ОРЕСТ ГЕОРГИЕВ

Рано, рано, преди да почна да уча като частна ученичка, Савка Кермидчиева - студентка по философия реши, че бива си да ме води в университета да послушам лекции по литература. Речено - сторено. Имах само трикласно образование и нито на ум ми идваше, че тази Alma Mater, тази крепост на образованието, чака и моята храброст.

Седя си на студентския чин, около ми гъмжило от младежи - сториха ми се богове и богини... Никому не направи впечатление моето присъствие, никой не позна, че не съм никаква студентка, а прескромна любителка, която нямаше право да седи тук. Попаднах на лекция при професор Младенов. Той развиваше лекция по санскритски език. Всяка негова дума следях с внимание, защото бях чула от Учителя, че санскритски и ватански езици са първите в човешкото общество. Направи ми впечатление неговата благородна осанка, макар с побеляла коса, внушителен и авторитетен. Всичко що той говореше ми се видя разбираемо и достъпно. Качественото понятие у нас „късо" на санскритски език значи „кърпо" и пр. Тази дума, отпосле като станах учителка, я срещнах в говоримия език на средногорци -„кърпа риза", „кърпа рокля"... Но като знаех произхода й, чудех се по какъв път е дошла тя в нашия език. Да, в нашия език има отсянка от първичния език на народите. Той проследи какви влияния е оставил и между другите народни говори, но също загатна, което потвърди отпосле и Неру, че почти цялостен този език се е запазил в прибалтийските държави: Латвия, Литва и Естония.

Възхитена, облъхната от научния дух в това високо научно огнище понесох в себе си едно нова, нечута радост. Междувременно вече бях взела матура в прогимназията.

Друга лекция - при професор Орест Георгиев. Беше върху Пушкина. Преди това четох на руски „Евгений Онегин" и где разбрала, где не разбрала, видях, че той е бил лекомислен богаташ в нищо не намиращ смисъл, както се подчертава и в други руски автори. Например „Рудин" от Тургенев, Берсенев и Шубин, Тома Гордеев от Горки, Николай Ставрогин от Достоевски и редица такива образи от Толстоя, както не липсват и в Гогол, да, да не забравя и Печорин от Лермонтов. Чудех се и ги съпостявах с Огнянов в „Под игото" - огнена душа - пълен с дейност и ентусиазъм. Професор О. Георгиев спомена една формула от Пушкин: „Не е войник този, който не желае да стане генерал." Тези негови думи особено ми подействуваха. Не ги забравих никога. Войник и - генерал! Какъв дълъг път от едното към другото! Тук Пушкин ми хареса и му простих за dandy Онегин. [(англ.) денди, конте].

Професорът е русин, говори с мек акцент. Облечен е с бяло копринено палто; високо държи своята учена глава. Беглец от Русия още преди революцията - принуден да напусне родината зарад болшевишките си идеи.

Мина се доста време от тази знаменита лекция и този Steigerung [(нем.) растеж] от войник към генерал често ме занимаваше.

Веднъж през лятото на 1923 г. със семейството на Начо Петров отиваме към Витоша. Изкачваме се нагоре. Минаваме край монастиря; газим край поточета, вадички. Там, нагазил във водата един възрастен човек със съвсем скъсана риза переше също такава дрипа на вадичката. Поздравихме го и седнахме да си починем. Тогава видях лицето му. Това беше професор Орест Георгиев - знаменитият професор по руски език! Припомних му за слушаната лекция. Лицето му просия. Стана приказлив. Тук дошел на почивка, но за жалост трябвало скоро да си слезне, защото калугерите от монастиря му продавали скъпо и прескъпо хляб. Междувременно събира и разни билки за чай, като ни посочи и днешната си беритба - цял куп благоуханни цветица. Показа ни и „Дебела Мара" - целебна билка при стомашни заболявания. Отминаваме го и се катерим по стръмния път; седнахме да закусим при едно ручейче. Изведнъж, като от невиделица към нас се спуснаха опърпани полувъоръжени хора. Изсипаха се като узрели орехи - мълчат и ни гледат. Може би очакваха други - личеше от строгата им изненада. Обхвана ни смущение - какви ще да са тези хора, що даже на поздрава ни не отвръщат; нито ни запитват нещо, а само опулени ни гледат. Къде се бяха скрили, кои бяха те? Защо носеха револвери и нож на кръста си? Съвзимаме се от страха и продължаваме пътя си; все нагоре към „Вълчата скала". Обядваме, печем се на слънце и - по икиндия се връщаме. Тоз път ония страшни хора не се явиха. Но там, при онази вадичка, опърпан и жалък се бирличкаше във водата с онези дрипи. Той пак повтори съжалението си, че трябва да си ходи поради скъпотията на хляба; оставихме му каквото имахме - хляб, сирене и захар, и се сбогувахме с него. Той спомена, че е вегетарианец и това спечели нашите симпатии към него, защото и ние бяхме такива. Още по пътя ми дойде на ум да купя няколко хляба и да му ги донеса чак тука.. Някак си все му бях благодарна за оная знаменита лекция. Мисълта да му донеса хляб все ми се натрапва и аз все я пъдя. Откъде накъде? Казва, че има две дъщери, съпруга. Нека те, защо пък аз?! Едвам печелех за хляба си - сиромашки години - на самоиздръжка по всички линии. Учителят само веднъж ми каза и не повтори: „Учете, рекох!" Аз съм прост войник - редник. Проверявам себе си, питам се и мислено и гласно защо тъкмо аз трябва да направя тази скъпа жертва. Най-после взимам връх на това сантиментално внушение и изправям глава.

На другия ден отново отивам в Начо Петрови, гдето смених сандалите си за по-удобни обувки към Витоша, които Кръстинка - съпругата [му] ми беше заела. Заварих я над коритото. Тогава в школата ни се бе дала задача където отидем да се опитаме да помогнем с нещо, за да си спечелим една петолевчица. Тя ми отстъпи коритото си и отиде да посрещне гостенка що звънеше на вратата. Покани я в съседната стая. Неволно чувам разговора им:

- Къде беше, Кръстинке, вчера те немаше?

- На Витоша. Ха, чуй да ти кажа. Там срещнахме един учен човек, който има лекарство за тебе.

Лицето на жената не виждам, но по думите на Кръстинка разбирам, че жената е болна.

- Какво лекарство, обажда се радостно жената. - Кажи, кажи!

- „Дебела Мара" - бере го измежду скалите.

- Заведи ме, заведи ме при него, моли се жената, с файтон ще отидем.

- Не мога, вчера бях, работа си имам... И после: - Тук имам млада гостенка, да питаме нея, може би ще се съгласи.

Като пера и си мисля: Ако ме поканят, значи трябва да отида, нищо повече!

Викат ме. Избърсвам ръцете си. Свалям престилката. Гостенката наистина е бледа и измъчена. Горката! Тя моли, не само с уста, но и с големите си красиви очи.

- Моля ви се, нека утре да ме заведете там - на монастиря. О, само да ме придружите. С файтон ще отидем - за лекарството!!

Мисля си, и да се качим с файтон, тя не ще може да се изкачи от селото до горе, трябва да ме чака. Домиля ми за нея.

- Не, казвам, няма нужда от файтон, госпожо, пеш отивам.

Тя се радва, радва. Помоли ме да почакам. Отиде у дома си; след малко ето я иде - носи цяла франзела бял хляб, бурканче с шипков мармалад и парче сирене.

- За вас, казва тя, да имате за по пътя.

Приемам. Взех сандалите си и петолевката от моята съмишленица. Още по пътя купувам още три хляба и - право у дома. Всичко в раницата. Значи внушението да отнеса хляб на стария човек не е случайно, а една реалност - закон, що трябва да изпълня.

На другия ден - рано, рано в зори съм на път. Някаква незнайна радост трепка в гърдите ми - предчувствие за неговата радост, че ще остане още там - бос ще цапа по вадичката, ще пере дрипите си, ще бере билки и ще ликува. Не вървя, а хвърча. Това е някаква стрела, която лети и - улучи. Пот, пот, пот. Бърша челото си и почти не усещам на гърба си раницата от 4-5 килограма. Ето го монастиря. Слънцето надникна от хоризонта, когато застанала под прозорците на монастирската къща, шарех с очи по прозорците да питам някого за този човек. Ето го на отворения прозорец. Сам той - професор Орест Георгиев с дрипавата риза. Видя ме, развика се, с пъргави крачки се затича да ме посрещне. Въведе ме в своите жалки покои. Сядам задъхана върху подадения стол и говоря:

- За две неща идвам при вас, за две важни неща. Първо на първо, пратена съм от една болна да ми дадете „Дебела Мара" за болестта й, и второ - замълчавам, откачвам раницата, слагам я върху коленете си, разтварям я и я вадя благоуханния хляб. - Това за вас, казвам с изблик на радост, това за вас, да поостанете още на планината.

Каква радост, каква изненада! Той сияе... Вдигнал ръцете си нагоре, смее се, крещи: „Милая, милая, добрая! Ето ваш Учитель. Вот как ваш Учитель у вас." Иска да плати хляба, но аз се сърдя. Тогава той ме кани на закуска. Излизаме на потока, не, по-нагоре на една прелестна поляна. Слънцето сякаш ни е чакало - един войник и един генерал. Подарява ми сноп горски чай и с това сме квит. Изпрати ме до край гората. Посочи ми по-пряк път и аз заслизах.

Веднъж ме срещна с жена си и ме поканиха у тях. Тя, стройна, мургава, черножикетеста. Първо и първо ме похвали за чудесната ми постъпка, а после жестоко ме наруга. Не мога да предам жпъчността на тази жена, а и не мога да се начудя на бъркотията и мръсотията в къщата им.

- Загубена сте, вика тя - престъпница спрямо човечеството. Наместо да се запишете в работническата организация и да работите за преуспяване на социализма, а вие си губите времето при Оногова...

Професорът плахо ми подаде нова връзка планински чай и, тихо и безмълвно, се завърна в семейния си кът.

Неговите думи, изказани от професорската катедра ще останат у мен неизличими: „Не е войниктози, който не желае да стане генерал ." Не напразно се посяват добрите семена - все някъде за някое от тях ще се намери рохка пръстчица и ще поникнат. Не напразно се изричат и добрите думи; кога и да е ще намерят своето място. Steigerung на трудностите, на усилията и волята да ги надделеем. И ето, тъй, постепенно, от слушателка студентка наистина станах такава, слушам лекции от моите професори и държа тежки изпити... Нито на ум не ми идваше, че случайно ми попаднала, максимата на любимия ми поет ще стане действителност. Може би, чак когато приложа своите знания в живота, и в бурното море на световните противоречия изплавам над вълните високо вдигнала факела на познанието - чак тогава ще се сбъднат думите на Пушкин: „Не е войник този, който не иска да стане генерал."