СВЕТЛО ВДЪХНОВЕНИЕ

ЗА ПРЕСВЕТЛАТА ДУША НА ДАФИНКА

Огледа се наоколо Отец Небесен, измери с поглед благ сонм ангели що пееха около Него. Гласовете им затихнаха и Той рече:

- Кой от вас ще дойде да го изпратя на земята в страна бедна и страждуща?

Настъпи дълбоко мълчание... Никой не се обади. Тогава, от крайната редица се чу глас: „Аз, Господи!"

- Ела! - рече Той.

От слънчевата войска на Твореца се отдели прекрасен образ, с лазурни очи, дивно лице със златна струя обилни коси, които къпеха крилете със светли струи. Кротко, тихо се отдели белият ангел, застана, повдигна очи към говорещия от век, към Вехтия от дни и рече ангелската душа

- Готова съм, Отче, да отида и служа.

Той издигна благославяща десница към нея и каза: „Добро чедо, милий бял карамфил от моята градина, иди доле на земята в страна бедна и страждуща и работи за мене! Носи моето слово, говори им за моята любов, за всичко онова, което ти знаеш от тука. Занеси на този измъчен малък народ радост, обич и подкрепа!"

- Ще ида, Господи!

- Ще идеш, но знай, че тамо не лаври те чакат, а горчиви изпитания: хули, нападки, обиди!

- Ще отида, Господи!

- Но ти ще видиш колко закоравели са човешките сърца, колко им е чуждо моето Име, колко са жестокосърдечни, пакостни, а трябва да се работи, да се бодърствува.

- Ще ида, Господи!

- Но те са тисящи, а ти си сама, ще устоиш ли докрай? Ще останеш ли моя вярна? Ще изтърпиш ли?

- Ще изтърпя до край, Господи! Твоето Име ще бъде песен за душата ми и щом Ти си с мене, какво ще ми стори човек!?

- Ти ще понесеш бремето на земния живот; на нежните си плещи ще понесеш голям товар от човешките създания и никой не ще те подкрепи. Чуваш ли, скъпа душо?

- Ще изтърпя до край, Господи!

- Тогава тръгвай - рече Той, Аз ще те изпратя там, където готови души очакват размъщането на Витезда от божи Ангел, за да се окъпят в новия живот и бъдат изцелени. Твоята ръка ще стори това.

И тя, като нежна гълъбица полетя към земята...

В една бяла къщичка тя се роди първо чадо. Още от дете лицето й сияеше като слънце, очите й гледаха благо и усмивката й беше ангелска.

От малка тя носеше словото Божие и ето, стана красива девица; лицето й светеше отдалеч и гласът й галеше както галят нежносребърните акорди на сладко-гласна арфа.

Работеше тя. От устата й извираше слово благо. Езикът й беше тръст на скорописец. Тя казваше делото си на царя, ето тъй:

- Както еленът желае водните извори,

Така душата ми желае Тебе, Боже.

Жадна е душата ми за Бога живаго.

Кога ще дойдеш при мене.

И често пееше тя:

- О, ако те забравя, Ерусалиме, десницата ми да забрави изкуството си!

Тя беше неуморна. Тя отиде вред, където можеше да говори за Благия и за най-великият от човеците. Тя отиде и при децата. Тя учеше на Любов към Бога тия, които Синът Божий беше благословил. Тя галеше, утешаваше, бършеше сълзи. В едната си ръка носеше словото, а с другата - хляб и дрехи за гладните и голите. Тя радваше, облекчаваше товар на всяка страждуща душа с всичко, каквото можеше.

Често, сама обременена, тя извиваше глава из под тежкия си кръст, за да насърчи, утеши, подкрепи, помогне. Със сетни сили тя летеше тук и там, ръка да подаде, ласкава дума да каже, да насърчи; небето да посочи, за ангелите да разкаже, за Бога да напомни.

Но един ден, нежното земно тяло се прекърши, съсъда на душата се счупи, изтече божествения нектар - душата отлетя.

- Ела, чедо мое! - грабна си я Той, Бащата над бащите, Господаря над господарите. - Ела, моя радост, чудна украса на моята вечна градина.

И ето от Божественото сърце потекоха към нея струи светлина, която я облече с неизразимо прекрасна дреха. Тя беше несравнимо по-светла и по-прекрасна от предишната, преди да слезе на земята, с което се потвърждават думите в апокалипсиса; дрехите им бяха по-бели от снега, защото се опраха в кръвта на агнето. Тя - душата ангел сега стана по-мощна, защото беше минала през горнилото на земните мъки на мъничкото човешко сърце.

И макар минала през ужасните мъки на пречищението, тя застана пред Твореца, запя и се замоли:

- О, нека аз свободен дух
На земни свят да се вестя
Где има сълзи и беди,
Плачевни юдолски места.
Где плач долавя моя слух,
На тамо, Отче, ме води
Да литна бързо, отлетя,
Да се не бавя нито миг,
Да отнеса им любовта,
Която взех от Тебе аз:
Милувки, радост, светлина,
Неугасими твой светлик.
Със силен и със мощен глас
И благ тешителен език
За твойта вечна добрина
Да им разкажа, Отче мой!
Че ти си живата вода,
Небесния насъщен хляб
И пътеводница звезда,
Коя изгря над малък град,
Сърце ми Витлеемски кът.
Ей, благославям този час,
Кога страдание ме слетя.
С горчило чашата изпих
И трънени венец носих
До сетни ден, до сетни час,
До този миг и от дете.
Но аз сега се възродих
С по-ново хубаво тяло
И Дух божествено нетлен.
И казвам аз, о чуйте вий,
Носете скърби и беди
И земни непосилен дял.
В страданието се радост крий -
Криле към светлите звезди.
Тялото си остава пръст,
Духът свободен е, лети
В царството на Любовта,
В неизмерима красота.

БЕЛЕЖКА НА СЪСТАВИТЕЛЯ:

За Дафинка Доганова - виж „Изгревът", т. XXIV, с. 158-190. Снимки на Дафинка Доганова - виж „Изгревът", т. XXIV, сн. № 17, 20, 21 и 95.

Стихотворение на Олга Славчева за Дафинка Доганова - виж „Изгревът", т. XXIV, с. 173-174.