1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
2 СЕПТЕМВРИ 1927 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 2 септември 1927 г.
Хелмира! Сестрице и душо!
„Само Божията Любов носи пълният живот!”
„И когато бъда аз въздигнат от земята, ще привлека всички при себе си.”
Йоан 12; 32
Ето, измина се нашата ваканция и аз пак си поставям въпроса - да дойда ли пак при Вас. Отговорът се определя както от моята нужда да имам една приятелска душа на земята, така и частно от Вашата нужда да имате съдействието на Асавита. При това, макар че във всяко писмо сте ме уверявала в последното, не еднаж си мисля, когато Вий разполагате с благоволението на Вашият любим, не включва ли той всичко потребно Вам и в този, и в другият свят? Щом е така, каква потребност има сама Асавита да броди за приятелството на Вашата душа?
А между това, колко много има да Ви се каже! Разгръщам последното Ви писмо и виждам отбелязаните пасажи, върху които трябва да Ви отговоря: върху приказката за двамата съседи, за страждующите души около нас, които в това страдание намират най-добри условия да растат, за чудните причинители на вдъхновенията ми, за наказанието, което искате и което по-скоро би било благословение, ако... ; после - как да задържим Божествените пратеници при себе си, за да осмислим своето подвизаване, за силата на Вашият глас пред Бога да ме задържите въпреки всичко, за връзките Ви с Colombo и вероятността да станете негова другарка, да станете майка на неговите деца... И все пак, Вий завършвате: „Да не ме отдели нищо от Асавита и от Учителя!” Бих Ви говорила много и за нашият „свещен град” - Изгрева, над който нощем звездите „кат златни очички надничат”! О, той е свещена книга, в която някога ще чеТем великите преживявания на нашите души, които ще избелят дрехите ни, за да кажат един ден за нас: „Тия са, които идват от великата скръб”!
Достигайки и до последната страница на казаното Ваше писмо, казвам: Знаете ли как бих Ви притиснала в обятия, за изказаната сладка молитва, за стремежа Ви да възлюбите искрено Учителя и ония души, които вдъхновяват Асавита!
Това е възможният днес отговор на всичко що там засягате. Но това са само заглавия на цели страници, своевременно изписани с мисъл, върху които щастливи ще сме някога лице с лице да си поговорим. Не изпущам из пред вид и стиховете Ви от 5 август, представени като отговор на моето от 10 същи. Мислих и върху състоянието Ви описано там, па като гледам, че са без заглавие, казах си: Ако вникне човек във вторият куплет, подхожда да се озаглавят „Изкупление”, а според последните два - заслужават да се озаглавят „Проникване”. Прочее, това между другото, а в същност - когато потрябва поставете Вий заглавие, каквото подхожда.
Но, ний трябва да се спрем повечко на току-що преживените дни на събора. Много имам да Ви кажа по това, а ще помоля същото да сторите и Вий, макар че предварително не се уговорихме нещо както миналата година; упреквах се за това, защото можехме поне от всяка беседа по една мисъл да си отбелязваме, мисъл, която е засегнала всички струни на душите ни. А ето, че такива имаше, те ще бъдат основите върху които цяла година и повече може би, ще трябва да работим. Частно за себе си, бях решила да не търся никаква радост в тия дни, а да създам такава на колкото се може повече братя и сестри; все пак, много радост се всели в душата ми от светлата мисъл на Учителя, протичаща от висините като буен освежителен поток! И този поток слезна и на физическото поле, като ни изкъпа в пътя към Мусалла. Колцина са тия, за които някога великана е постилал с бяла покривка величественото свое чело, за да ги приеме и им каже: „Чистота, чистота!” (Бих Ви помолила, да прочета някога Вашето описание). Зърнахте ли от там очите на Олтаря, в чиито бистри струи всеки четвъртък мощна невидима ръка ни потопява?
Знаете ли, че последният наш опит има известни резултати? Заинтересувах се и открих няколко случаи, гдето на разни братя и сестри от невиделица им се е помогнало. Например на един брат умишлено са правили пречки, като са му давали отпуск тъкмо след свършването на събора, и ето, негов колега му отстъпва своята отпуска, с риск сам да се лиши от такава в последствие! Една сестра, категорично й било заявено от нейния мъж, че не ще я пусне в София. Обаче, тяхна една близка заболява така сериозно, щото същият мъж от немай-къде изпраща именно жена си да я придружи до София, така щото тя напълно можа да участвува в събора. Такива бяха случаите на всички, които стигнаха със закъснение. Вий проследихте ли, пишете ми.
След всичко това, явно е как трябва да ценим великата помощ от горе. Трябва да разширим подвизаването ни в това направление, освен за нашите частни нужди, още и за всяко положение на наши братя и сестри, които се нуждаят от помощ. Имам пред вид един належащ случай, който ще Ви съобща веднага при получаване ново известие от Вас. Същевременно и Вий ми явете какво намирате за нужно да се предприеме в момента. Прочее, можете в сряда да оставите кратка бележка, макар само по този въпрос, за да включим потребното в програмата ни за четвъртък. Същевременно ми явете кога да се явя за по-обширно Ваше писмо.
Желая да споделя с Вас онова тъй важно събитие в братството, от което всички бяхме изненадани миналата сряда, именно - разпущането на школата! Колкото Учителя през всичкото време на събора бе весел и любвеобилен, толкова в един момент реши да приложи строгостта към ония несериозни кандидати за ученици. Ето ви вас индивидуализиране, ето ви стремеж за лични блага, вместо поставяне общото над частното. И тъй, цяла година ще се гледаме от далеч, ще жадуваме за общо събрание, а тази жажда непременно ще ни подготви да се обикнем и оценим когато наново се видим заедно! Когато някои ме запитаха как ми се отрази това решение на Учителя, отговорих: Душата ми е доволна, понеже то изхожда от Учителя, а знаем, че всяко Негово предприятие носи добро за нашето развитие. Изглежда, че ще е крайно необходимо в близко бъдаще, всички братя и сестри да сме в пълна хармония, за да преживеем великите дни, от които ще излезем като злато от пещ, пречистено седем пъти! Моля и Вий да споделите този въпрос с мен.
Как сте с изкуството? Трогната бях от скромната, но богата със замисъл изложба на сестра Симеонова! [Цветана Гатева Симеонова - виж “Изгревът”, т. XIII, с. 765-782, сн. 96-110] Розовата окраска на ученичката при чешмата дава един разкошен за съзерцание образ. Също и другата картина - допълня в душите ни идеалната представа за небесните жители. Казала съм Ви и в миналото, истински художници са тия, които могат да засегнат еднакво и душата на интелигентния, и тази на простия. Покъртена бях, когато видях да се просълзява един от най-простите гости на събора ни, който във въпросната фигура виждаше образа на своята щерка, която отдавна, в един най-печален час на неговия живот, била предадена на съхранение... на морето. Не Ви предавам подробности, понеже този човек имаше забележителни прояви и предполагам да сте научили историята му.
В свръзка с тази изложба, ще Ви кажа, че когато видях репродукцията от картината на сестрата „Творческите сили в природата”, пожелах и Вий да имате една в жилището си. Обаче, преди да направя потребното, искам да проверя, сестрата не Ви ли е поднесла някоя, като акт на близкото Ви приятелство. Ако не е сторила това, бих я напълно оправдала от много съображения и щом ми явите, може би ще имам удоволствието да изпълня първата мисъл, която ми дойде по този въпрос.
Щастливи бяхте да споделите и с Вашата едноименница, нали. Радвах се, когато Ви гледах да дружите с нея, а скърбях че не съм и аз при Вас и при нея... Как въобще е и тя в областта на поезията, що я вдъхновява и как се тя произнесе за новото направление на Вашето творчество. Ще бъдете добри да ми пишете по това. Бих Ви казала още нещо специално за тази ни сестра, но за това други път.
Може би има много още да Ви пиша, но ще привърша с втората светла мисъл, от онова цяло, което в предпоследното си писмо започнах да Ви предавам:
„Господи Боже мой, развесели ме заради Името си.”
И това си произнасяйте и размишлявайте върху смисъла до когато Ви е угодно. Бих Ви препоръчала да запишете и това красиво в молитвеното си тевтерче. Озаглавете го „Молитва прошение”, а ще запишете най-първо съобщеното Ви по-рано, като общо ще вземе такъв вид: „Господи Боже мой, направи ме да видя Твоето лице; развесели ме заради Името си;”
И така, когато разчленявате тази молитва, ще започвате всяка фраза с обръщението „Господи Боже мой...” Това е един особен начин за молене, като за даден период време тази мисъл да оживее в душата. А в бъдаще, ако е речено да имате и другите още 7-8 фрази, ще ги нанесете и тях в тевтерчето си.
Завършвам очаквайки Вашите слова, както и описание на Вашите наблюдения.
Високите идеали на душата ми, принадлежат Вам, Хелмира...
В. В. Асавита.
9-10 СЕПТЕМВРИ 1927 г.
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
9 октомври [септември] 1927 г.
Асавита,
Получих писмото Ви, тъкмо когато се завръщах от успешен изпит по логика. Щастливо съвпадение! Понякога се зареждат тъжни, начумерени дни, а понякога - весели, щастливи!
Казвате, че съм Ви „уверявала” в своите към Вас чувства. Може би неправилно се изразявам. Тогава ще се помъча да се изразя по-добре: Когато чета писмата Ви или Ви отговарям у мен заискри вдъхновение. Сега по-точно се изразих.
Знаете ли, че Божията неизказана милост пак ни приближи с Colombo! Как стана туй - не зная. Намерихме се в гората, хванахме се за ръка и тръгнахме заедно. Из пътя нищо не си говорихме. Аз хълцах сдържано, но той видя, обърса сълзите ми и само стисна ръката ми. Разделихме се на Орловия мост - с тихо „Лека нощ” и .Довиждане”: Auf baldiges Wiedersehen. [(нем.) До скоро виждане]
Звездите чудно трепкаха над нас. Свободни, несмущавани от никого ние вървяхме ръка за ръка като да бяхме заедно родени и живели хиляди години на земята, като че ли между нас никога не е имало „време” и „пространство”. Уви, пак се разделихме, за да се видим, дай Боже, отново!
Изживях такава ужасна усамотеност. Учителя зает с посетители и др., Вие сте безплътна за мен, хазаите ми богати и пребогати не ми обръщат внимание, Colombo плуваше из облаците на своята дипломация, светът завинаги чужд за мен и аз тъй самотна! И чудно! Пак проживях; с Него живеех, с Този, с когото разпетия на кръст живееше, дишаше и предаваше душата си. И понеже всичкото си страдание, липса на насъщни неща, на приятели, родители и пр. с Него преживях, Той едничък ми оставаше, просветна в душата ми, че трябва денонощно и безкрайно да желая Неговата вечна дружба, а всичко друго трябва да се приведе към общ знаменател. Кой беше с мене през всичките мрачни дни на живота ми? Кой посредством вдъхновението ме пълнеше с живот? Той ще пребъдва во веки в мене.
Да, аз не съм като Вас. Собствено аз Ви познавам само по писмата Ви. По тях, Вие изглеждате съвършена.
Бяхме на Мусалла. Наистина, че гръцките боговете сега живеят на този връх, защото последните изчисления показват, че той е по-висок от Олимп... Как се радвах за това! Слушах за тия измервания по пътя и сама си направих заключението за боговете! И не е ли тъй? Не видях ли богоподобно видение край Маришките езера при Олтаря. И този лъчезарен образ ми се усмихна и тия огнено слънчеви очи докоснаха сърцето ми.
На тоя богопоселен връх плаках и молих, плаках и молих. Сълзите ми се ронеха върху чистия сняг. Край мене минаваха нашите спътници и ме питаха кого чакам. Уви! Никого! Аз зная, че Вие няма да ми се изявите, че Colombo ще си отиде, че мене ме чака още огромна работа. Да, никого не чакам и нищо! Но аз исках да се разговоря с планината, да разкажа на езерата моята мъка!
Самота! Но тъй привидна само. Душата ми се изпълни с нежнодишащи трепети, които правеха да галя собственото си лице, пламнало от щастливо вдъхновение тук при тия девствени планини.
По закриването на школата!? И аз изпитах същото. Споделих го с някои, те ме гледаха със съжаление, че не схващам всичкия ужас на това. О, ние имаме огромна работа. Ние още нищо не сме приложили от говоренето на Учителя.
През събора Учителят говори удивително хубави работи. Коя да Ви процитирам? Почувствувах се вътрешно свободна и щастлива. Взех живо участие в домакинската работа и зная, че крила имах от радост и с голяма готовност взех всичката отговорност по кухненската работа и туряне в ред всичката трапезария. Усещах, че в душата ми се ражда някаква пролет, усмивката и песента не слизаше от мен.
Чудесни са вечерите на „Изгрев”. О, тук звездите греят по-ярко, по-тайнствено, защото има кой да ги търси, назовава и тълкува. Не можехме да се наприказваме и напеем с братя и сестри от провинцията и тук. Знаете, усещам, че те ме обичат! Усещам това по гласовете им, погледа и живия призив. А по някой път целият свят ми се вижда заключен и аз самотна.
Олга Блажева не харесва моята поезия. Това разбрах днес. Запита ме, кой пише в „Житно зърно” такива стихове и се подписва „X.” Аз я погледнах въпросително. Тя сви устни презрително. - Мои, казах аз. Тя се помъчи да се коригира, но казаното не се заглади. О, тя пише много хубаво. Даже има великолепна дикция. Лъх на капещи есенни листа ми навява нейната поезия. Ние се различаваме. Но аз я обичам премного. Тя е най-добрия говорител жена от всички, които познавам. С нея аз се гордея. Тя е тъй искрена, пряма, честна, умна! Ах каква умница е тя! Милата, и тъй слабичка! Има едно мъничко сърчице, което постоянно я боли, но блясъка на лъчистите й очи и тогава е жив и закачлив. Тя е учителка. Блазе й. Дали ще станем някога колеги? Тя обича да ми разказва за живота си с учениците и тогава става очарователна.
Да, много братя и сестри имали пречки за събора, но Бог им съдействувал да дойдат. Идването на събора е истински празник за тях.
Представете си какъв ужас изживях. Дафинка Доганова ми подари сребърно синджирче за Пентаграма ми. Но тия дни ходих на Витоша и ги изгубих и двете. Няма да Ви описвам преживяното, но то се равняваше на безумие. За мене изгубването на Пентаграма е лош символ, защото ми е даден от Учителя и защото...
Кръстосвах Витоша да го диря, като чели милионите тревички знаеха това. Вървях кръстом километри - там гдето бях минала. Нигде - нищо. Най-сетне уморена, заспах под една сянка. Когато станах, спомних си за загубеното и отново заридах. „Господи, Ти имаш хиляди свои служители, ангели огнени, очи които проникват даже и в човешкото сърце, моля Ти се, моля Ти се, прати ми някой да ме отведе при моята скъпоценна вещ." По бузите ми текат сълзи. Очите ми са подути от плач. Като замаяна вървя десетина крачки из високата трева. Спирам се да завържа обувката си. Що виждам, що виждам? Не съм ли сънена, луда? Що е то? Господи, Господи, Господи! И едно мощно, страхотно „ура” се изтръгна от гърдите ми. „Ура! Ура!” - виках аз и люлеех из въздуха сребърното синджирче, държащо блестящата златна звезда.
Доле на бивака ме посрещнаха с радост. На всички олекнало. Чули моето мощно „ура” и разбрали, че съм намерила изгубеното. Това не е ли чудо, голямо чудо! Да намериш една микроскопическа вещ всред дебрите на планината. Но твоята, изгубената, търсена и любима твоя вещ.
Така, Асавита, викайте и Вие, и ще намерите това, което сте изгубили.
10 септември
Значи Вие ще ми подарите картината на Цветана Симеонова. Наистина тя е необикновена художница. Представете си, след като чула на Витоша „Асавита”, след няколко дена ми носи картинно резюме от книгата-поема. С чудни багри тя е предала съдържанието на цялата поема. Тя е художница-поет.
Снощи бяхме при Учителя! Лицето Му и цялото Му същество са Вечно отворената Школа за тия, които Го обичат. Четох Му предсказанията на една американка - земята ще премине през ужасни сътресения и бедствия. Той потвърди това.
„Еделвайс” е непостижим както Монт Еверест за пешеходците. Напразно вече месец се ровя из библиотеката. Материалите, които събрах подхождат повече за научен реферат, за история, но не и за моята цел. Всичките ми усилия отиват напразно. Множеството страници, които написах никак не ми харесват.
Приемете моя поздрав: X.
27 СЕПТЕМВРИ 1927 г., вторник
ВЕЗНАТА
Безмълвно небето отеква към мене молбата ми тиха,
Напразно нагоре простирам ръце си от скърб изнурени;
Надеждата свята и мирът блажени от мене се скриха.
На друми самотна, печална се вглеждам с очи насълзени.
По нявга тъй бива по нашта прекрасна земя плодовита,
Кога начумерени облаци цяло небето нагъсто покриват,
Когато зората светлива за дълго е скрита
И капки дъждовни безспирно небето излива.
Когато го слънцето няма и мрак ни обгръща потаен -
Не греят отгоре брилянтни съзвездия чудно красиви,
Не грей Орион на ранина сутрин в небето омаен,
Нито Плеадите зърваме - златни очици над нас треперливи,
Ни Сириус дивни, блестящи, великото слънце в безкрая,
Което далечни лъчи си изпраща за поздрав далечен
И жъдните наши души изпълва със сладка омая,
И шъпне ни царствени думи за Бога - Твореца Всевечен.
А тамо, те светят, пътуват по вечния път очертани -
Безсмъртни огньове, тъй както ги нявга Творецът сътвори.
Съзвездия мили на деви прекрасни и момци засмяни,
Една те на друга си нещо потайно и сладко говори.
А между туй чудно небе и нашта земя кърмилница нежна
Начесто се молнии и гръмове отгоре изливат.
И няма ни сянка от звездната нявгашна хубост безбрежна -
Така облаци тъмни светлата радост от нази закриват.
Но както мъглите си вятърът буен бързо разсейва
Та бягат далече като вълци в гонитбена хайка от мъже сплотени;
И сетне в небе като къпан юноша млад си слънце изгрейва
И почва отново на Бога да пее то химн вдъхновени.
Така ще и Божията Милост мойте неволи далеко прогони
И щастие на път многосълзен в домът ми самотен ще свърне.
На радост везната желана към мене ще веч да наклони
И Дух Въжделений отдавна жадуван в обятия ме сладко прегърне.
27 септември 1927 г., вторник.
П.П. Пръв опит с александрийски стихове! Модерните стихове са по-леки и приятни, но направих този опит да видим как ще се хареса.
29 СЕПТЕМВРИ 1927 г., четвъртък
29 септември 1927 г.
четвъртък
Асавита, мрак е в душата ми. Ах, да знаете каква скърб и униние! Дори злина, дори адска злоба и горчивина. Ако надникнете сега у мен, ще се отдръпнете ужасена. Не, не бива сега никой да ме гледа.
Това не е за пръв път. Като че ли понякога съм в нокти на демони и ставам плячка на диханието им. Асавита, не идвай сега при мен. Сега съм недостойна да застана срещу Вас.
Но тия мисли не са мои. Аз газя в световната кал. Не стъпват нозете ми само по чистите пътеки на Бялото Братство. Не е само Асавита в света. Евгений Сю ми го каза отдавна в „Скитникът Евреин”. Внушават ми противни мисли за Вас.
3 ОКТОМВРИ 1927 г.
Чудно! Някога се мислеше, че да служиш на Бога, значи да станеш отшелник, да се отречеш от света и пр. Учителят днес каза нещо чудно. „Да служиш на Бога, значи да развиваш своите дарби!” Това е най-новата и най-оригинална максима на етика и религия. Може би, този лозунг ще се постави над вратата над всеки учебен институт.
Казах на Учителя за случката ми в планината, за скъпото намерено. Илюстрирах Му цялата картина. При Него имаше и други братя и сестри, Той се обърна към тях с лъчезарен поглед.
Colombo също знае за случката и каза да не нося повече това синджирче, защото втори път пак може да ми се случи същото.
Сега, към VIII клас или „Erste Prima”, както казват германците. Колко е хубаво, че отново учим! Колко чудесни неща се уясняват у нас! Сега освен Соничка си имам още една посестрима - Лили Антикова -единствено дете на благородни родители. И тя, поради болест, се явява частна ученичка с мене. Но тя е чудесна! Как блестящо издържа изпита си за VII клас. Тя е обградена с най-отличните софийски учители - платени богато от родителите й, па и способна и даровита е като професор. А колко е тя и красива!
Соничка вече никак не може да приказва. И тя учи, и тя е не по-малко способна от Лили. Аз съм при тях - прашинка! Ах, как хубаво ме храни и пои Соничка покрай седмокласния ми изпит. Те сега живеят на „Оборище”, но всеки ден слугинята им носеше на поднос това, що Соничка изобилно нареждаше с милите си ръчички. Понякога идва да учим заедно. С шепнещ глас ми обяснява по физика - но тежко ми и горко! Здравка вече е сериозно болна, почти не става от леглото. Чудно нещо, а изглеждаха тъй здрави със Соничка! Майка им ги обожава. Те и трите четат романи и после споделят впечатленията си. Приличат на три сестри. Но от ден на ден двете момичета гаснат като цветенца с прегризани корени. Соничка е тъй хубава! Косите й копринено бакърени, а гушката й беличка и пълна. Но какво става вътре, че гласните струни не работят?
5 ОКТОМВРИ 1927 г.
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 5 октомври 1927 г.
Хелмира, сестрице моя !
Само Божията Любов носи пълния живот !
„Ний сме раби на Бога небесната.”
Ездра, 5; 11.
„Възлюблени, сега сме чада Божии.”
I Йоаново, 3; 2.
Ползвах се до насита от свободата, която прокарвате в последното Ваше писмо от 9. IX. - да Ви пиша, когато имам разположение. Днес наново се докосвам до красотата на нашите отношения, за да можем и двете да видим какво е останало от тях и какво биха ни донесли за бъдаще.
Не се е вдигнала от мен оная печал, на която е обречена всяка отхвърлена душа. И понеже се опитах да бъда недоволна, дойде оная неоценима загуба, която дори силата на задружната наша молба, вече толкова време, не сполучи да поправи. Види се, искат да ми кажат, че не всичко е сполука в света. Прочее, далеч е от мен онова що би ме утешило, дълъг е срока, в който щастието ще се приближи при мен!
От всичко, което последното Ваше писмо изисква като отговор, ще се спра първо на работата, която мислех да предприемем с Вас. Но, ето че тя е била толкова належаща, щото Учителят нареди оная среща на младите братя и сестри, на 4. IX. пред павилиона на Изгрева. Малцина схванаха, че се касае за предпазването на няколко сестри от „вълка”, който се подвизава в стадото на братството, а не че взаимната дружба на всички младежи е някаква опасност. Прочее, този „вълк” не трябва повече да взема нови жертви, както това стори със сестра Елена Андреева, опита се със сестра Буча и други. Когато и Вас гледам по някога да приближавате при него, не знам дали вършите това с всичката предпазливост. Така, ще знаем с мисълта си да го респектираме на всяко време. Така Учителят се изрази в най-критичния момент на обезоръжаването на „вълка”!
Друго, върху което следва да се спра, това е „Еделвайс”. Вярвам, че както ме уверихте, продължили сте да пишете върху него. Както и преди Ви казах, материала от богомилството ще се отнася за миналото на „Великият човек” сред народа ни. Повече важно е, според мен, да се опише настоящата му дейност. И тук Вам Учителят дойде в помощ със своята беседа в Младежкия клас върху великите хора. При пръв случай вземете да проучите тази беседа, както и темите на класа от същата вечер - това е материал тъкмо за случая. Мисля, че от там ще намерим и истинското заглавие на този Ваш труд. В съдържанието може да го наречете ..Еделвайс - приятел на Учителя”, може да го наречете „Добродетелният овчар” и прочее поетични имена, обаче заглавието трябва да се извлече от израза „Великият човек на Новото време”. По това, разбира се, сте напълно свободна и ще трябва да се мисли доста.
Всякога имах в ума си, че трябва да Ви изпратя картината „Творческите сили на живата природа”. Ще се опитам да сторя това в неделя, 9-того, като я оставя в библиотеката, адресирана за Вас. Потърсете я в неделя надвечер или рано в понеделник, понеже сега често има хора там, да си я получите своевременно. Ако ли ми се случи нещо непреодолима пречка, ще стане това с няколко дни по-късно. Бих желала същия ден да получа Ваше писъмце, подробно или кратко, с което да ми опишете онова, що Ви вълнува, Вашите най-нови копнежи и желания в духовния път. Предложете и нещо за обновление на програмата ни в четвъртък. Можем да направим първия опит, с който миналата година започнахме. Във Вашето писмо Вий очертайте подробностите за същия, датата и часът (който трябва точно да спазим). Прегледайте как беше тогава и се съобразете; да видим след едногодишно общение до где сме стигнали във възприемането на мисълта.
Спрямо „вълкът” не се опълчвайте явно, нито предупреждавайте за сега в нещо жертвите му. Ще видим какво трябва да се стори по-нататък.
Приветствувам Ви сърдечно и очаквам Вашия глас. Има много да Ви пиша, но за сега това. Розовият карамфил ще пазите още известно време, нали?
В. В. Асавита.
6 ОКТОМВРИ 1927 г.
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
6 октомври 1927 г.
Асавита,
Зарадвах се на неочакваното Ви писмо. През всичкото време, докато не ми писахте, в душата ми грееше една невидима Асавита, която продължаваше да ми говори. О, колко горчивини прекарах през това време. Като не споделях с никого, като че ли по-силна ставах и почвах повече да работя и в поезията, и в училището.
Не зная защо предчувствувам, че Вие на физическото поле няма никога да ми се изявите. Ще изчезне и Colombo; от Учителя ще остане само Словото Му. Тогава!? Не „тогава”, но до тогава всички тия мили образи трябва да се слеят в душата ми като една вътрешна сила и красота, които винаги ще бъдат с мене и никой не ще ми ги отнеме. Това са моите размишления през тия дни, дордето се усещах отхвърлена и от трима Ви. Когато разбрах това, обзе ме чудно успокоение и - даже радост.
Значи има „вълци” в братството ни! Не, не се чудя, защото съм подготвена да чуя това чрез „Скитникът евреин”. Там, наред с ангела живее и демона, като последния едва ли не е винаги и по-умен, и по-прозорлив, и по-даровит, и по-любвеобилен, и премъдър и пр. пр.
Знаетели,въпросният„Вълк”[ЛюбомирЛулчев]каксъм го респектирала няколкократно? - Чисто по български. Усещах попълзновенията му и кактой хитро искаше да ме уведе в някаква специална литературна школа, гдето да си развия перото под негово ръководство... Господи, как му изкрещях! Малко ли ми е Школата, училището, гдето мога да разучавам образци от световната литература, които са най-добрата школа, ако има наличност талант и силна воля? Как ли този побъркан марсианец ще почне? Не бих взела нито една страница от неговите печатни творби даже да си увия парче сирене, сигурна че сиренето ще се развали от това докосване, ще стане отровно. Не виждам ли как разви дарбите на Стефка Стойчева [виж “Изгревът”, т. XXI, с. 884-928], Елена Андреева [виж “Изгревът”, т. IX, с. 576-668], Невена Неделчева [виж “Изгревът”, т. XXIII, с. 586-695] и пр. По-добре най-после да си остана дива круша всред родните нивя за жадни пътници неволници, отколкото да ме „изреже”, „окастри” тоя елегантен безумец и да почне да ме „ашладисва” както той си знае. Моята едноименница, а тя е страшно проницателна, каза по този повод: „Този човек ми е страшно отвратителен.”
Може ли за „Еделвайс” известно време - година, две да не говорим. Това е от интерес за успех, иначе само ще говорим и нищо няма да излезе.
Искате нова програма за обновление работата в „четвъртъците”. Ако питате мен, щях да Ви предложа да присъедините молбата си към моята, към моя неутолим копнеж по Colombo. Но има неща предопределени, които въпреки нашите молби не стават. Не е ли така също и с Вас? Нали и Вам не са помогнали общите ни молби.
Изпращам Ви едно стихотворение написано в хекзаметър. Това е един опит само, мен повече ми харесва ямб и хорей, и то в терцини.
Колко хубаво се работи с брат Боев! Учителят ни по химия Цветан Стойков има удивително сполучлив метод! Този млад човек, вече асистент по химия, ще бъде много полезен на студентите си. Самото му слово има чудна нагледност.
9 ОКТОМВРИ 1927 г.
Самовнуших си вече, или ми внушиха, но нито крачка към Colombo. Завинаги ли? Не вярвам. О, докато е тука, ще стана дух, прашинка, но пак ще го следвам и срещам. Ето, разделени сме вече - той - демонът и аз -ангелът. Отсега пътя ми трябва да бъде послан с рози, да вървя от възход към възход. Но, и това е нужно. Всичко трябва да преживея, за да стана силна и да видя кое е реалното, кое остава завинаги.
Понякога вечер минавам покрай къщата му и виждам в кабинета светлината от зеления му абажур. Сега той седи там и работи. О, само аз зная колко е той съсредоточен в работата си. Как хубаво държат книгата неговите дълги бели пръсти! Ще го видя ли пак?
Работих у Лили Антикова няколко дена и получих добри надници. С колко симпатия ме обгражда благородната й майка! Наистина, там, няколко дена се почувствувах удобно и сигурно, както избраниците на съдбата. Вечер, връщайки се у дома, минавам край жилището му и дълго гледам в осветления му прозорец. Не, няма да мисля за това, мен работа ме чака!
11 ОКТОМВРИ 1927 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 11 октомври 1927 г.
Хелмира, сестрице!
Няма Любов като Божията Любов !
Благодаря за последното Ви писмо, в което драго ми е да виждам красивото вложено в душата Ви.
Значи в четвъртък и петък ще направим нашия опит, така както го описвате в писмото Ви; нека нашето смирение ни даде добрия резултат.
Радвам се на начина, по който чувствувате Асавита - тя наистина е красив дух, който всякога е около своите чада; блажени са ония, които тя е избрала за свои чада! На тях, в своето изявление, тя казва: „Не скърби, аз всякога съм около теб!”
Казвате, че едва ли тя ще Ви се изяви на физическото поле, обаче, добре е да знаете, че това именно изявление е неин идеал и че изпълнението му напълно зависи от Вашите постъпки и от всекидневното Ваше поведение! Тази борба във Вас да давате предимство на духовното, тя е която ще улесни всичко. Пожелавам Ви прочее успех.
До сега не се докосвах до Вашите материални нужди, бидейки ми известно, че А... бе наредил нещо за Вас; но ето, той се завърна, Вий го настанихте като малко дете и се оттеглихте да учите по-спокойно, може би. Ето защо, бих желала да ми кажете как сте с поминъка си сега и това, което сама не можете да свършите, да помогне Асавита.
Що се касае до затруднението Ви какво да поискате при новия опит, бих Ви във всичко насърчила, за онова, което представя копнеж на душата Ви. Дори, ако чувствувате, че А... Ви е предан, да поискате съединение с него. Но, времето е наше в бъдаще и подобно Ваше желание ще си има мястото на своето време. Сега - предстои ни пълната свобода. Веднага след опита изпращам Ви моя бележка, а и Вашата оставете за неделя. Може да ми пишете и нещо повече.
В. В. Асавита.
Лама Савахтани!
Елои, елои, Лама Савахтани!
Палач ме на кръст прикова.
Защитниче мой, къде си, стани,
Че мъртва обронвам глава!
Елои, елои, Лама Савахтани,
О, донеси утеха за мен!
А моите мъчители Ти разпръсни,
Що гаврят се с мене весден.
Но гледаш Ти, Отче, на Лобното място
И виждаш страхотния миг.
За Него, о вечни, готвил си ме често
Със благ и съчувствен език.
11 октомври 1927 г.
15 ОКТОМВРИ 1927 г., четвъртък, София
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
15 октомври 1927 г.
Асавита,
Получих писмата Ви. Благодаря Ви за подарената картина, която внесе нещо ново в моето скромно жилище.
Прилагам листчетата от четвъртъка. Извънредно съм заета у хазаите през другите дни, та затова повече пъти Ви пиша в събота - простете ми. Съвсем искрено Ви казвам, че за взаимна молитва през четвъртъчните вечери бих поискала да бъда винаги при А., винаги, цял живот! Но усещам, че няма да се съгласите и затова преглъщам за сега, а ще чакам докато завърша гимназията щастливо.
Да, той много пъти е искал да ми „помогне”, но не го е сторил -вижда, че аз се страхувам; боя се да не се подхлъзна и почвам с ненаситни желания, дордето моето поприще на ученика в Школата е съвсем друго.
Та нали му превеждах красиво написаните листчета-лозунги по стаята си, че само с труд, собствен труд ученикът...
Благодаря Богу! Имам необходимото, крайно необходимото. Почнах пак за 10 дена житения режим - това ще ми помогне да спестя и си купя обувки, тъй необходими за сега. Тия дни хазайката ми отне шевната машина (тя си е нейна), че трябваше да прибягна към по-груба работа -прах, кърпих, гладих дрехите на студентите от съседната стая. О, те са такива лудетини; как крещят! А кога учат, кой знае. Понякога довеждат и момичета. Изглеждат богати момчета, винаги облечени елегантно и вонят от парфюм.
Ах, как лесно се измъкват от ръката ми тия алуминиеви двулевки!
Дойде майка ми тия дни при другите ми сестри. Донесе пълен чувал с ябълки, орехи, месо, масло и пр. Мен даде 2 ябълки и 7 ореха. Благодаря и на това. Ще има да подсладя хляба си точно 2 пъти.
Наистина аз съм бедния Лазар. Хазаите ми разполагат вече с два апартамента - канят безброй гости на гощавки, у мамини също е добре, при Colombo също не е зле, при Здравка и Соничка има изобилие, пък аз - бедствувам. Пада ми се, навярно в миналия си живот съм била безсърдечна; чуждите неволи не са ме засягали, че сега изплащам всичко до стотинка. Тогава, нека. Нека изпитвам жаждата на богатия Лазар, който след разкошния си живот отишел в пъкъла. Пак „Ангелите” са милостиви и идват да наквасят гърлото ми с крайчеца на потопения у водата пръст.
Дайте ми работа, Асавита, иначе не приемам вече нищо и от Вас. Само така бих поела „Вашите пръсти”, не, но и цялата Ви ръка. Цяло проклятие е да живееш по милост от някого!
Но кой вижда моята мъка? Житният режим ми дава лекота, хвъркатост в походката и една приятна бледина на лицето. Пръстите ми са тънки, гласът особено мек и с по-широк регистър. Аз пея. Там е моята тайна, затова никой не знае що ми е. А когато прелее чашата, тогава заставам в пламенна молитва и давам воля на сълзите. О, колко е хубаво тогава! Душата ми се облекчава, а простреният пръст към евангелските редове ми подаряват някои милувки от Христа.
Да видите как Ви сънувах. Явихте се една голяма жена пред мен, с особени очи - приличаха на два течащи силни извора. Лицето Ви не беше красиво, но особена сила - подобно пролетна симфония излъчваше от Вас. Дадохте ми златни монети и „луидор” с брилянтени очици. На някои от монетите бяха издълбани следните слова: „Път Божий”, „за училището”, „за творчеството”. Напълнихте шъпата ми със звонкови. Но то не беше нашата планета, не, другаде, върху по-красива планета.
И чудно нещо, сънувах Ви срещу 12-ти през нощта, когато изпаднах в ужас за своята съдба. Събудих се с такова приятно чувство, като че ли съм била на някакъв голям симфоничен концерт.
Някои сестри, много „педагогично” ми внушиха, че „лошо вече се говори за мен и моите тоалети”, че имала съм си някой чужденец, който... Не дочаках да се изкажат и заплаках с глас. Ето колко ние знаем истината за людете отдалече. Тъй ли е? Защото съм сръчна и умея да поправям дрехите си, облякох тая хубава Асавитина дреха.
Приемете поздрав:
Ваша Хелм.
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА
София, 15 октомври 1927 г.
Хелмира! Мила!
Само Божията Любов е Любов !
Четвъртък е, часовника ми показва точно 10. Заставам в оная крайна пасивност, която превръща душата в чисто огледало, подобно на планинско тихо езеро. Нали, Господи, в тоя час там Хелмира ще се отрази? Наблюдавам, вслушвам се и тълкувам явленията. Това е Хелмира, това е израза на самата ней:
„Ето, Господи, навън излязох за да изпълня подвига си; неразбрана бях за близките си и на риск поставих душата си.
Ти, Господи, ме благослови в пътят ми!”
Петък, също 10 часа; обратно - превръщам се изцяло на активност, мисълта ми е при Хелмира, на която проговарям:
„Господи, увеличи Твоята виделина между Хелмира и Асавита! Направи ме явна ней в тази виделина.”
Прибавих и нещо, което бе в повече от предмета на предаването: „Всякога Твоята воля да изпълняваме, Боже наш и така да бъдем силни в доброто!”
Сполука, или не?! И в единия, и в другия случай, ний сме деца, които сега прохождат в духовния свят. Знаете ли, че много пъти до сега желаех да съобща на Учителя нашите с Вас опитности през четвъртъците; не ми се е отдало, обаче, време е сега именно да Му се разкажат и да поискаме Неговите наставления. Дори, ако Той ни намира годни за работа в духовното поле, да ни възлага при нужда такава работа, която с всичкото смирение бихме изпълнили. Ето защо, заговорете Му когато се срещнете с Него и поискайте съдействие; също ще сторя и аз, и ще си поговорим в нашите писма.
Още нещо по последния ни опит. В мен мислите не се поставиха в оня стегнат вид, потребен за начални опити, но ако Вий например сте доловили ядката на всичко - думата „виделина”, това е предостатъчно. Също и аз ако съм схванала основното чувство, което Ви обземаше в момента - предаване всецяло във властта на Всевишния, и това е доста. Сега, ще очаквам и Вашите мисли, за да видя какъв е успеха ни. Неизказано се радвам, само като от далеч чувствувам, че се вслушвате в словата на последното ми писмо. Бъдете винаги блага към всички. Постоянствувайте в тази благост, приложете великата черта на великия човек:
„Желаеш ли да си свидетел на чудеса, добрините си отправяй и към ония, които не обичаш!”
Може би това ще намерите, че е много силно за Вас, но имам да Ви съобща нещо в следното ми писмо,което вярвам ще Ви насърчи да ме послушате.
Завършвам със зовът на душите ни, да останем верни на Оня що ни е призвал, да сме верни на Учителя и делото Му, да помагаме на ония що изпадат в униние и се разочароват.
Да работим смирено на Божията нива, благословението Му е близко!
В. В. Асавита.
16 ОКТОМВРИ 1927 г.
БЕЛЕЖКА ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
Кога сте без работа нагъвайте беседи в братската печатница. Придобийте бързина в работата - ще Ви възнагради. Ето ви работа на Асавита. Давам Ви малко аванс и добавка към плащаното там.
Писмото ми е там. Ако се съгласят вземайте работата в къщи за Ваше удобство. Работете красиво и ще са доволни.
16 октомври 1927 г.
А.....
28 ОКТОМВРИ 1927 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 28 октомври 1927 г.
Хелмира, сестрице!
Само Божията Любов носи пълния живот !
„Защото Господ Иеова е вечна крепост.”
Исайа 26; 4.
Доста пак си помълчах и може би в това време множко сте ме упрекнала! Такива са преживяванията ни, щото в скръбта си да сме мълчаливи към близките нам души и в радостта си да им проговаряме. Само към Бога можем еднакво и със скърбите, и с радостите си да отиваме.
Време е да Ви опиша срещата си с Учителя, за която Ви споменах, че проектирах да се състои. Това бе в петък - 21-того. През нощта тих напоителен дъжд шумолеше край прозорците ми и кога утринта се запътих към Изгрева, небето бе вече чисто и изкъпано, както поетите обичат да се изразяват; красивите съзвездия се готвеха да отстъпят пред наближаващия цар на деня - Слънцето. Само Сириус и Венера последни упорствуваха да трепкат във висините. Изкъпана бе и гората - от всеки бор и по всяка алея лъхаше свежест и чистота. А „Изгрева” ни! Връх на красотата и свежестта! Учителят бе вече успял да обходи няколко пъти полянката и напълнил шепата си с бели гьбки, от които изглежда, че обича да си похапва. Приближих Го с обичайното ми вълнение при такива срещи, и сам Той ми се видя като допълнение на цялата обстановка що природата току-що бе оформила тази заран.
Заговорих Му, че искаме да споделим с Него известни опитности, които с Вас имаме, описах Му за пръв път сега подробностите и най-после новия наш опит за долавяне мисълта. Когато Му казах, че успеха ни е съвсем слаб (може ли даже да считаме, че има такъв), Той каза: „Прямо не се схващат мислите, нали? Някак неопределени остават.” Казах Му, че ни са нужни някои упътвания, каквито Той да ни даде. Даже, помолих Го, ако това е от полза, да поговори по въпроса пред класа на младите, разчитайки, че все ще мога и аз да се ползвам. Той видимо се заинтересува, като почти обеща да ни говори, или най-малко да обясни някои неща. Разговаряйки се така, преминахме върху най-важния от въпросите за младия човек и Учителя каза: „Всички сега са в борба с творческия принцип. Те го наричат „полов въпрос”, но това не е нищо друго, освен творческия принцип в природата. Той е нещо могъщо и борбата с него е трудна. Оплаквал се един брат на някоя сестра тук, че бил самотен. Те не разбират, че самотата е най-ценното нещо за човека; именно в тази самота човек постига много неща.”
Трябваше да се разделим вече с Учителя, Той каза: „Ще поговорим пак с Вас по тия въпроси.” Слънцето вече пращаше своите топли лъчи, Витоша бе засмяна срещу нас и нещо ликуваше в душата ми! Помислих си, всичко това на Хелмира принадлежи, ней ще поднеса тия житни зрънца, да мисли върху тях, както и моят ум за дълго ще има да се занимава!
До тогава Вий не бяхте се срещали, нали? Разчитам, че това вече сте сторила и сте чули от Учителя много повече от гореизложеното. Ще очаквам да ми явите впечатленията си. Самият наш час във всеки четвъртък, трябва да спазваме, безразлично дали имаме или не програма. Заставайте при Асавита и си спомняйте тия щастливи преживявания, които стоят над всяко земно развлечение.
В последствие ще се върна върху много неща от последните Ви писма, тъй че това ми писъмце ще последва тия дни друго. Вий през идната седмица може да ми приготвите Вашето, като го оставите на 6 ноември на определеното място.
Виждам, че е нужно да се интересувам повече от поминъка Ви, затова явете ми как се нареди с намирането работа, ще можете ли да учите заедно с работенето и пр.
За сега привършвам с пожелание Духът Божий да бъде с нас, да живеем с това съзнание, че сме Негов храм и с благостта си да изявяваме присъствието Му на ония, които до нас се докосват. Велика е виделината, която свети в тъмнината!
Привет:
В. В. Асавита.
Продължение
2 ноември 1927 г.
Продължавам според обещанието си. Първо, следва да Ви кажа, в свръзка с говореното от Учителя (неделя, публичната беседа) и първите редове на последното ми писмо, че разказа на последните трудности в живота Ви не считам за оплакване. Между нас всякога трябва да има оная откровеност, така както бихме на себе си разказвали; да споделяме една с друга и взаимно да се подпомагаме.
Бих желала да Ви опиша съчувствието, което ме обхвана през целия неделен ден, когато приех Вашето от 15 октомври. Страдах, че в същия миг не можех да Ви привлека при себе си, да Ви милвам и да Ви дам всичко, от което сте лишена. Тъгувах, когато не дойдохте при всички братя и сестри да обядвате с нас, пратих да Ви търсят, но не Ви намериха; упрекнах се защо сама не дойдох и да Ви поканя да седнете при мен без да се скъпите с тъй скромната цена на братската кухня! При подобни случаи в бъдаще, моля Ви да присъствувате между всички ни, тогава аз ще бъда весела, а също и Вий, нали? Добре е, когато се водят разговори с Учителя, участвувайте винаги и Вий разумно; ако виждате, че някой успешно задава умни и интересни въпроси, не се намисайте, но иначе използвайте някой момент и Вий почнете, защото често страдаме от необмислени положения.
В бъдаще можем всекидневно да пишем писмата ни, защото онова, от което се опасявах, че ще се случи в събота, случи се; днес вече ще живеем със съзнанието, че не човек е създаден за съботата, но обратно.
По отношение нашия опит, както Вашите, тъй и моите мисли са повече от красиви; остава да се изпълнят от малко-малко и колко тогава ще сме мощни! Виделина и Дух Божий! Има ли нещо по-ценно и красиво!
Многото Ваши страдания, непременно ще донесат оня щастлив живот, за който душата Ви копнее. Всред страданията растем и след скърбите ни радости пътуват, тъй че малко още търпение. Каквито и да са причините на това, да благодарим, че Небото чрез своите ангели смекчава всичко и ни помага.
4 октомври [ноември] 1927 г.
Стигам най-после до сънят Ви. Радвам се заедно с Вас, че Ви е показано величието на Асавита, че символично Ви е представено отношението й към Вас и добродетелите, които тя желае да приемете. Това Ваше видение много прилича на онова що имам аз да Ви опиша: И аз видях своята „Асавита” при нейният мраморен дворец, бях посрещната от нея в преддверието му и дълго се разговаряхме като отдавнашни приятели; там бе и извора с кристално бистрата вода, от която вкусих, за да помня винаги красотата на това събитие. Така и Вий ще помните преживяното и ще желаем пак някога да срещнем Асавита, да ни въведе тя във вътрешните покои на своя дворец, гдето Любов, Мъдрост и Истина владеят. Амин.
Искам да Ви кажа впечатленията ми и от последните Ви две стихотворения. Те говорят за Вашите състояния, тъй че аз доста се запитвах кои схващате като „мъчители”, кой е „палача”, описан в „Лама Савахтани”?
Опитът Ви с хекзаметричния стих е израз на поетична смелост. Като помислих малко за едно сравнение между древните и нови стихосложения, оприличих Ви на един скулптор, който по свой избор изработва статуята си от гипс или от мрамор. В древното време Хомир пишеше със стих хекзаметър, а съвременниците му създадоха от мрамор най-ценните статуи и до ден днешен! Днес е векът на гипсовите отливки и модерния стих; силата им е само за днешно време. Затова пък музиката, която сега се заражда в човечеството седи по-високо от древните, тя в своето развитие ще се запази за бъдните поколения. Това са волни мисли, от моя страна, тъй че свободни сте още да ги оформите и отидете по-нататък. Сериозните Ваши работи, добре е да пишете на модерен стих, за да сте по-достъпна.
Бих желала, при случай да ми съобщите как Ви се видя беседата „Великите хора”, а така също намерихте ли нещо ценно и в темите. Направи ми впечатление Учителя в неделя, като каза: „Всички говорят и пишат за миналото! Желая да видя някого, който ще ни опише един бъдащ идеал!” Хелмира! Вам предстои такъв един подвиг, да опишете идеалния образ на бъдащият човек!
Още еднаж Ви пожелавам постижение на оная красота, която всякога говори за Истината.
Асавита.
4 НОЕМВРИ 1927 г., София
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
София, 4 ноември 1927 г.
Асавита, сестро моя !
Няма Любов като Божията Любов !
Днес бях при Учителя. Много въпроси разгледа Той, много положения изнесе, с което ми даде хубаво да се огледам що съм и где се намирам. Засрамих се от себе си! Срам ме беше да Го погледна в очите, толкова ясно съзнах, че съм на един много крив път, който води само към безкрайна мъка и себеизтезание. Жалко същество е този ученик, който имайки великият пример от Учителя си, да бъде слаб и хилав, и да хленчи пред несгодите. Та аз бях в едно самоопиянение на скърбта! Та аз забравих Бога!
Но да не говорим за това, а сега вече на работа! С Божията помощ, с Духът, който ме ръководи ще вървя напред! Мили мой Учителю, аз ще бъда добра ученичка! Няма да хленча вече; ще се възвърна към песнопойката, към радостта!
Благодаря Ви за „Житното зърно”, което ми говори за прехубави неща. Учителят изнесе Неговата идея в цяла една беседа. Колко хубава беше тя, колко укрепителна и сладка! Но каква отговорност взема всеки, който слуша, а не изпълни. Сега или никога! О, Господи, Господи, направи ме да служа на Този Бог, на който служи Учителя! Как това Го е направило мощен, благ и прекрасен! Как това е спънало враговете Му! Направи ме да служа на Любовта!
Стегни се душе моя, на работа без страх! Вие искате да ми помагате материално, а колко бих искала и аз тъй да мога да давам като Вас. Лошо нещо ли е да загъна някой дар и скришно да го сложа през прозореца на нужадающия се? Това е най-сладката радост, която човек може да изпита, да дава, да дава и Вий сте избрали тази най-хубава част.
Знаете ли що стана с работата на печатницата! Работих една седмица, за което ми заплатиха 75 лв. Тази работа е временна и далече не покрива належащите нужди на човека. Тези пари могат да дадат на човека само хляба, а зимата иска още неща. Но аз ще направя всички възможни усилия да не прибягна до ничия помощ. Па и Учителя е против тОва да се помага на ученика с пари. Ние трябва да работим и сами да спечелим, което ни е нужно. Все таки, това, което бяхте вложили в плика ми свърши много работа, за което съм Ви крайно благодарна. Шевът е много по-доходен и ще си потърся такъв
4 [5] ноември, събота.
Днес получих писмото Ви. То иде като допълнение на радостта ми, която започна от последнята беседа на Учителя, възвиси се чрез екскурзията и като венец се завърши с последното Ви писмо. Не зная на кое първо да Ви отговоря! По въпроса за духовната ни работа, при срещата ми с Учителя, Той каза, че е хубаво да се спираме повече при тия души, които имат вътрешно разположение да ни слушат, имат нужда, търсят Истината.
Макар и не сполучлив последния ни опит, аз чувствувам, че той е безпогрешен. А колко много неща ми каза Учителя! Той ми даваше разни примери, в които ясно личеше идеята Му по интересующите ме въпроси. Колко цени Той свободата на личността! Тя е като основа на неговия прогрес в живота. Имаше неща, които може би не разбирах, но те ме караха да скърбя; но все пак човек трябва да прави освен според силите си, плюс нещо повече. Като гледам лицето на Учителя, казвам си: Човек трябва да бъде мощен да заслужи, да оправдае Любовта на Учителя си и Неговата неуморна работа над нас.
Благодаря Ви, че ме каните на общите обеди. Обикновено прекарвам сама, но неделните дни са много болезнени за мен. Слънце грее, групи вървят весело по домовете си, с Учителя, а аз бавно или с бързи крачки отивам в същата седмична обстановка. Благодаря Ви от сърце! Изобщо чувствувах се лишна където и да било, а най-много там, където има надваряне.
Право казвате, че човек в разговорите трябва да участвува разумно. Някой път езика се подплъзне преди мисълта да се е оформила и сетне човек се срамува от себе си.
Да, макар и много страдания, аз чувствувам, че Бог чрез своите АНГЕЛИ много нещо е смекчил. Очаквам дните на онова затишие, когато Духът се оглежда от високо в своята самота, гледа низините, от където се е възкачил, спомня си и радостите, и скърбите и се вдъхновява за творчество и работа.
Знаете ли, че още не ми е останало време да разгърна „Великите хора”! Работа, работа, всякаква! Но „будет, будет”!
Схващам, че сега искахте да ми пишете на новолуние. Вие знаете кое как трябва, правете както намирате за ДОБРО.
Утре рано ще стана и ще завърша писмото си; ще видя дали ще намеря смелост да бъда и в този случай искрена и откровена пред Вас. (Учителя ми загатна, че ми липсва вътрешна откровеност.)
О, Господи, дай ми светъл ум и чисто сърце, за да живея винаги във Виделина!
Нека да говоря Истината пред Асавита, която иде при мен като светъл АНГЕЛ, изпратен от Бога!
Светли Бели Братя! Човешките съдбини не са ли у Ваши ръце! Не правите ли Вий делото на Живота! Ето, аз съм в този живот по Вашта Милост, направете душата ми певица на ДЕЛАТА СИ, на ЧУДЕСАТА СИ!
6 ноември
Бях при А. в петък! Кой ме възпираше до тогаз не зная, по чие повеление отидох пак не зная. Зная само, че беше хубаво, че сълзите ни се смесваха, че разумите ни се преливаха, че чрез търпението и благоразумието ние си откупихме един светъл ден на радост и красота. Той обича моят Учител. Знаете ли що каза: „Нека това учение обхване целият свят, това би било щастие за човечеството!” Разпитваше ме за мнението на ,,der Lehrer” [(нем.) Учителят] по много въпроси. Слушаше внимателно и като, че поглъщаше всяка дума. „Той е жаден да слуша искреност и доброта около себе си, защото е обиколен и сам принуден да върши противното!”
Той ми говори за предразсъдъците на аристократичния свят в Италия. Как един граф никога не може да вземе не-графиня; това би било цяла катастрофа в родът им. Говорихме за прозаичните връзки на семейния живот. „Там има само неприятни задължения и егоизъм за интереси в най-висша степен!” Подобно мнение съм слушала и от Учителя. И само да знаят „някои”, че той има интимност с някого в България, веднага той с бързия влак би намерил родното си място, както мнозина от другарите му.
Когато бях при него, едно висше чувство ме изпълваше и възвисяваше, тъй като че в жилите ми течеше не „графска”, а царска кръв. Кръвта на „живота”, изкуплението на Агнето, учението на Учителя, Вашето приятелство! О, аз съм царица, мили мой, царска дъщеря; чедо на Асавита, ученичка на Учителя, избраница Божия!
О, колко хубави неща си говорихме ние за Учителя! Той питаше и жадно слушаше, и казваше: „Учителят”. Колко бих се радвала пак да чуя този глас: „Иди при него!” Като че ли те скоро ще си заминават... Тогава ще бъде много тъжно, Асавита мила. Италия е много далече, пътят до там за мене е много дълъг... Хелмира има нужда от него, тъй както би била самотна пустиня без Асавита и Учителя. Моля ви се, Асавита! Отче мой, Отче мой!
Ето привършвам писмото си, като оставам в очакване за Вашият отговор. Какво ще чуя, какво ли още, Боже мой! На гърдите Ви ридая, о, Асавита, и чуйте Вий сама всичко от сърцето ми, това, което устата ми не могат да изкажат. Но пак нека бъде Волята Божия, защото при Учителя си пак ще може всичко по-леко да се пренесе, отколкото без Него. Един Негов поглед облекчава болките, за една НЕГОВА УСМИВКА заслужава да се живее!
Алесандро мой, до къде стигнахме ние нашата книга? Нека се пише тя не само този живот, а векове, векове, без край! Тъй както Асавита и Учителя всеки живот и вечно бих искала пак да срещна, така и тебе, Colombo мой, във век и веков. Амин.
Приемете моя поздрав и моята благодарност. Вашата Хелмира ще бъде добра ученичка! Тя ще оправдае, което сте й дали. Напред!
Вашата душа ХЕЛМИРА.
P. S.
Асавита,
Знаете ли какво ми подари той. Още като се завърнал от Италия донесъл със себе си една прекрасна златна верижка за моя пентаграм! Но чакал да стане всичко естествено и аз сама да я приема от ръката му. Той не знае защо не го посещавам, пази респект към моето поведение.
О, с каква радост скъсах конеца около шията си, що държеше скъпия талисман! Сам той с прекрасните си ръце го закопча на шията ми. Лицето му сияеше от радост; а пък аз се закопчах на врата му и плаках и го целувах. Той искаше да ме гледа накичена с него. После ми каза да го скрия под дрехите си. „Скъпите неща не трябва да се показват навън” -каза той и целуна златната звезда върху гърдите ми.
О. С.
13 октомври 1927 г.
Предадох:
Искам
Духът Божий, кой пълни сърца ни с Любов
за „Еделвайс” и във век и веков! Амин.
14 октомври 1927 г
Приех
Имай вяра! Слушай вътрешния си глас!
