ни е трудна, трудност, която след написването на близо хиляда страници не чувствуваме, както в тия фрагменти, които засягат вътрешната страна на нашата история. Само като исторически материал, ако се даде случилото се тогава би ни отнело цяла глава от Неговия и нашия живот. Не се съмняваме, че и други са се спрели на това тежко събитие.
Ние, които бяхме в провинцията късно научавахме новините. Тогава беше пролет и съвсем случайно ни попада един провинциален вестник - Моята тема сега не е да разкажа за голямата скръб, която преживяхме тогава, колко бяхме ужасени и потресени. Но невъзможно е да се докоснем до нещастието и да не дадем отзвука на цялото Братство, което беше настръхнало - ударът дойде изневиделица и се стовари тежко, жестоко, брутално върху Него. Съобщението беше кратко, поместено сбутано между рекламните съобщения. Българското общество щеше да прочете това кратко и невзрачно съобщение и абсолютно нищо нямаше да му говорят тези няколко реда, които някой посредствен журналист намерил за нужно да ги напише. Учителят не беше виден човек, не заемаше някоя висока служба, като се има предвид и крайно лошото отношение, което Православната църква имаше спрямо Него. Един ден тази общественост може да се срамува от тия редове и от това отношение. Дословно ще го кажем: ”През деня бил нападнат П. К. Дънов пред прага на своя дом от неизвестно лице, което Му нанесъл побой.” Нищо повече, нито дума, както при подобни случаи, властта се намесила, издирила нападателя, престъпника - води се следствие и пр. и пр. Това за историята. През 1936 година, когато научихме това, ние заплакахме с глас - да, това ни се стори страшно, погледнато всякак и жестоко и брутално и съдбоносно. Ужасът от това деяние беше неописуем. Да нападнат Учителя пред неговия дом, през деня!... Той никога не оставаше долу без хора, имаше винаги посетители. На прага, когато се готвел да посрещне този незнаен престъпник, ударите били тежки и целили главата. Имало и счупено стъкло и кръв, както научихме по-късно. Това нещастие ни струваше скъпо, скъпо ни струва още и миналото напира и мъчително като свредел то продължава да дълбае нашето сърце и нашата чувствителност. Да се нападне невъоръжен и незащитен човек от засада, откъм гърба беше нещо толкова подло и престъпно, не само от негова страна, но и от страна на тези, които са стояли зад него, най-заинтересованите, най - отявлените Му врагове, които не можеха да Му простят това, че Неговата аудитория беше голяма, че тя се увеличаваше и най-вече, че младежта прииждаше. Ние бяхме там и не бяхме слаби, неустановени, опитващи още учението, а бяхме узрели, стъпили здраво на краката си и щяха да оцелеят до края, както и устояха. Дали би могъл Той да се защищава по същия начин, дали би могъл да причини една драскотина на врага си? Бяхме потресени. Българската преса не обели зъб, а българското правосъдие не си помръдна пръста, за да предизвиква съдебно дирене и открият кои бяха истинските автори на това жестоко покушение. Нищо от никъде. Сякаш челюстите им бяха схванати и сякаш Учителят не беше поданик с всичките си акредитивни писма на тази държава, която по най-циничен начин вдигаше рамене и казваше: “Това са вътрешни, ваши работи”. Наши са, разбира се, че са наши, но главните участници в тази подлост, бяха от редовете на тия, които защищаваха и пазеха. В тия - “наши" работи, те нямаше да вземат участие и щяха да гледат безучастно и това щеше да бъде фатална грешка. Векът не беше обикновен и историята на всеки човек не се пишеше само в обикновените досиета. Днес не желаем да мълчим, нямаме намерение да се защищаваме, няма и да се борим, нека за това ни наричат, както искат, всеки си има своя етика и свое убеждение, но непременно ще говорим, на всеослушание ще кажем всичко, което сториха някога на Него през оня режим, а по-късно сториха на нас при днешния режим.
Бездушното отношение тогава не ни засягаше, защото бяхме много покрусени и нямахме време да държим сметка за отношението на една власт лишена от правда - не търсехме правдата от тях, не ни засегна и по друга причина - премного бяхме заети с нашия живот - Той беше при нас и животът ни потече, макар и тъжно, както винаги. Грижите около Него и напиращият живот ни погълна, обърнахме гръб на правосъдието и на пресата, нашето безразличие им стигаше.
В началото на юлий групите за Рила започнаха да се образуват. Учителят с една малка група замина първа. Нашата група щеше да го следва на определения интервал от време. Обаче, ние променихме плана и решихме да заминем преди установената дата. Искахме за Петровден да бъдем там. Не дочакахме голяма група, ние решихме да пътуваме с влак и през Дупница да бъдем там точно за Петровден. С нас пътуваха и двама музиканти и по пътя редяхме програмата за песните на Петродвен. Бяхме млади и нищо не ни се виждаше трудно и непостижимо. Пътувахме и през деня и нощта, за да осъмнем на Петровден на Езерата. Искахме непременно да Му поднесем нашите поздравления. Преживяното през пролетта беше толкова тежко. Сега на път към Рила в надвечерието на празника, при това не подозирахме същинското здравословно състояние - да, пътуването ни беше радостно и леко. Петровден без музика, мислехме си ние и бързахме да превалим последната височина, която ни делеше от Бивака. Нощта прекарахме на Паничище и вече преваляхме последната височина над първото езеро, когато очаквахме малката група да ни чака, да ни посреща на този ден, ала всичко беше тихо, само нашите гласове пееха, когато на моста, последната стъпка до Бивака ни посрещна една сестра и рече: “Тихо, Учителят не е добре”. Учителят не е добре - помислихме си ние и безгласно питахме: Какво, какво стана?... Ще научите. И ние тръгнахме мълчаливи нагоре. Нямаше нужда от повече обяснения. Тежкото нападение сега даваше своя резултат. Имаше вътрешен кръвоизлив.
Може би ония, които са живял и по-близо до Него през всичките тези години, да са наблюдавали от близо Неговия живот, разбираха вътрешната страна на събитията около Него. Може да имаше други, които да притежаваха някакви ключове и да четат по звездите събитията и съдбата на народите и на човека отделно. Учителят беше голям, неизмерим център на притегателна сила, огромен магнит, който привличаше еднакво едните и другите сили, знаехме, че Неговия живот даваше отражение на целокупния живот на народите, да не кажем и нещо повече... Ние, обаче, живеехме далеч, ние бяхме малка групичка учителки, които идваха при Него само през ваканционните месеци, ние бяхме обикновени хора, не предполагахме и не гадаехме и не притежавахме нищо друго, освен обикновения човешки израз на мислите и още нещо, което ни отведе до голямата скръб, за да преживеем годината като тежък удар, който само дето не ни смаза на място. Едва сега разбрахме, какво се бе случило и какво можеше да се случи. Скръбта ни беше дълбока и неутешима. Виждахме само фигурата на Учителя да се откроява на Рилското небе все така мощна и величествена. Стояхме настрана и мълчахме. Тогава нямахме време сякаш да размишляваме, да се вдълбочаваме и да пишем дневник. Затова щяхме да имаме по-късно много време, тогава можехме да живеем само с единствената мисъл - Неговото здраве и единственото чувство пак Неговото здраве. В планината през тази година беше тихо - дълбоката тишина владееше навред, само шума на водите огласяваше цялата околност. Не се стигна до никаква медицинска помощ. Опитаха се да Го пренесат долу, където условията били благоприятни, ала той решително се противопостави. Остана сам да се справи с бунта на обърканата кръв, която като укротена река трябваше да се върне на своето корито. Какво можехме да правим ние - неговите хора, Братството! Плачехме и се молехме. Всеки камък на Рила и всяко поточе поглъщаше нашата скръб и нашите сълзи. Само ония у които идеята за Учител лежеше ясно и определено, можеха да ни разберат, ще могат и някога да ни разберат. Връзката бе силна, здрава, любовна. Когато говорим за Него, ние не можем да се съобразяваме с разбиранията и схващанията пък и с вкусовете на обикновените хора в които идеята за духовен живот и за ученичество стои далечна и чужда, сякаш се говори за някаква далечна и непозната звезда. Не можехме да се нагаждаме, бяхме обособени за друг живот и за друг мироглед и към една идея в която беше отлято величието на живота, новото което пристъпваше прага на нашата земя. Зад всичко стоеше Той. Затова търпеливо чакахме и вярвахме, вярвахме, вярвахме. Нападателят е бил подкупен, платен. Кои са били скритите автори, които му бяха броили “тридесетте сребърника" -не питахме, но бяхме уверени, че това бяха пак същите Каифа, Ана и всичките останали сподвижници на познатите книжници, които милееха за родната вяра. През всичките времена и епохи те щяха да си останат верни на своите идоли. Не беше важно това. Той беше казал:”Ще се опитат да разпънат наново Любовта, ала няма да успеят. На земята вече не може да се намери дърво, от което да направят кръст, толкова голям е Христос днес. Но вярното е, че тоя свят ще бъде разпънат на кръст и това ще го видите.” Опитваме се да гледаме и да разбираме. Нека не говорим, то е друга тема. От единия до другия край на земята жестокостта и насилието снове и смъртта тъче своите савани; огньовете горят и на изток и на запад и на север и на юг и няма изгледи скоро да изгаснат. Правят опит с Божествени средства да постигнат човешки цели. Нека си правят опита с лъжата и насилието да въведат новия ред. Ние тогава пък и сега сме заети премного с личната си драма и с нашите съкровени цели на ученици.
Изпълнени с непоколебима вяра ние чакахме, дълбоко вярвахме в добрите аспекти на звездите, в силата и блясъка на Неговата звезда. Вярвахме, че Той пак ще се върне при нас. Учителят трябваше да живее и щеше да живее, този ден не закъсня. Някой Го видя, когато се облякъл и тръгнал към чешмичката. Новината се разнесе из целия лагер със светкавична бързина. Никакви антени не можеха да пренесат новината толкова бързо, колкото тя стигна до нас за един миг. Беше като мълния, която разсича потъмнелия хоризонт, беше като лъч след дълга полярна нощ. Всички мигом по даден знак оставиха всичко, които почиваха станаха веднага, които работеха, оставиха работата си; които закусваха, оставиха яденето; които се печеха на слънцето, се устремиха нататък и пътеката, която извива покрай езерото от двете страни се изпълни с хора, които бързаха, задъхани, разплакани от радостта. Да, така беше, не може да се забрави този ден и този час - този слънчев и звезден миг, който стовари пред нас най-голямото съкровище на земята - Неговото здраве. Нямаше човек привлечен от Неговия магнит да не е отзвучал на любовта, да не е възприел блясъка и топлината на тази голяма обич. Днес можем да кажем: Обичахме, знаехме, научихме се да обичаме. Той ни научи на това изкуство. Даваше безмерно, опитвахме се и ние да дадем безмерно. Незабравимо за вековете ще лежи това табло, този рилски ден, слънчев и богат когато най-после стигнахме до Него и седнахме, кой където намери място а и голяма част прави да стоят и да гледат, да сдържат сълзите и да пеят, да пеят, да пеят, най-после. Белязаният час щеше да лежи непокътнато нанесен в този рилски ландшафт, и природната фотография грижливо щеше да го съхрани. Нищо не можеше да наруши дълбочината, красотата, радостта на изживяното. Освободеното чувство сега летеше към Него, за да свидетелствува не само радостта, но и благодарността. Ония, които носеха апарати, застанаха на фокус и започнаха да снимат. Никой не мръдна, никой не зае поза - днес това табло е едно все пак вярно отражение на преживяното през този ден. Дълбокото, обаче, значимото ще си остане заключено в сърцата на учениците. Дали би могло да се улови преживяното през този месец с апарат?... Всички гледаха само Него. Бяха Му постлали до голямата канара на чешмичката, а ние встрани, пред и зад Него, всеки сантиметър от полянката беше зает.
Слушахме, защото Той говореше. Тази първа среща и това Слово бяха знаменателни. Това бе история, която се пишеше с огнени слова, история не само на една съдба, а история, която засягаше съдбата на всички. Големите страдания, които идеха на света, засегнаха Него най-напред, тоя кръвоизлив и тия мъчителни дни, предвидени не от Живата природа, а от тъмните сили. Беше 1936 година - спокойни години, чийто сеизмографичен център не трептеше. Но нямаше да се минат три години, когато над света щеше да пламне унищожаващия пожар на войната. Смекчена ли беше тежката съдба, смекчен ли беше коравия пестник, който се готвеше да се стовари над целия свят? Нищо не казваме. Сега, когато сигналите за нови пожари се вдигат над човешкото небе, виждаме, че светът не е поумнял, светът едва се придвижва напред като костенурка и бавно срича новото като умствено закъсняло дете. Никога Европа не е била изправена пред такава безперспективност както днес, и никога толкова бедствия не са се изсипвали върху нейната стара глава. Ние се връщаме сега назад дълбоко засегнати, предварително преживяли пораженията отвътре, след развилнялата се напаст, нестихнала до тези дни. Искаме да свържем миналото и настоящето и да почерпим сила и самообладание, кураж и мъжество каквото видяхме тогава през тази година - търпението и вярата с които бе понесено голямото страдание пред очите на цялото Братство, безсилно да помогне на най-Силния, на Мощния, Който сам можа да си възвърне здравето. Онова, което можахме да дадем през тези тежки дни, беше нашата голяма обич, бликнала все по-вълнуваща и по-силна. Преживяното през този ден не можеше да се разкаже и опише. Уверени сме, че всички като нас са имали непосредственото преживяване. Моментът е велик, поради простата причина, че всичко ти отнемат и всичко ти го връщат.
Учителят остана незасегнат от тъмните сили. И този път разписанието бе сбъркано, и този път съчетанието на звездите беше благоприятно. Аспектът беше блестящ. Един ден късно след случилото се, окаяният се върнал на Изгрева и поискал да се срещне с Учителя. Какви цели е гонел никой не можа да узнае. Знаем само, че се приближил при Учителя да му иска извинение и си подал ръката. Ала тази ръка останала да виси на въздуха. Учителят го отпратил без дума и без съвет. Престъпникът не може да се измъкне от присъдата само с едно извинявай, нито със самокритика, нито дори с прошка. В природата няма такъв закон. Престъпленията не се заличават с думи, а с дълга и решителна процедура - престъпленията се плащат. Законът е неумолим. И думата там има само Правдата. Тя е, която съди хората, независимо дали вярват или не вярват. Тя няма нищо общо с обикновеното човешко правораздаване, което отдавна бе научило изкуството да плете кошниците предварително такива, каквито то иска, за да тури главите на праведните. И този път нямаше да мине с думата “извинявай”. Щеше да плати не само той, но и тия, които се криеха зад него. Опитът да се заобикалят престъпленията нямаше да успее. Бяхме накрая на века и острието на блестящия меч, който щеше да разсече старото от новото, лъжата от истината, насилието от свободата носеше огненото име Правда. Тя щеше да съди света, за всички натрупани престъпления, лъжи и насилия.
Ние малко се отклонихме от главната тема и минахме в странична от главния път в канавката. Така се случва понякога. Позволихме си да погледнем не само назад и под натиска на накипели чувства, казахме няколко думи с които се опитахме да изразим една проста и позната истина. Неразривна връзка и единство съществува между всички събития които стават с човека, които се случват на земята, с народите, с цялата Вселена. Ударът на едно събитие засяга всички, стига до всички. По тези събития мъдреците четат и тълкуват причините и последствията. И нека да кажем: ония, които нищо не разбират от метеорология могат да кажат, че малкото бяло облаче, което лети като бяла птичка по небето е много красиво и може да буди само хубави чувства, но това облаче не говори със същия език на учения мъж, на познавача, който като го гледа определя точно след колко дена, часа или минути ще се разрази страшна буря.
Вихрушката над небесните простори още не се е разразила, небето над нашата земя може да се каже, че е спокойно, ала признаците твърде рано се бяха появили на нашия, да, нашия хоризонт и ние изтръпнахме и застанахме нащрек - това се случи след радостта, когато Той се върна при нас. Не се излъгахме - малкото облаче, отдавна не бе бяло и отдавна не ни гледаше с кротък и чист блясък. Останахме на щрек и не бихме могли да кажем, къде точно сме застанали и как сме успели да видим това, което щеше да се случи с цялото човечество, не вече с един, не само с нас, а с всички.
Ония у които идеята за духовния живот и за духовния свят; ония които разбираха, какво значение има Един Учител за отделната личност, както и за цялото човечество и неговата съдба, щяха да ни разберат.
Светът нямаше да се освободи от назрялата карма, това не го казваме ние - това го каза Той; светът по същия начин нямаше да се освободи от Неговите идеи, от учението, което щеше да навлезе все по-дълбоко и по-дълбоко в живота, в умовете, в сърцата на хората. И това не го казваме ние. Каза го Той и ние бяхме натрупали достатъчно опит, за да се съмняваме в думите Му.
