НАЧАЛО

Новости в сайта | Преводи - Beinsa.eu | Контакти
Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

I. СПОМЕНИ НА ДИМИТЪР СОТИРОВ В ПЪТЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО

Разговор на д-р Вергилий Кръстев с Димитър Сотиров и сестра му Мария ТОМ 25
Алтернативен линк

I. СПОМЕНИ НА ДИМИТЪР СОТИРОВ
В ПЪТЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО


Разговор на д-р Вергилий Кръстев с Димитър
Сотиров и сестра му Мария


магнетофонен запис, 1993 г.


В (Вергилий Кръстев): Искам да ми разкажете за вашия баща Минчо Сотиров, откъде идва неговия род от рода на бащата и от рода на майката. Д (Димитър Сотиров): Неговия баща се казваше Сотир Господинов. В: Откъде идваше той? Д: Нямам представа. В: А с какво се занимаваше? Д: Доколкото знам той е бил доста така състоятелен и е станал гарант на някого, който фалирал и го завличат 8 000 лв. мисля на него време и получава парализ. В: Това е след Освобождението на България. Д: Да, да. Моя баща е роден в 1875 г. октомври месец, Минчо Сотиров. Мисля, че към 25 октомври, но не съм много сигурен. Две години преди Освобождението. В: От кой край е бил? Д: Сливен. Неговата майка мисля, че е била първата учителка в Сливен. Те са били моят баща, след него е имала сестра Александра, която почива, след това е брат му Стефан Сотиров, също офицер като моят баща и най-малката Райна Грозданова. Тя е по мъж Грозданова, иначе, и тя се е казвала Сотирова. В: Значи живи остават Минчо Сотиров, неговият брат Стефан Сотиров, той почина на 93-4 години. В: Той по-стар ли е от Минчо? Д: Не, не. Стефан е роден мисля, че 1880-та година, а Райна - 1886-та, на Лалка майката. Тя ще може да каже, но мисля, че 1886-та. Моята майка произхожда от рода Хаджи Петрови, котленци. Те са имали големи пасища в Добруджа. Майка ми се казваше Александра Матеева хаджи Петрова. Баща й се е казвал Матей. Те са от Котел, обаче, са имали чифлици в Добруджа. Отглеждали са овце. Доколкото имам представа към 7-8 хиляди овце са имали, богати. При тях е работел Захари Стоянов и той в един от томовете си, които пише, упоменава, мисля, че в първия как е бил на работа, той пък е от Медлен мисля, отива на работа в чифлиците на Хаджи Петрови. Това са дядото на моята майка, а мой прадядо. Бащата на моята майка е Матей хаджи Петров. Той е бил пръв в Котел съдия, ползвал се е с много добро име, честен, туй е било даже през турско време още. Майка ми е раждана в 1880 г. и почина 1924 година на 44 години. Хаджи Петрови са от рода на майка ми Александра Матеева хаджи Петрова. След туй те влязоха Хаджи Петрови, не моя баща, а нейни първи братовчеди, брат на нейния баща Иванчо Хаджи Петров, неговите синове след като изгоря тази мелница, тя беше една от най-големите, построиха с помощта на френска компания зад депото, старата гара в Бургас големите български мелници, които и досега съществуват. Те са били конфискувани в 1948 г. при национализацията.


Та родът на моя баща е, след като умира неговия баща, който се парализирал от тази злоупотреба, която са направили с парите, с които бил услужил, просто е трябвало с големи мъки да се отглежда. Той постъпва след като завършва мисля пети или шести клас, постъпва като юнкер във военното училище. В: Дотогава кой го е издържал? Д: Ами майка му. Тя е била учителка на времето начална, учила е в Сливен. Тя мисля, че почина 32-ра година. Това е майката на Минчо Сотиров. Случайно някъде му имам отпусното последната година пети клас, свидетелство, много добър успех бих казал и с него постъпва във Военното училище, след 3 години юнкерско училище в София. Сега военното училище на времето се е казвало юнкерско училище. Той 15-16 годишен постъпва в него, завършва го. В: В коя година го завършва? Д: Мисля, че 1893-та година или 1894-та, защото ми попадна един сборник, аз обичах да чета такива военни неща, за военните подвизи въобще в България. И него го упоменават. Мисля, че 1894-та година при прииждането на реката Корунча при Сливен, която сега е почти не съществува. Тогава е била до два метра е дошла, завлича там, където мине и той пише: "Подпоручик Сотиров с коня си е влязъл във водовъртежите да помага за извличане на давещи се хора и е награден с орден от военните за гражданска заслуга. В: Те на какъв чин ги уволняват от юнкерското училище? Д: Протопей юнкер е той първите години и след това вече е офицерски кандидат. И ги назначават вече като офицери. Първата му служба на него е била в Сливен, точно тогава. След това го местят, отива на границата в Казъл-агарческо село Дервент. В: Това коя година е? Д: Сигурно ще е към втора-трета година. В: Той преди да се ожени, или след това?


Д: Той се оженва 1900 година, след като завършва училището. В: А когато отива в Сливен? Д: Не, той там завършва училището и вече като младоженци той и моята майка, тази снимка им е направена в момента. Тя с воал и т.н. и тогаз той се оженва и е служил в Сливен, защото кака и аз, аз съм роден 1905 година. В: Значи той до пета година е служил в Сливен? Д: Да, кака и аз сме родени в Сливен. Той отива в Казъл-агач, кака е била две годишна мисля. Тя е родена мисля 1903 година ноември месец. Тя се казваше Мария Минчева Сотирова преди да се омъжи. Като се омъжи, тя се омъжи за един сливненец, поп Лука хаджи Луков. Та в Дервент отива на служба там и след туй изглежда пак го преместват, а минава в Самоков е бил. Аз съм бил, ама то е после, три годишен помня в Самоков. Значи от Дервент го преместват в Сливен и аз се раждам в Сливен. След туй отива в Самоков, вече годините не помня. Помня само, че е било към 1908 година сигурно, 1909, щото аз съм бил на три години и ми е останало в паметта майката на моята майка, тя вдовица и остава с тях да живее, да отгледа децата. Тя се казваше Елена Матеева хаджи Петрова. Тя върви със семейството. И там ми е останало в паметта. Моята баба, значи майката на майка ми, когато царя минаваше с автомобил да отиде към Боровец от Самоков, викаше ни и с автомобилите, те минаваха и ние се покланяхме като деца и тя по-възрастна. Това помня. В: Какво нещо, интересни спомени. Д: Да, детски спомени. Помня даже и къщата, беше навътре, имаше и двор, пармаклъци както казват, тези дъски, ограда дъсчени, след това.


В: Това ваша къща ли беше? Д: Не, под наем. За пръв път той в Бургас купи къща с ипотека 1914 г., когато се върна от Балканската война. Там моята баба, майката на моята майка имала някакви спестени пари, които внася, мисля, че 6 000 лева. Къщата в Бургас е купена, тя е една част, където сега е оставено на Братството и голямата къща, и малката с дворчето е дадена мисля сумата 6 000 лева и се съгласява, той е грък, от когото я купили. Караманлис се казваше, той се изсели в Гърция. И сравнително евтино я даде 14000 лева. Шестте хиляди му дадоха веднага, а другите с ипотека от Чиновническото застрахователно дружество. В: И после я изплатили. Д: Изплатена, да.


В: Сега, стигнахме дотогава, когато сте били на три години, и през Самоков, когато е минавал царя, баща ви е бил там. По-нататък? Д: След това изглежда, че го преместват. Той е бил само не мога да се сетя за годините, в Школата за запасни офицери, преподавател е бил в Княжево. След това го преместват, мисля в Нова Загора - 32 Новозагорски полк. Оттам, той е седял малко, местят го в Бургас 1909-1910 година, пак под наем и в 1911 г. края на 10-та, или началото на 11-та, го изпращат в Созопол като капитан на 10-та Погранична рота. При обявяването на Балканската война, ротата става дружина, като попълнението, за да стане до 1 000 души за една дружинна част е от опълченци. А фактически около 200-250 души са били млади войници. Моя баща е първия, който е нахлул в Турция, превзема Малко Търново и се спуска надолу по крайбрежието. Неговата част се е водила към Трета Балканска дивизия на която е бил армия след туй стана генерал Радко Димитриев,


В: Сега как се казва дружината на баща ви? Д: Десета Погранична опълченска дружина. А най-напред 10-та Погранична рота, а след това става дружина вече. Той като капитан я поема. При отбиване на десанта при село Подима по крайбрежието и по този начин прекъсва туй, което турците са мислели да направят десант и да ударят в тил при Бунар Хисар. Когато той отбива с дружината си десанта, спасява фланга на трета армия Радко Димитриев и той го поздравява и получава производство майор, като изпреварва според думите на баща ми 273-ма души мисля, преди неговия випуск, заради тази проявена самостоятелност и геройство бих казал с 1 000 души. Да, "Халедие", големия крайцер на турците, който торпилираха след това миненосеца "Дръзки". Той е бил там и други помощни десантни кораби. Доста рисковано, но нали помогнал му е, той е имал някакво така видение и му казват, че дотука ще дойде неприятеля. И той спокоен затуй, и тогава бил е награждаван и след свършването на войната дойде пак в Созопол. Обаче, оттам тя завърши Междусъюзническата. В: Не, говорим за Балканската. Д: Балканската вече след свършването.


В: Сега, фактически неговите боеве на неговата дружина кои бяха? Д: При Малко Търново. Той освободи Малко Търново. Даже доколкото си спомням имало е улица на негово име "Капитан Сотиров". И оттам продължава по крайбрежието, надолу се спуска вече, не среща нали противник, те доста изненадани били, когато превземат Малко Търново. И там едно, има го и на картите Иподима, до Мидия, която после турците искаха граница, Мидия на Черно море и Енос на Мраморно море да ни дадат. В: Това какво е било точно? Д: Село Подима. В: То е било укрепено от турците ли, как? Д: Те там правят десант турците с три гемии, които нашите, моят баща и войската му са изчакали, защото те са били с бирдани повече, не с тези маузеровите пушки. В: А бирдани, те са пушки от ...? Д: От Освобождението. В: От Руско-турската война. Д: Да, обаче, те са с по-голям куршум и не се пълнят както тези пачка, а всеки патрон трябва да е поотделно. И след свършването там нали, награждаването му, спечелват. В: Значи те ги отбиват? Д: Отбиват десанта, изтеглят се, те не знаят с какво разполагат, щото три гемии, там около 200-300 души слизат. Много са били избити от турците. Те са ги изчакали да слязат и почват да обстрелват гемиите, дървени гемии пробиват. Но две гемии мисля, едната е потънала, а другите две успяха да ги вземат като трофеи и ги върнаха в България. След свършването и след производството му преместват го в Бургас вече като командир на Трета дружина от 24-ти Черноморски полк. В: Това е Балканската война. Д: След Балканската война.


В: След Балканската война. Д: Те вече го преместват на служба в Бургас. В: Значи като майор. Д: Като майор и му дават Трета дружина от 24 полк. Доколкото си спомням на първа дружина беше мисля подполковник Никола Йонков, на втора - не си спомням, на трета - беше моя баща и на четвърта - не си спомням. Та командир на полка беше полковник Кюркчиев. Там служи до, след туй не го преместиха, 14-та година след туй 1915-та се обяви Първата европейска война.


В: А Междусъюзническата война? Д: Той прекара в село Зайчар, Нишко горе. В: Я ми разкажете сега, той оттам тръгва. Д: Зайчар и Звонци.


В: В Балканската война е бил в Бургас, а през време на Междусъюзническата война къде го преместват? Д: Той си остава там и го изпращат с войската, аз не зная точно към коя армия се е водил, но сигурно пак с армията на генерал Радко Димитриев. Отива в село Звонци, някъде над сръбската граница - Зайчар и Звонци там. Помня, че щаба му е бил в село Звонци, когато завършва катастрофално това, него го връщат в Бургас, вече като началник, като командир на Трета дружина, която беше и знаменоска. В Трета дружина беше знамето на 24-ти полк. В: Получава най-добрата дружина. Д: Най-добрата дружина.


В: Сега значи повече данни за Междусъюзническата война. Д: Не мога. Нали, той не обичаше да споделя. И така знам, че с Учителя е споделял, но така да разправя в къщи, не беше от тях. Не обичаше да разправя за него си. Ние от другите научавахме за действията му, за подвизите му бих казал. И там като майор произведоха го подполковник и го пратиха командир на Трети Бдински полк. В: Но кога вече? Д: След Междусъюзническата война. Там той е ранен. В: Къде? Д: Не, Първата Европейска, като командир на Трети Бдински полк, в крака получава, даже Учителя в една беседа споменава, че един ранен офицер от Българската армия, той е получил гангрена от раната, от замърсяване гангрена и са искали да му режат крака. Лежал е в Клементинската болница. Обаче, съобщават на Учителя. Той не е разрешил да бъде отрязан крака му. И в една беседа Учителят казва, че един офицер от Българската армия, ранен, раната гангренясва и когато искали да му режат крака, той казал, че предпочита да отиде, защото, иначе, ще умре. Той казал, че предпочита с два крака да се яви пред Господа, отколкото с един крак да остане да живее на Земята. Й тогава Учителя казва, че това е геройство и разбиране. И оцеля, не му рязаха крака. Обаче, остана с 30% инвалидност. В: Да. Д: След това, когато в това нещо, там е на Червената стена при Битоля, кота 1248, която се е владеела от Трети Бдински полк. И даже в една от книжките там, издание.


В: Има една книжка за Бдинския полк. Д: Да, малка книжка. Мисля, че я имам тука някъде. В: Трябва после да я покажете, да я прегледаме, че да запишем някои неща. И там оставят ги като заложници след погрома през септември 1918-та година. И на лагера до Солун, лагера Солуники, тъй се казваше, защото писмата, тъй ги помня, аз бях ученик вече 14 годишен. Помня, 13 годишен, майка ми като пишеше писма на този адрес ги пращаха. Там той, да не кажа излъгвал, обаче, завиват някакъв парцал на знамето на пръта, счупват пръта и изгарят пръта и знамето. А в действителност знамето не е изгорено, а той го взема като хастар на куртката си и го носи през време на цялото заложничество. В: Те после във Франция ли отиват? Къде? Д: Не, Солун. Там е бил в Солуники, там е бил лагера на заложниците. И когато идва вече време да ги освободят французите, те са били под френски контрол, казали, че всичките им дрехи ще бъдат изгорени и тогава моя баща предава знамето на полковник Йосиф ли беше, Йосифов ли беше. Мисля Йосиф Ковачев, така мисля, който е бил като връзка между българската армия и тези там командирите на лагера. Той предава на него срещу разписка знамето и Йосиф Ковачев го донася в България и моя баща беше награден със златен орден, той е с дъбови листа за спасяване на знаме. В: Нямало ли е някой друг освен него да знае за това? Д: Знаел е неговия ординарец Ванко, не си спомням кой е. Той е от село Гърци, Видинско, и неговия адютант капитан Игнатиева, малкото му име не помня. Игнатиев. В: И как са го опазили толкова време? Д: Година и нещо, в хастара на дрехите. И има нали, аз за съжаление нямам там грамотата, с която се награждават. Те са кой знае къде ги е затурял моя баща, не я намерих, но ордена му го пазехме до преди една- две години с другите ордени. Той тогава, когато, преди да отиде заложник е отстоял на атаките на французите при Червената стена, получава орден за храброст, получава и германския железен кръст и турския Хамидие, най- големите ордени, които са тогава. Нали Турция беше в съюз с четворката. И мисля, че неговите ордени бяха 14 ли бяха, 15 ли? В: Вие пазите ли ги? Д: Не. Трябва да видя горе негови така дрехи имаше, той един кожух имаше, с който е изкарал войната, изядоха го молци, въпреки че беше поръсен с нафталин, доста отдавна. Трябва да видя в него сандък. Ще се кача на тавана. В: Да видите дали има ордени, писма, документи. Д: Не, не, не. Няма да има. Д: Ордените да, шашката му, бинокъла му, той ми го даде на мене, последния му бинокъл и е тука, аз го пазя като реликва. В: Шашката и бинокъла. Д: Шашката е горе мисля на тавана. Бинокъла му, аз го ползвах даже като ходех по екскурзии, много обикалях. В: Като ценност нали, ордените, шашката и бинокъла. Д: Да. В: Искам да ме разберете, аз ги разглеждам като реликва. Д: Аз също, също. Шашката му я искаха като бях на работа в Музикалния театър и ордените. Не дадох нищо. Казах това е спомен от баща ми. Та тях ще трябва да се кача на тавана да видя и шашката и ордените. В: Сега друго. По-нататък той се връща от плена.


Д: Връща се от плен 1919-та година, предаде Трети Бдински полк и го произведоха полковник и дойде в Бургас на служба, Командир на пети Пограничен сектор, Граничните войски, да. Това беше 1919-та година, тогава го назначиха и след колко време е седял не знам, знам, че предаде Пети Пограничен сектор на полковник Попов. Малкото му име не помня. А моя баща стана началник на Трета инспекционна област. Те мисля бяха в България три инспекционни области. Цяла България разделена, той беше командир на едната. Район от Варна, долу Сливен, Ямбол до гръцката граница. И 1922 г. Александър Стамболийски, това беше през земеделско време и му предложи да стане началник на Генералния щаб като стане земеделец. Нали той отказа, защото такъв му е бил отговорът, че той служи не на партия, а на отечеството. И се е клел да служи на отечеството. И тогава го уволниха. На негово място за началник щаб назначиха генерал Топалджиков и след година и половина, това беше февруари, на 9 юни стана преврата и генерал Топалджиков го ликвидираха. А, че това е, доколкото знам препоръка от Учителя, да не приема. В: Сега, той е питал Учителя, дали да приеме, Учителят не му е позволил. Д: Казал му е нали, че е по-добре да се откаже. Той, Учителят никога категорично не казваше. Той казваше, помислете, вижте, но смятам, че тъй ще бъде по-добре. В: И това фактически го спасява. Д: Спаси му живота.


В: И след като дойде 9 юни 1923, като стана преврата и убийствата? Д: Нищо, вече не го търсят. Той беше преди туй уволнен. Година и половина, да. След това той получи пенсия. На времето пенсията му беше, тогава бяха много слабо платени 8 хиляди и нещо лева. Като се има предвид, че един учител тогава вземаше 1200-1300 лв., начален учител и приет бе на работа в големите български мелници. Там му помогнаха те с брата на Тодор Стоименов, чували сте туй име, да. Той е един от първите ученици на Учителя. Той и Пеню Киров и Миркович от Сливен. Тримата са първите ученици на Учителя. С брата на Стоименов, Димитър мисля се казваше Македонски, помогнаха им от строежа на големите български мелници и направиха нещо като бюфет там, да се хранят работниците. От дъски беше сковано, но нали тогаз много не се придирваше. Въпроса беше да върви строежа на мелницата. След това той работи 1927-ма мисля до 1928-ма година, оформиха му пенсията и към 1930-та или 1932- ра година, пое ангажимента на Нейчеви в село Нейчево, Карнобатско. Те бяха задлъжнели. Тя беше от Братството и нейната сестра и да им помогне. Той беше нали с връзки, честен знаят го, даже тогава ипотекира къщата, за да внесе срещу задълженията на чифлика. Полека-полека изплатиха чифлика, остана си. Той прекара там в чифлика дълго време до петдесет и някоя година. От 1900-та, значи 15-16 години. В: Той какво работеше там, като управител ли беше? Д: Като управител един вид, но нали познаваха го в Карнобат, услужваха там, Кооперативна банка, заеми, работи, точно той на време си внасяше всичко. Каквото вземе, погасява и така се въззе тоя чифлик, изплатиха го и след 9 септември, той беше към 12-13 хиляди декара, много. Отчуждиха го срещу заплащане Министерството на земеделието и сега там е някаква опитна голяма база. Тогава моя баща много често идваше в София при мене, при всяко идване ходеше при Учителя и има много бележки, точно тези тетрадки, за които става дума.


В: Вие какво знаете за тези тетрадки? Те какви са тетрадки?. Обикновени тетрадки, от него направени, подшити листи и той си носеше винаги, когато отиваше при Учителя. Неговото отиване при Учителя никога не е било по-малко от час-два, даже и повече. И всичко, което Учителят му е казвал, той владееше не перфектно, но и стенография. Пишеше и с обикновена азбука, пишеше и стенография, и доколкото знам от него, той ги пазеше, бяха цял куп, към 50 тетрадки, може би. В: Това са били в същност разговори с Учителя и опитности. Д: Разговори и опитности. Туй, което Учителят му е казвал. В: Той ги държа до коя година? Д: Той ги държа мисля до неговата смърт и тази Нейчева, понеже са били там в Нейчево, не Нейчево, ами Тополица, там са били, тя ги е предала. Ние отидохме, ама аз не съобразих, нито кака съобрази да поискаме тези тетрадки. И когато тя се премести в София да живее, тези тетрадки ги е дала на Боян Боев. В: Нейчева [виж и в "Изгревът", т. X, снимка № 11.] Д: Нейчева. И оттам се губят вече следите. В: Вие сте сигурни, че тя ги е дала на Боев? Д: Да. Аз я питах и кака я пита после какво стана с тези тетрадки? - Всичко е предадено на Боян Боев, това бяха нейните думи. В: И после питахте Боев? Не ги знае. Дали през време на обиските са изчезнали? Д: Не знам, нищо не знам. В: Кой ги е пазил? Какво? Д: Е, Боян, те така нали, пакет вързани всичко, може би, аз мисля, че при обиските след 9 септември 1944, след заминаването на Учителя, нали те правиха обиски туй, може би тогава с беседите са взети и изчезнаха тези тетрадки. А ценни щяха да бъдат. Даже мисля, че кака й каза на Нейчева, или аз, не помня, защо ги дадоха на Боян, когато неговите деца са на лице, да ги предадат като негово имущество. В: Нали са наследници? Д: Мисля, че аз й казах: "Защо ги дадохте там? Защото те се отнасяха повече за работа във връзка с Братството. В: И вие от тези тетрадки не сте чели нищо, нищо не знаете? Д: Нищо. Не. В: Голяма загуба. Искам друго да ви питам.


От коя година баща ви познава Учителя? Д: Преди баща ми да Го познава, познавала Го е моята майка и нейната майка. В: Вашата майка се казваше? Д: Александра Матеева хаджи Петрова. В: Това е вашата майка, а нейната майка? Д: Нейната майка е Елена Матеева хаджи Петрова. В: Те откъде Го познават? Д: От Миркович. Миркович е братовчед на майката на моята майка. В: Аха-а-а! Д: Да, братовчед - Миркович, лекаря. В: Да, Георги Миркович. [негова снимка виж в "Изгревът", т. ХХ, № 7] Д: Майката на моята майка е сливенка. В: Да. Д: Когато се омъжва за бащата на майка ми, за мъжа си, него го пращат в Котел съдия и тя отива там и там се ражда моята майка. Тя е котленка родена. И чрез Миркович. В: Тя на Петко Миркович ли е? Д: Не Петко, д-р Миркович. В: Д-р Миркович няма деца, обаче, неговият брат има деца. Д: Не знам. Има една, тя е приятелка беше на Лалка. В: Щилянова да не е? Д: Не, не, не, не. На Миркович дъщеря, обаче, не знам на кого. В: Както и да е. Д: Но Лалка знае. Щото тя беше нейна приятелка. В: Да, аз ще питам Лалка. Д: Та моята баба, майчина майка е била братовчед на Миркович. И един случай, много интересен, когато Учителят си създава тази тройка Пеню Киров е бил от Бургас, Стоименов също от Бургас, Учителя, той е бил болен от туберкулоза. И Учителят го е излекувал. В: Кой е това? Д: Стоименов, Тодор Стоименов, [негова снимка виж и в "Изгревът", т. XXII, № 9] И Учителят го излекува. И той се приобщава към него и това са първите Му ученици. При някакъв случай, когато са били тримата и Учителя, казали са на Учителя да им каже кой колко ще живее. И Учителя казал, че тези работи не бива да се изнасят, нали и да се внася един вид смущение в духа на човека. Нали той почва да мисли вече. Но Миркович настоявал и тогава Учителят му казал: "След гри месеца ти ще си заминеш." И той имал някакъв много голям, скъп пръстен, масивен - злато. Изважда го и го дава на Стоименов като спомен от тяхното общуване. И доколкото знам, той и Стоименов също нямаше наследници, та какво е станало с този пръстен? Той го е пазел дълго време. Пеню Киров почина мисля 1917-та година, така ми се струва, щото, или 1918-та беше през зимата. Помня студа при погребението му и много, той беше за мене свят човек. Духовно много издигнат.


В; Какво знаете за Пеню Киров от онова време? [виж в "Изгревът", т. XXII, снимки № 8, 10] Д: Ами той през време на войната всеки ден, той беше експедитор-комисионер. И понеже много честен, ама абсолютно, абсолютно 24 карата злато. По-чисто не може да бъде. Не можа да прокара, нали там трябва като комисионер да поизлъже, да притури, да вземе, така са комисионерите-експедитори. Загубих два дена, плати ми. Той точно си казвал, и не можа. И помогнаха му приятели, отвори една малка три на три, даже дали беше и три на три или по-малко: "Окултно-мистична книжарница", така беше озаглавена на Пеню Киров. И продаваше книги, така купуваше преоценени и правеше тетрадки за учениците. Лично той, помня имаше с едни габъри жълти с глава и два крака. В: Помня ги аз. Д: Габъри, разтворят се. Той правеше тетрадки и просто ги даваше с минимална печалба и учениците го търсеха. Все от него купуваха, защото евтино. И той всеки ден идваше в къщи, много тачен беше, той беше възрастен. Много се обичаха с моя баща, много. И всеки ден те идваха в къщи, моята майка и нейната майка бяха жени през 15,16,17,18. Нейната майка умря 1919-та година на кафе. Той обичаше много кафе, не като сега големи чаши, малки чашки, редовно и също наши приятели идваха Матей Пренеров, той беше от Сливен, обаче, беше началник на пощата в Бургас. Тази Величка Стойчева, ръководителката на женската секция, нейния мъж Коста Стойчев, чичо Коста, идваха. Те бяха трима, Стоименов, той беше също в Бургас. Той е работил в Одрин ли, не зная къде и имаше известна пенсия Стоименов, която го задоволяваше така в издръжка. И оттам ги знам много близко така, много добър човек. Когато моя баща го преместиха в Бургас вече като началник на инспекционната област, той взема на работа Пеню Киров да ходи да търси там, да закупува за военните, но не можа. Той беше и възрастен и така си отиде.


Един случай, доколко е верен знам от неговите приятели тъй Пренеров, на Найчо Паскалев, Матей Попов управител на Митницата, това бяха все наши приятели. Когато наближило да си замине, той ги вика. Какво са говорили не знам, обаче, направило впечатление на неговата жена. Тя беше гъркиня. И когато те си отиват 5-6 души, тя се скрива, отваря вратата и влиза вътре, и се скрива зад някакъв параван ли, не зная що и тя разправя после. Той се изправил, започнал да се моли и когато завършил молбата си, легнал, скръстил ръце, тя изпищява, спуща се към него и той много строго просто я изпъдил и казал: "Остави ме свободен, излез от стаята!" Когато се връща, той си бил заминал вече и тогава, и след пенсията вече, имаше братски съвет в Бургас, когато го уволниха и взема пенсия, моя баща беше назначен да не кажа, ама натоварен като ръководител на Братството от Учителя.


В: Да, значи вашият баща се запознава с Учителя посредством неговата майка? Д: Не, той се запознава посредством този Стойчев и Величка Стойчева [Величка Стойчева - виж "Изгревът", т. XXI, снимки № 28-29]. Тя беше също много издигнат духовно човек. В: Тя се казваше Величка Стойчева. Д: Нейния мъж завеждаше в Бургас отначало колетната експедиция в пощата и се казваше Коста Стойчев. След това мисля, че го издигнаха до подначалник на станцията, но вече не помня много добре, но там и Учителя у тях като дойдеше, отсядаше у тях, у Стойчеви.


Имахме също и един наш брат, който някак си се откъсна - Илия Зурков. Той имаше дрогерия, тя беше прочута. Голяма дрогерия и богатството ли, не зная що, така полека, полека. При него се събираха, обаче, наши приятели, между които и моя баща вече като пенсионери и някога и у тях отсядаше. Те имаха в Бургас, ако знаете църквата "Кирил и Методий". Тя е близо на главната улица, която води към казармите, малко насреща беше училището "Отец Паисий", точно насреща живееха Зуркови. Те Му бяха приготвили една стаичка за Учителя. Но Той идваше много често у Стойчеви и през двор ние живеехме пък - моята сестра, по-малката ми сестра, която си замина, аз, майка ми, баща ми и нейната майка. До 1911 г. мисля там живяхме.


И един случай, ученици и ученички правят сеанс, за да видят какво ще им се падне на матура там, нещо писмено, обаче, неопитни, медиума го обсебва духът, и с точилката бой наред. В: Той почва да ги бие. Д: Да ги бие. Тя изпада, момиче е било, изпада в делириум, не дава нито майка й, нито баща й да влезе. Те малко по-нагоре от нас живееха, по шосето към сиропиталището.. Имаше в Бургас един Кръстников. Той беше от нашите приятели, обаче, се обособи, отдели се, мисля, че Александър Кръстников. Започна да издава "Витлеемска звезда". Нещо средно между нашите приятели и протестантите така. Викат него, знаеха го там Кръстников, Кръстников, обаче, като влязъл той там, като го подела тя, бой. Той избягал, и когато са Учителя, Стойчев, чичо Пеню там помня, идва Учителя, представям си Го, Той беше хубав, един строен, това беше 10-та година - на 45-46 години. С бомбе ходеше, редингот, връща се у Стойчеви и чух, когато казаха, че едно момиче, тъй, тъй, молеха го да отиде. Аз съм бил на 4-5 години, но останало ми е в паметта и той излизат, отиват. И после разправяха, когато Той влязъл, това момиче се свива и почва да се моли, обаче, нали Той изрекъл там някакви слова, не са ги чули, момичето пада и заспива. Освободил я от обсебника. И тогава помня като дойдоха, казаха, ето Го Учителя с влизането помогна.


В: А какво ще ми кажете за Стойчеви? Не са ли живеели във Варна? Д: Не, в Бургас. Тя и там почина. Тя почина от туберкулоза. В: Тя имала осиновена дъщеря. Д: Да, Стефка Стойчева, която и тя почина, тя е 3-та или 4-та година раждана, играехме заедно, ние бяхме все така малки тогава. Те се преместиха на Изгрева, той баща й направи там една, почна да строи къща, обаче, почина, и тя остана недостроена на един етаж и половина. В: Искам да ми разкажете някои опитности на баща ви с Учителя от първите години? Д: Ами какво да кажа, той беше сляпо предаден на Учителя. Казаното от Учителя за него беше закон. Аз същото отношение нали, каквото Учителят ми е казвал остана от него. Не съм го обмислял, не съм го премислял.


В: Вие миналия път ми разказвахте за някакъв син, който сте имали приятели, че той щял да си замине след като са отишли при Учителя? Д: Много отдавна, това беше 1914-та, 1915-та година, когато го раниха. 1915-та година мисля, че Голов ли или Тодор Бъчваров е видял като съновидение, че моя баща го убиват на войната и отива, казва на приятелите Голов, Стоименов, Петко Гумнеров. Там живееше Учителят у Гумнерови, на "Опълченска", където сега е взето за паметник - мемориал на Георги Димитров. Тяхната къща беше на калкан, обаче, и в дъното имаха там, баба Парашкева и нейния мъж, нали те вече децата Георги Димитров отрасна, Елена отрасна, Тодор отрасна и там направиха като малка такава, но туй съновидение, казва така и така научих и отиват при Учителя и Учителя им


казва; "Да, той трябва да си отиде, И тогава туй го знам от Матей Припев, дойде да каже на мама, че го казал този Голов. М: В кое време е било туй? Д: В 15-та година. М (сестра на Димитър Сотиров, с която жиееше през последните си години. Понякога идваше, спираше записа и се включваше в разговора) : Значи в началото на войната. Д: В началото, да, тя се обяви през лятото на 1914-та, на 1915-та вече нашите бяха на ... М: Когато беше ранен? Д: Точно туй е, във връзка с раняването му, много са молили Учителя, нали, въобще, не искам да хваля моя баща, но обичах го много. В: И той какво е казал Учителя? Д: И Учителя, когато те Му казали, Учителят казал: "Да, той трябва да си замине." И те почват да Го молят и след един ден ли там, два съобщава Учителя, да им каже да дойдат при Него и им казал, че заминаването му се отлага, но все пак той трябва да даде дан. И го раняват и то доста тежко, в Клементинската болница, нали казах, че Учителя в беседа каза: "Един офицер тежко ранен, гангренясва раната му, искат да му режат крака." И той казал: "Ако трябва да се явя на онзи свят пред Господа, ще отида с два крака, с един крак няма да отида." М: За туй не знам, но мога да допълня, което... ние ходехме с мама. Д: Знам, да, аз имам снимка от него на това. М: Той както го разправя, вече решили да го режат крака му, понеже вече гангренясвал, но на заранта като идват, виждат съвсем друго положението, пробита дупка от която изтича кръв, гной и парчета кости. Изглежда, че тука е била начупена / натрошена/ костта. И разбира се те не правят никаква операция, казват, че ще видят какво ще стане. То почва непрекъснато да тече и се изчиства, почва вече да спада подутината и вече го лекуват. Д: Но Учителя знае за туй нещо. Той е държан в течение. М: Самият ... го разправяше. Д: Да. В: И той остана инвалид. Д: 30%. В: Той куцаше ли? Д: Куцаше малко. М: Не, после не куцаше. В началото да. Ходеше с бастун. Д: С бастун и след туй аз на екскурзия съм ходил с него на Витоша. Тука като дойде, той като се поумори почва да накуцва и даже те му дадоха най-напред отказаха да му дадат увеличение на пенсията за 30% инвалидност. И мисля, че тогава му помогна Иван Вълков, военния министър. Те бяха съвипускници. И му дадоха, какво му дадоха 200-300 лв. върху пенсията, дето се казва само, за да ... М: Знам, че пенсията му след като се уволни беше 800 лв., запомнила съм туй число. Д: И 40 и нещо. М: Знам, че е 800 лв. Тогаз бяха много малки пенсиите, в земеделско време.


В: Сега, вие миналия път ми разказахте тоя случай с железничарската стачка. Д: Да. В: Искам да ми я разкажете. Д: Тя беше в 1919-та година. Моя баща беше началник на гарнизона в Бургас. Дрински беше също полковник, той беше командир на Трети Бдински полк, на 24 Черноморски полк, обаче, тати беше на цялата област. Беше много така смел. В този смисъл, че казваше: "Прибирай се веднага в къщи." Той даже не видял в начало и след това аз се криех. Той ходеше между стачниците. 200 души, цяла влакова композиция дойдоха от Кайлинската фабрика, Захарната, туй го помня, бяха едни мъжаги здрави с пушки дойдоха, с туй, научили се и верно е, че този Дренски е арестувал водачите на комунистите, д-р Максимов, Петър Житаров и Аврам Яков. Това им бяха секретариата и да ги освободят. Но Околийското управление беше на главната улица и на ул. "Кирил и Методий", която водеше към казармата. Точно на ъгъла беше. Сега, където са халите, ако сте ходили в Бургас, халите на главната улица високото 3 или 4 етажа здание беше и балкон имаше точно на ъгъла. На ъгъла бяха сложили две картечници. Една гледа по "Кирил и Методий" по продължението, другата гледаше целия обхват до гарата. От гарата там, от пристанището до туй беше не повече от 5-600 метра. И, когато стачката, моя баща имаше телефон вече в къщи, звънят му, че има такова нещо. Той облече униформата и излезе. На вратата пред къщи седеше един селянин с ямурлук, помня го много добре, защото и аз излязох и с тези бирдановите пушки, най-старите и му казвам направо: "Назад, никакво излизане!" Той казва: "Аз съм началникът на гарнизона." - "Не ме интересува: Назад!" И тати се върна, обади се по телефона и от казармата, тогаз нямаше автомобили, файтон дойде с офицер и туй, тогава го пуснаха. Вдигнаха, нареди той да вдигнат тези постове, щото едно възражение, лично ходеше той, а преди това Дрински, където е сега не знам дали там е общината, където беше общината и се излизаше към пазаря, там имаше един магазин, продаваше всичко "Зонана". Помня му името, грък. И там е бил този полковник Дрински и му хвърлят одринка бомба, колкото яйце, толкова голяма, обаче, не избухна. Хвърли я някой и избяга и тогава тати дойде, аз вървя след него по улицата дето води към "Богомиди". По "Богомиди" от къщи спуснах се надолу, излезе там вече шумотевица, имаше един поручик Икономов, беше на кон. В: По него бутилка ли хвърлили? Д: Да, и тати му каза: "Икономов, прибирайте се веднага в казармата!" Той не може да не изпълни, защото тати беше главния началник. И тръгна тати между тях, пита тоз, пита оня, там каза освободете ръководителите. В: Те какво искат? Д: Ходи между тях. Ще се оправят нещата, спокойствие. Той в туй отношение, инак беше така в къщи - юмрука, строг, да се изпълни всичко, каквото нареди, но тогава между хората ходи, в групите, туй-онуй и отиде той от "Богомиди", то е може би към 200 метра до Околийското управление и аз вървя все след него така на 3-4 метра. Качи се горе и след малко показаха се на балкона и тримата ръководители: Житаров, Максимов и Ради Яков и казват на народа: "Въпросът е уреден, разпръснете се." Добре, ама те си викат: "Смърт на управлението, смърт на управлението!" После тати казва, когато и полека- лека нали пръснаха се. Той нареди, махнаха картечниците там, свалиха ги, накара войската да се отдели, остави само полиция тогава. Началник на полицията беше на Иван Котев чичо му. Помня го един така доста строен, с брада малко, Околийски началник и Тодоров беше, на Гаванюгови зет, той води, тя беше моя съученичка, Надя ли как се казваше Гаванюгова. И нареди, и показа се Тодоров и казва: "Моля ви, разпръснете се, вашите хора ето ги, сега ще слязат и между вас. И наистина и тримата слязоха, дигнаха ги на ръце да ги носят, викове, но тук-таме пак се обаждат: "Смърт на властта, смърт на властта!" И тогава ми направи впечатление нали, тати ходеше между хората туй-туй, може би тази негова така постъпка малко така от една страна го поизложи пред Стамболийски, щото след една година и половина дойде да прави пазарлък с него, а от друга страна го е издигнала в очите му, защото нали такава необуздана тълпа да преминеш, той самичък никакво оръжие нямаше. Свободен, иска се все пак геройство. Д: Ама те срещу Дрински, щото ... М: Защото той имал нареждане да спре да стреля по Дрински. Защото нали Дрински се е оплакал. Д: Ами разбира се. М: Да, щото туй станало по нареждане на Дрински. В: Слагането на картечниците. Д: На картечниците, арестуването, туй сега необмислено, може би. Д: Той и в къщи го казваше. М: Той пред нас такива работи не приказваше, приятели като дойдат. Пренеров ли беше, Паскалев ли беше? Не мога да си спомня. Д: Той с Пренеров беше и с Попов. Да, така се приключи и наистина там никакви жертви не се дадоха, разбраха се хората, пръснаха се.


В: Вие ми разправяхте един случай как баща ви бил в безсъзнание. Д: А-а-а, това беше 1940-та година. В; Как беше случая? Д: От малария болен беше. Този го намира - бате Ванко и капитан Игнатиев. Това е след тези битки. М: 8 денонощия не спрели. В: И какво казвате вие за случая? М: Осем денонощия барабанен огън, тъй както аз чувах ординареца какво разправяше. Много пъти каза командира пращаше хора, иска артилерия. Те им казваха англо-френци. Англо-френците каза имаха такава артилерия, щото няма някаква особена почва, било варовици ли, какво. Няма едно дръвче, един храст няма, нощем каза копаем окопите, прикритие да има. Д: Заслони. М: Да. Те каза през деня като пуснат артилерията, всичко изравнили. Няма къде да се прикриеш. И след тоя ден били много избити и тогава момчетата почнаха да бягат. Той каза: "Момчета, клели сме се да бъдем верни, пазете нашето отечество! Ще оставим ли тези да нахлуят пак в България и да бъдем поробени? Достатъчно сме робували казва на турците. Съгласни ли сте пак да имаме такова робство? И не знам още какво, много говорил. Те каза момчетата се разреваха. И подире каза, той грабна пистолета и "след мен момчета!" И на първия окоп. Д: Лично каза командира на полка поведе останалите бойци. От 5 000 души полк, останали седемстотин и няколко души. В атака и отбиват. Тогава пак го наградиха с ордени за храброст. М: И колко часа вече е бил в това, те казва са по-ниско от нас, на няколко пъти се опитаха пълзешком нагоре, артилерията ги прикрива, но ние казва тогава се сунем насреща с ножовете и ги върнахме. Минават по пътя казва и те разбраха, че ний нямаме артилерия и верно изнасят картечница, падна, каза шрапнел, унищожи я. И картечницата и човека. Останахме, каза с две картечници. На другия ден убиха каза един картечар, командирът скочи каза и отиде да го замести, обаче, един войник казва: "Не, господин командир, дръпнете се, вий не знаете как се работи с картечница, аз съм работил и знам." Той каза ми отстъпи и вече към края на денонощието, аз непрекъснато, каза му, пълнех ту пистолета, ту пушката. Аз не мога да стрелям, защото пълня неговите оръжия. Изведнъж чуваме от по-задните редове "урра", ама то като фурия, всички крещят: "Идва артилерия!" И онези дали разбраха нещо, щото и ние казва спряхме да стреляме. И те, каза прекратиха стрелбата. И в туй време казва идва артилерия и нареждане да се издръпнат старите бойци, заместват тези за нова битка да си отдъхнат. Дават им почивка, по-надолу ги смъкват и след няколко дена ги пратиха на Перистер, пак там някъде.


В: А кога е бил в безсъзнание? Тогава ли е бил? М: Когато вече най- напред повиква той, повикайте еди-кой си от офицерите. Друг убит, ранен, убит, ранен, той вече пада в безсъзнание тогава. Поручика, санитарния, който бил по-назад и по-надолу, щото те са на самата височина и смъкнахме го долу, лекаря каза му сложи инжекция и какво каза стана, той започна каза да буйствува, да крещи, да вика. Не дава, бий ги, блъска ги всички, които са около него и казва огънаха го в едно одеало и го смъкнаха. Лекарят се изплашил и казал: "Ще го пратим веднага в болницата." И го пращат в болницата. Прекарва някакво нервно напрежение, дават му 3 месеца отпуска, докато се поуспокои. Дойде си, знам, че си дойде, но не след много пак го извикаха.


Вече почва да става пробив, но не на неговите войски, а на други съседни, направили пробив. Черна река ли, нещо поменаваха някаква река. Д: Не, Добро поле, там е пробива, който направиха французите. М: Те им казваха англо-френци. В: Да.


А вие ми разказвахте един случай, когато не е бил добре, 1940-та година ли? Д: 1940-та. Ами болен от малария. И леля Райна Грозданова беше дошла тука и двамата го обслужвахме. Той по едно време изпадна три дена вече, не треска, в безсъзнание, хърка, не отваря, не говори нищо и в туй време идва Петър Димков. Той е служил при тати в Бургас. Аз го помня, Димков беше майор, тати беше полковник. Помня го там, че Димков, аз участвувах в един спортен клуб, Димков беше наш председател. Като майор, командир на дружина беше, и след туй го преместиха не знам къде, в Карлово ли, повишиха го. Но Димков идва, д-р Жеков, наш приятел и Асен Райчев, негов съвипусник, офицер, запасен полковник. И аз му казвам: "Абе брат Димков, какво става, помогнете!" Той казва: "Аз съм безсилен вече да помогна, ако отидеш при Учителя и Му кажеш, само Той може да помогне." И д-р Жеков ми казва: "Митко, веднага бягай!" Викам, Учителят от една седмица, от десет дена не е слизал долу, Той беше уединен. Някога се уединяваше така. Какво и защо не знам, нали Негова си работа вече, обаче, не излиза. "Бягай каза, отивай, баща ти си отива!" И аз помня, с тези галоши, на терлици бях, обувам ги, така както бях домашному, наближих така на около 20 метра от балкона, където е стаята на Учителя, вратата на балкона се отвори, излезе Учителя и ми каза: "Какво има?" Аз така се изненадах, и тъй се трогнах, почнах да плача и Му казвам: "Учителю, много Ви моля, елате да помогнете, баща ми си отива!" Той така се дръпна и каза: "Как ще си отива, къде е?" Казвам, от три дена е в безсъзнание, много Ви моля, елате!" Той каза: "Добре!" След малко слиза. Имаше, аз тогава забелязах, че д-р Жеков ми каза, когато видях още Учителя, че влезе с облеклото, казах: "Ще помогне!" Верно, че Той имаше една пелерина светлосива, и такава шапка и имаше една друга тъмно, към черно вече и същата шапка. Той излезе със светлите дрехи. После ми каза д-р Жеков. В: Той е обърнал внимание по дрехите. Д: По дрехите. Светлите дрехи, значи, ще му помогне, не идва с тъмните дрехи. В: Да, да. Д: И влезе вътре, дръпнахме се, Той направо отиде до него, сложи си ръката, помня главата му беше към вратата, така тя гледаше към югоизток. Сложи си ръката на челото му, поседя така може би 2-3 минути, хлъзна си ръката надолу, дойде тука до слънчевия възел и тати отвори очи. И му каза той, само че не говореше, ами въобще го нямаше. Каза: "Учителю, помогнете ми, аз си отивам!" И Той му каза: "Не! Няма да си отиваш!" И му зададе един въпрос, на който и тогава, и с леля Грозданова и досега не мога да си обясня защо му зададе Учителя, каза му: "Готов ли си да възлюбиш хората?" Той каза: "Щом нареждате, веднага!" Учителят се обърна към мене и каза: "Сестра, едно картофче, една чаена чаша течност ще се свари и ще му дадете да изпие само течността, на два пъти." Туй беше към четири часа следобед. "Утре заранта ще му направите същото нещо, на обед същото нещо, като му дадете половината картофче да го хапне, вечерта същото нещо, като изяде цялото картофче. И от други ден вече на лека храна." На другия ден тати стана из стаята, беше прежълтял, отслабнал. И този д-р Жеков, запасен офицер, лекар, реваха и Димков, и туй, и леля, и аз като видяхме туй нещо как стана! В: Как стана! Д: И Учителят излезе, изпратих Го, целунах Му ръка и Му казах: "Учителю, много Ви благодаря!" - "Сега спокойствие и лека храна 2-3 дена." Моя баща пак. В: Да.


Д: Бомбардировките 1944-та година, аз мисля, че споменах миналия път. В: Но не го записахме. Д: Беше в София. Пристигна два дена преди тях, изкара леката бомбардировка и следобед отива при Учителя и Учителят му казва: "Тази вечер ще си заминете, ще си отидете от София!" Той казал: "Ама утре е неделя, искам да дойда на беседа." Той казал: "Ще си заминете, тази вечер ще си отидете в провинцията." Тати дойде в къщи и каза: "Стягам куфара, Учителя нареди да си отида. Заминавам си." Изпратих го. Влака заминаваше, мисля в пет и половина ли беше, към надвечер. Това беше вече тъмно и прибирам се, Мариус, един мой приятел, работехме в печатницата. Към 9 часа чувам "Бу-у-у" - бучене на самолети. Разбрах, че това са самолети за бомбардировка. 9 без 10 ли беше. И в туй време се дава тревога. Германците имаха лагер долу към Двореца на пионерите - гара Пионер. Там цялата гара с бараки, работи, и като дойде бяхме много близо и той иде и ми казва: "Митко, чух, бягай у Славчови!" Светослав Печеников [негови снимки виж в "Изгревът", т. VII, № 27; т. XXII, № 52], той е от Братството. Имаше дървена къща, обаче, изкопал мазе 3 метра дълбоко, оградил го с дъски, и там. Какво ще ни запази, ако пряко попадение - само тогава, но отидохме там. И след малко почнаха да пускат тези светлинните парашути. И подир малко почна страшно нещо. На Изгрева не падна нито една бомба, обаче, нито една. Разрушиха там срещу кулата, Телевизионната, тази станция, водоснабдителната. Нея я разрушиха - тръбите, вода протече надолу към "Пионер" цяла река. Града биха жестоко, това от 9 и нещо до към 11 часа на вълни, на вълни идваха. След туй тате пише ми писмо: "Много съм благодарен на Учителя, че ме прати да се прибера." Съобщиха на нашите какво има. Казвам: "Аз съм отговорен пред мене. Аз с ... една картичка. Няма нищо на Изгрева. Никой не е пострадал, нито един човек, нито една къща. Тогава туй впечатление ми направи Учителя като каза да се приберем в къщи, може би не знам, туй тогава беше.


В: Баща ти е бил офицер. Как е отишъл на фронта? Д: Лично от него знам, че когато почва войната отива при Учителя да се сбогува и Му казва, че е решил да си подаде оставката. И Учителят му казал какво пише в Евангелието, какво е казал Христос: "Кесаревото кесарю и Божието Богу." "Ти си поел ангажимент да служиш на държавата, ще си изпълниш задължението." А другото ще оставиш провидението да го реши."


В: Какво беше отношението на старите приятели, Георги Куртев? [негова снимка виж в "Изгревът", т. X, №№ 2-75] Д: Към кое? В: Към Учителя? Д: Ами те благоговееха. Мен ми е правило впечатление тате беше донесъл на чифлика имаха кошери - мед една тенекия, аз бях тогава не като сега, 30 кила една тенекия, нищо не беше да се занесе от къщи до Учителя. И с Георги Куртев двамата треперят и като излизат, отиват с плач и страхопочитание. Туй ми направи впечатление, старите приятели какво отношение имаха към Учителя. И така си го обяснявам с тези опитности, които са имали и в които Той е взимал участие за благополучното разрешаване на редица неща. В: Благодарение на тях.


Виждат какво е Учителя. Д: Ами има едно мото от Учителя: "Постави доброто за основа на дома си, правдата за мерило, любовта за украшение, мъдростта за ограда и истината за светило. Само тогава ще ме познаеш и аз ще ти се изявя." Защото на беседа веднъж и то Неделна, Учителят така беше казал, че: "Много ме питат защо туй не върви, туй не върви." Той казва: "Ако имам пет души от Братството, на които мога да разчитам, чудеса бих направил." На Неделна беседа го е казал това в 10 часа. Ето, че всеки има нещо, което не върви с туй, което иска Учителя. Други път пък беше казал Учителя: "Аз съм натоварен от 2 000 години да ви помагам каквото мога. И ще го върша до когато мога. Много каза от вас в салона казват ми, тоз идва и ми казва: "Учителю, видях такъв сън, видях туй, видях онуй. Тъй казва Учителя: "Знаете ли, че много от вас, които сега ме слушате, преди 2 000 години викахте: "Разпни го, разпни го!" И сега трябва да се коригирате." Аз късно научих това нещо, разправяше го Георги Томалевски един случай.


Имахме един приятел Михаил Иванов, който е във Франция. И там основава школа. Защо Учителя си замина, защо не разруши, нали туй, което да се запази, Учителят казва в една беседа, значи Той е чувствал какво ще говорят за Него и казва: "Нима Христос нямаше сила да извика ангелските легиони и да разруши не само Израел, ами и Римската империя, но Той имаше да изпълни задача и трябваше да я изпълни. Тази задача му беше възложена от невидимия свят, от върховното ръководство." На него какво му костваше? Ами той в 1917-та година във "Великите условия" казва в една беседа: "От 1945 г. в България ще се възцари Царството на труда, но аз ще си отида." Той си отиде 3 дена преди 1945 г. на 27.12.1944 г.


В: Вие ми разказахте тази опитност с тази Стефка и змията. Как стана това? Д: Отиваме на езерата. Поемаме от хижа Вада нагоре вече изкачването. С 3-4 души приятели бяхме най-отзад, Учителят напред върви и по едно време в средната група викат: "Стефка я ухапа змия, Стефка я ухапа змия!" И така побързахме, казахме на Учителя и Той се връща. Направи същото нещо, тя бездиханна вече. Сложи си ръката пак така на челото, тя отвори очите. Той поседя така и каза: "Дайте й една чаша вряла вода да изпие, след половин час още една чаша. Да почине малко и да продължи пътя си." А на езерата като отидохме, Той 3 дена не излезе след този случай. А в една друга беседа след това на езерата каза, че: "Аз трябваше да се справя с отровата от тази сестра." Значи Той е поел целите тези отровни вещества от змията, за да освободи Стефка.


В: Това е същата година, когато му е нанесен побой? Д: Да. Тука 10 дена не излиза. Те 2 пъти Го ударили, само, че с дървена палка. Да, двама хулигани пред салона. Да, с бате Ваньо са били - Учителя и бате Ваньо. В: Кой Ваньо? Д: Иван Христов Кавалджиев. В: Какво знаете за него? Д: Аз за съжаление си бях в къщи, обаче, отивам в салона и в туй време Иванчо Кавалджиев Христов - музикант от Народната опера и е бил при Учителя нещо по музика. Той беше много добър музикант и слухар за записване на мелодии, без да е завършил висше образование. И с Учителя говорили и в туй време влизат двама хулигани, отиват направо и два пъти Го удрят и бягат. В: С какво го удрят? Д: С някаква палка. В: Да. Д: Дърво и си избягват. В: По главата ли? Д: Да, по главата. Той тук имаше кръвоизлив, беше му посиняла цялата страна покрай окото. В: Коя страна? Д: Мисля, че лявата, щото той като беше, от таз страна. М: Не са ли ги хванали?


Д: Кой ще ги хване? Те с кола дошли и избягали веднага. И са пратени от свещеници. Така казаха. В: А Иван Кавалджиев и той не каза, сега каза ударен е. Как нямаше никой! След 15 минути се събрахме там 4-5 мъже, ама късно. Учителят се изолира, десетина дена не слиза, имаше нещо като лек парализ и се оправи после. На езерата отидоха и Той се оправи. В; И Той се изкачи нагоре пеша? Д: Винаги. В: И после как протече тази година на езерата? Както обикновено, или? Д: Много добре, беседи правеше, четеше. Там, обаче, седя няколко дена така изолиран.


В: Сега аз искам да ми разкажете за някой ваши опитности, които имате от самото начало с баща ви. Дали ще можете? Вие сте роден? Д: 1905 г. Помня от моята баба, че съм бил на 9 или 10 месеца с някакво подуване на корема тежко боледуване и баба как е съобщила в Сливен ли, не знам, чрез Миркович ли? Братовчед е бил Миркович - един от близките на Учителя, и Учителят казал, помня баба като разказваше майка ми босилек ли да свари да пия, мисля, че босилек. И оправил съм се. Помня баба като разказваше, майка ми също така, моята баба чрез Миркович е чувала за Учителя още миналия век. В: Да. Д: Помня в Созопол, когато отидохме (тате беше на войната - Балканската), и Учителя чрез Тодор Стоименов и Пеню Киров, те дойдоха в Созопол, казаха на мама всяка вечер и всяка заран - 91 Псалом - да се моли, и да си го казва. Наистина тя оцеля. И от тогава, значи това е 1911 г., 1912 г, 91 Псалом е като талисман.


В: Къде бяхте на училище? Д: В Бургас бях забавачка, две години, обаче, четях. Баба занимаваше ме и аз така почти свободно четях. И даже първо отделение почнах в Бургас и като преместиха тате, постъпих първо отделение там, до второ, трето отделение - до 14 март 1914 г. Бяхме в Созопол, на 14 март 1914 г. преместиха баща ми в Бургас като офицер и тогава и аз се записах трето отделение. Завърших там трето, четвърто, прогимназия, гимназия. Бях две години след като завърших 6 клас в Машинно училище. Първата година се разболях от бронхопневмония, втората година се разболях от плевмапневмония, пратиха ме на комисия и ме освободиха по болест. И тогава завърших седми и осми клас в Бургас. От начало още аз съм имал едно голямо страхопочитание и почит към Учителя. Не зная дали някой е имал, аз съм имал много опитности с Него, много ми е помагал, особено за здравето и въобще в живота. Аз имам и следния случай с Него пак. Имах един приятел, който почина - Неделчо Попов, работехме в печатницата. [Негови снимки виж в "Изгревът", т. XVII, № 12; т. XXII, № 45] Преди 9 септември работех като книговодител в Държавната печатница. Имах много добър атестат. Не мога да кажа за себе си, да не се хваля. Много ме тачеха и при първото открито място в печатницата, предложиха ме за контрольор по отчетността. Тя е по- висша длъжност. Заплатата ми бе 1180 лв., а като контрольор - 4140 лв. - двойна. Получих заповед от Министерството на финансите, направих акт за встъпване в длъжност, два дена работих и на третия ден ми се обаждат от Финансовото Министерство да отида при секретаря на Тодор Божилов. Как се казваше той, не си спомням. Отидох. Той няма доблестта да ме погледне в очите. Казва: "Господин Сотиров, има малко недоглеждане, една корекция ще трябва да направим със заповедта, налага се вие в момента да си останете като книговодител, а със заповедта ще бъде назначен друг човек." И какво мога да кажа? Казвам: "Както наредите." Въпреки, че аз от два дена вече съм на работа и според законите не мога да бъда. Е, той после излезе кум на Крумчо и Маргарита. Те ми казаха - много нечестен човек. Как се намери те да ни кумуват?" И върнах се аз, казвам на Неделчо и отивам и при Учителя, и просто така с мъка и Му казвам Учителю, така и така. Той взе да се смее. "Нищо. В живота човек има много опитности. От всяка опитност ще черпи поука. Но не се тревожи. В най-скоро време ти ще получиш туй, което другите в 20 години ще получат."


Останах си аз в печатницата. СлеД един месец получих повишение не за контрольор, а за помощник-контрольор - 3600 лв. Благодаря пак, нали. Отидох, казах на Учителя пак. Той каза: "Ще се отвори вратата. Не се тревожи." Бях тогава в стаята Му и така с едно такова ожидание казвам на Учителя: "Няма кой да ми помогне, да ме подкрепи." Той докато беше и аз веднага така се изправих, станах и казва: "Кой ти казва, че няма кой да те подкрепи?" Ами казвам: "В живота доста неприятности." Той казва: "Ти имаш толкова близък човек, който се грижи постоянно за тебе." Казвам: "Кой е той?" Той казва: "Майка ти. И в момента тя до тебе седи." Аз Му казвам: "Учителю, извинявайте, искам да видя, за да се уверя." В: Ха, Ха! Ясно. Д: Той взе да се смее и казва: "А, готов ли си да видиш това, което искаш? Ако казва се получи нещо с тебе, ти тука ще страдаш, но тоз, който го е причинил ще страда на онзи свят. Когато дорастеш, не само ще ги виждаш и ще си говориш с тях, но трябва подготовка на физическия свят."


И наистина, аз получих повишение, 1941-ва и 1942-ра работех. 1943-та до август месец в железниците ме пратиха. Там имах облага, защото ползвах безплатна карта - за цяла България имах карта. Обаче, след края на 1943 г. моя бивш началник в печатницата - началника на финансовия отдел Тодор Ряпов, обажда ми се на гарата и казва: "Ако можеш, ела малко при мене." И аз му казах: "На работа съм до 3 и половина. Ще дойда. Отидох и той ми каза: Предвиждаме една служба - Началник служба. Готов ли си да дойдеш тука?" Значи тя е по-голяма и от контрольор по отчетността - 5800 лв. вече заплата. Казвам: "Господин Ряпов, ако наредите." Аз казва съм говорил и с Георги Славов. Той беше пък върховен началник на финансовия отдел към Министерство на финансиите,в самото Министерство. И много ме обичаше, така доволни бяха от работата ми. "Говорил съм, заповедта ще я пуснат." Добре, ама в туй време смениха Славов, пратиха го в Сметната палата, назначиха един други - Андреев. Той пък приятел на моя шеф, бившия от Печатницата, и му казал за мене. Той казал: "Абе аз го познавам. Знам му работата. Но трябва да питаме и неговия началник в железниците дали ще го пусне." Тогава Ряпов му казал, самия Ряпов после ми казва - нека да се уреди преместването, той ще му каже самичък. Пуснаха заповед, министърът я подписа, явявам се при Анастасов и казвам му, той така малко не го прие добре и казва: "Аз и без туй смятах да те извикам идущата година в отдела." И така мъчно, че не се допита до мене, а се е отнесъл до Андреев. Андреев ми каза като приятели: "Господин Анастасов, много ви моля да ме извините, но по-ми е близко и по-голяма служба. Аз тука щях да ти намеря подходяща служба, но няма да те спирам. Показа се много така. Пожелавам растеж в бъдеще."


1944 г. се върнах в Печатницата, 1943 г. вече като началник служба, 1944 г. пак получих повишение подначалник на междуконтролно отделение и дойде 9 септември 1944. И много настояваха в Печатницата, там работех 8 години вече. Познаваха ме, партийния секретар идва и ми казва: "Митко, бяхме приятели с него, ще те запишем в Партията." Казвам: "Сашо, (Александър Тодоров), знаеш ми разбиранията, остави ме да си помисля, ще поговоря и с Учителя и ще ти кажа." Казвам на Неделчо (моя приятел), той казва: "Хайде, ще отидем при Учителя!" Направихме уговорка и Неделчо му казва: "Учителю, Митко го викат да отиде в Партията, а той се дърпа нещо." Учителя ме погледна така и ми каза: "Рекох, ще отидеш, ще поработиш 10-тина години да им кажеш как трябва да се работи." Това беше за мене закон. На другата заран отивам и казвам на Сашо Тодоров: "Сашо, ако някъде се покажа по-голям като човек, а не като партиец, може ли...кусура?" Не, не, идвам, ще ме приемете. Развикаха се там; "Браво, браво!" Добре, ама с този Сашо Тодоров 1947-ма година 2 момичета, които са работили в Печатницата, но отишли партизанки. Той идва, носи молбата им да бъдат консерви. Казвам: "Сашо, нямат нито образователния, нито служебния ценз, следователно начина не е аз да ги класирам, начина е така: една молба от управлението (административното) на Печатницата, подписано от Партийното бюро на Профкомитета, има закон за удостояване. Както виждаш, аз съм също удостоен. За мене не искат юридическо образование, аз нямам даже и висше, обаче, по работа ме удостоиха." Той каза: "Не, дотам за удостояването ще пазим за по-сложни случаи." Казвам: "Този случай няма да го реша аз." И той така малко кипна и каза: "Помисли си и утре ще кажеш резултата." На другия ден ме викат в Политбюро и аз им казах: "Не мога да извърша това класиране, защото нямам законно основание." Утре при една ревизия аз ще трябва да отговарям не само начет, а ще може да изхвръкна от службата си." И Сашо Тодоров ми казва: "Ще те пратим малко да покопаеш на "Росица" (язовира горе, там, където е острова), ще си помислиш." Понеже имах хора, които ме познаваха във Финансовото министерство и началник Личен състав беше Мара Ангелова. Нейният мъж работеше в Печатницата, завеждаше печат Кънев, Димитров. И аз отивам, взимам телефона, и казвам: "Мара, може ли да дойда за малко при тебе?" - "Заповядай!" Отивам и й казвам: тъй, тъй, тъй, тъй, тъй, тъй. Тя каза, ела с мене. Слязохме долу в отдел "Кадри". Той беше знаете, че е от министъра по-голям. И му казва така и така. Той, един партизанин от Габровския отряд, пита: "Може ли да потвърдите това нещо лично, в присъствието на секретаря?" Казвам: "Да." Взима телефона и предава на телефонистката: "Партийния секретар на Държавната печатница да дойде веднага при мен." След 15-тина минути, кола има печатницата - лека, идва и като ме видя, така, стресна се. Той ми казва: "Повторете туй, което ви е казал партийния секретар." И аз казах така и така, за класирането, казах им, че е незаконосъобразно туй. Той се обръща към него: "Верно ли е това?" - "Верно е." - "И какво му казахте вий?" Мълчи. - "Какво ти каза Сотиров?" - "Ами, че ще ме пратят да си помисля на "Росица"." - "Верно ли е туй?" - "Верно е." Казва му: "Другарю Партиен секретар, кой ви позволи да се занимавате с партийни работи, когато има органи, които са назначени за това? От днес Сотиров няма да бъде при вас на работа." И ме пратиха в Министерство на информацията с бройка, аз значи с бройката от Печатницата, значи тях ги удари двойно - вземаха и бройка, вземаха и мене. Пратиха му и информацията при Казасов. Това беше вече 1947 година. Там началника на отдела така ме посрещна малко недоверчиво и каза: "Аз не съм искал бройка, не съм искал човек." Казвам, Виденов се казваше, той беше художника на Папагала (семеен художник), казвам: "Господин Виденов, аз също съм изненадан, че ме пращат тук." Добре, каза при другия наш колега началник служба, отивам със същата длъжност - началник служба. Обаче, след месец-два този Виденов вече не викаше колегата ми. На мен ми беше малко неудобно, идваше до мене на проверки, така и така ще бъде, туй каже, онуй ще направя. Другия се казваше Богдан Кисимов, на Коста Кисимов братовчед от Търново и казва: "Митко, абе ти ме измести бе!" Казвам: "Богдане, не съм виновен. Виждаш, че ми е неудобно." И наложи се Виденов да отиде там в Чехия по финансови работи със заповед, остави ме аз да го замествам 2 месеца.


Когато създадоха Музикалния театър, това беше вече 1947 година от септември месец, и обажда ми се Мара Ангелова и ми казва: "Абе Сотиров, пак ще те пратим на друго място." Казвам: "Къде бе Маро?" - "Абе 3 месеца работят твои колеги там в Музикалния театър, и един касиер, направили са такава каша, не може да се оправи." Отидох аз и наистина - никакъв отчет, нищо. Правя една молба до Комитета. Тогава вече от 1 януари 1948 г. стана Комитет, моля ги да ми пратят финансов инспектор, с когото да направим една равносметка за приемане на 3 месеца, 3 месеца не бяха получавали пари - персонала. Така много неудобно. Дойде Янев (не помня името), старши финансов инспектор - не можаха нищо да направят и с един Доклад от него, подписан от мене, помолиха ме от 1 ноември (значи септември и октомври) да се считат неприемливи разходите и приходите. Тия суми не играеха, а да почне всичко от 1 ноември. И наистина, аз отидох, направиха събрание. Казаха ми: "Трети месец заплата нямаме." Аз им казах: "Вижте какво, още не съм влязъл в течение, но обещавам ви до края на ноември, да, мога за септември, и октомври да може да ви се плати заплатата. До края на декември да ви се плати ноември и декември. И от 1 януари живот и здраве да бъдем на ново. Един доклад поисках, една авансово-платежна заповед. Значи дойдоха едни, помня... защо казва от 2 месеца заплати нямат? Ще ги оправим, ще почнем да играем. И наистина. До края на ноември платих септември и октомври, до края на годината ноември и декември и работата тръгна. Беше вече 1944 г. ме приеха, 1954 г., а преди туй оттам, междуконтролно отделение откриха от 1 септември длъжност заместник-директор, административен ръководител на театъра. Македонски беше преди да почине, заповед беше Румен Аврамов. Подписах аз, станах заместник-директор, вече заплата и отговорна работа и се сетих от 1942-ра до 1948-ма - за 6 години наистина задминах хора, които 20 години работят, за да стигнат такова нещо.


В: Сбъднаха се думите на Учителя. Д: Да, сбъднаха се, сбъднаха се и по отношение на членството ми в Партията. В: Той беше казал 10 години. Д: 10-тина години, 1953-та година беше края на годината, без да ми кажат нищо, внасят на Партийно събрание обследване поведението на Димитър Сотиров. Аз като видях туй, така не очаквах, защото имаше един от Сливен, и той Димитър Сотиров (хорист), обаче, партийния секретар ми каза: "Бай Димитре, за тебе се отнася." И отидох 1953-та година декември месец, критикуваха ме, нали, че не съм се отказал от признаването на Господа и т.н. Даже единия от тях, който идваше често на Изгрева, в къщи на гости, ми вика, той казва: "Има икона в къщи, на която често се моли." Викам: "Коя е иконата бе другарю Станчев? Това е "Тайната вечеря." Когато излизах от Печатницата, от тях подарък и написано отзад "За добри другарски отношения" и т.н. Викам, аз съжалявам, че един художник може така да се произнася за тази картина. Аз се съмнявам знае ли другаря Станчев кой е авторът на "Тайната вечеря"? Мълчат. Казвам: "Това е Леонардо да Винчи, един от най-големите художници на Земята." Както и да е. Те така ме критикуват, взеха да критикуват Учителя, че Неговото учение било фикс идея, не зная какво. Казвам: "Вижте какво ще ви кажа, най-напред ви моля да не намесвате други човек, освен мене. Вие мене обследвате, мене ще съдите, а този човек ще го оставите на спокойствие. Той преди 10 години е напуснал Земята, няма да го закачате, защото има един закон, казвам в Природата: когато несправедливо обвините някой човек, или се изкажете злостно за него, Природата наказва." И обърна се един към мене и каза: "Значи заплашваш!" - "Не, аз не заплашвам, а това е закон в Природата." Един става и казва (помощник режисьора): "Абе Другари, дайте най-напред да видим какви сведения сте събрали за другаря Сотиров - работил е в Печатницата, ученик, завършил е гимназия в Бургас. Какви сведения имате?" И той се обръща партийния секретар и казва: "Няма нужда да се четат сведенията. Партийното бюро е решило да бъде изключен от Партията, и ще го изключим." И аз им казвам: "Вижте какво, аз също не вярвам, че има някой, който седи горе на небето, облечен в човешка плът, държи Земята и командва и нарежда, но им казвам: "Моля ви да ми отговорите, ако можете коя е тази сила, която внася такъв ред и порядък във Вселената - милиарди звезди, милиарди Слънца, вървят си всеки по своя път, без да се сблъскат. Това за мене е Господ." И казвам: "Аз съм вече на 50 години, 50 и нещо, оттова, което имам, няма да се откажа. Моите разбирания са вкоренени и последните ми думи да ми посочите грешка най-напред като човек, да ми посочите грешки в службата, защото на второ място съм служител, и на трето място като партиен член къде съм сгрешил." Даже един там се обади: "Браво!" - "Но това е моето разбиране, и аз от моите идеи няма да се откажа." И когато почнах, дойде ми на ума от Евангелието, апостол Павел, когато казал да говори и ангели дошли и му казали: "Когато ти говорят, няма да се тревожиш какво трябва да говориш, то ще ти дойде и ще ти се каже какво трябва да говориш." Й казвам, аз така се успокоих. Подлагат ме на гласуване. 67 ли, 69 ли бяха партийните членове? Всички гласуват, с изключение на бригадирката на чистачките. Тя седеше на 3 стола, възрастна жена - баба Райна, която била ятачка на партизаните. И последна дума дават ми. Прието изключването. И аз отидох пред баба Райна, поклоних й се и казвам: "Бабо Райно, благодаря ти от сърце, и те поздравявам, че само ти има доблестта да кажеш това, което чувстваш. Другари, довиждане! Аз по разбиране си оставам комунист, но не червен аган комунист." И си излязох. Оттам като тръгна от 1953-та, чак до 1955-та година в района, в Градския комитет в ЦК - отиде във Върховната ревизионна комисия и навсякъде ми казват: "Не са прави, не са прави." Направих заявление на Караджов, който беше председател на контролно-ревизионната комисия и му казах: "Ваша власт е. Вие виждате, че са се изсилили. Може ли казвам за мотивировката им е идеалистични разбирания, несъвместими с доктрината на Партията. Аз няма да направя молба да бъда ревизирано от изключването ми, оставям да го утвърдите." Утвърдиха го, и веднага като се изпращат от театъра, отиват в Комитета при Румен Аврамов да му кажат да бъда освободен, тъй като заместник-директор е все пак секретна работа. Много секретни неща минаваха през мене. Той вика директора, вика партийния секретар и профпредседателя и ги пита: "Какво ще кажете за Сотиров?" Пита най- напред профпредседателя. Тя беше жена - много честно постъпила. Казала - много добър и като човек, и като работник, обаче, религиозни убеждения има. Туй Румен Аврамов, после ми каза директора, казал: "Проповядва ли си убежденията в театъра?" - "А-а, не казва, за него си." Партийния секретар и той същото казал, питали директора и директорът казал: "Ако пуснете заповед за Сотиров, аз оставам без 2 ръце, следователно ще подпишете и моето напускане в театъра." И останах да си дослужа там, даже последните ми 3 години ме извикаха в Народния театър с още по- голяма заплата." В: Ха! Ха! Ха! Д: И се сбъдна туй на Учителя за 20-те години.


Тука пише: "На ученика Димитър Сотиров за добрия му успех през учебната 1917/18-та година от татко му от позицията, западно от Битоля - северните склонове на величавия Пелисте от царя Самуила. Това е само останало от него, което намерих случайно между книгите. В: И всичко се пръсна. Е-е, как? Д: От чифлика не е останало нищо. М: Той си е имал една стая заключена. Д; Когато тате почина, аз тогава не съобразих да попитам за тетрадките за Учителя дето бяха наистина къде са. И аз след туй като ги взимам, ги давам на Боев, и от Боев там бяха при Борисови. В една къща живееха, Боян Боев си имаше стая, Борис си имаше стая и Боян като почина, Борис прибра всичко. Там събориха, Съветска легация стана. В: Може да са изчезнали по време на обиските? Д: Може би и през обиските са ги прибрали. Защото са доста интересни. Тате опитностите е споделял с Учителя, давал е наставления Учителя, редица, но...


В: Вие, ако намерите някои снимки тука. Д: Аз ще видя тук- с ордените му, като полковник туй, трябва да прегледам тези големите енциклопедии на братя Данчеви - 1936 г., която излезе 2 броя - едната негова, едната моя. Видях ги на Чифлика, когато излезе, но просто не съобразих да му кажа да си я вземе и тя изчезна.


В: Мен ме интересува как може да открием тия тетрадки. Д: Тетрадките оттам се губят, дадени са, туй го знам и аз питах Минчева, и тя каза: "Всичко е предадено на Боян Боев на Изгрева." В: И къде са отишли не се знае. Д: Боев като е починал, сигурно Борис ги е прибрал там в стаята му. Аз допускам, че може би и са иззети, защото нали при съдебното деление там, те са правили обиски милицията, всичко е прибрано. М: У Лалкини са взели всичко. Д: Да, през 1936 г. работех в Държавната печатница, сигурно е било това през юни средата или края, тогава отиваха на езерата, получих възпаление остро на апандисита. С д-р Сокеров, който беше лекар на Държавната печатница отидохме на преглед в Апександровската болница и там ми казаха, че трябва не да се оперирам, а по спешност трябва веднага да постъпя в болница. Аз, обаче, казах, че трябва да говоря със семейството си, с близките си, преди да се реша на това нещо. Заранта на другия ден заминава група за езерата. Аз писах писмо до Елена Андреева, тя беше стенографка и помолих я да каже на Учителя за това нещо, че по спешност трябва да ми правят операция на апандисита. Вечерта група се връща, която напуска езерата и ми носят отговора на Елена Андреева. Беше много кратък: "Митко, казах на Учителя за това твое състояние и Учителя каза веднага да тръгнеш за езерата." Аз се обаждам на другия ден на д-р Сокеров и му казвам, че го моля за 10 дена отпуска по болест. Той ми каза: "Защо?" И казвам му: "Защото трябва да отида на езерата." Той взе да се смее и казва: "Дядо Петър нещо те е нарочил да отиваш." И той ми каза: "Ти я имаш отпуската. Аз те знам, че си в къщи, а в действителност къде ще бъдеш, това си е твоя работа." По туй време аз почувствах абсолютно облекчение. Никакви болки нямаше на апандисита, нищо, даже заранта слязох в града. Живеех на Изгрева, на 3 км и половина до града, пеша, тогаз нямаше превозни средства, и накупих: хляб вземах, нещо друго. За Учителя вземах локум. Той обичаше. И пътувам с влака до Станке Димитров (тъй се казваше тогава), оттам с автобус до Сапарева баня и от Сапарева баня нагоре към езерата през хижа Скакавица, което е 6 часа път. През деня не ми мина мисълта, че може да се случи някакво нещастие. Имах спукване на апандисит, самичък пътувам, но мисълта, че Учителят е наредил да отида ме накара да забравя и болести и всичко. Пристигайки на езерата, всички, които ме видяха, минавах там през лагера, развикаха, зарадваха се и Учителят се показа на палатката си и аз отивам най-напред при Него, преди да Му целуна ръка и да го поздравя, Той ми каза: "Какво стана с апандисита?" Казвам: "Учителю, никакви болки, нищо нямам." И Той ми каза: "Апандисита ти остана из горите." И наистина - никакви болки. Върнах се след 10 дена, почнах си работа. Изследва ме лекаря. Казва: "Никакво възпаление нямаш на апандисита. Всичко е абсолютно нормално." И за съжаление след 20 години - 1956-та година, аз трябваше да си режа апандисита, защото отново се получи възпаление, и то доста остро. Тогава си рязах апандисита, но противно на лекарските предписания от операционната, аз помолих лекаря, който ме оперира, Пасков, да си отида пеша до стаята на леглото. Такъв кураж! Те всички ме изгледаха там и сестри, казвам: "Искам пеша да си отида." И само сестрата, която беше в операционната, хвана ме под ръка и аз след операцията и зашиването на апандисита си отидох. Това беше може би 25-26, до 30 метра от операционната до стаята пеша. Легнах си. Никаква носилка и никакво носене от прислужниците. Легнах си на леглото и разбира се преди туй аз свързах се мислено с Учителя и казах: "Учителю, помогни ми! Ако бяхте тук, сигурно нямаше да се режа." И пак така мина. За куриоз там ме изписаха на 6-тия ден, въпреки че 8-9 дена след операция ги държели. На 6-тия ден аз бях изписан като абсолютно здрав.


Настинка - трахеид сигурно, доста тежка форма - спадане на гласа. В: Това къде беше? Д: На Изгрева. Аз живеех на Изгрева. От 1929 г. до 1955 г. живеех на Изгрева, значи 25-26 години. Бях получих така възпаление на трахеита със спадане на гласа. И към Учителя се обърнах. Не знам дали други някой го е безпокоил толкова много за здравето, колкото аз. Той ми беше последната опора. Кажат нещо лекарите, аз отида при него. Той ми беше, тъй направи, и аз правех туй, което Той ми казваше. И винаги имаше положителен резултат. Та тогава казах Му и Той ми каза 3 зърна пиперови да се сварят. Да се утаи една чаша. Да се изпие на 2 пъти и спадането на гласа. На другия ден нямаше абсолютно нищо. В: Вие сте трябвало да пеете? Д: Да, след 2 дена имаше концерт на Изгрева. Аз бях един от редовните участници. В: Вие сте се оправили? Д: Оправих се. Даже помня още в салона, когато взимах участие, може би бях един от малцината, даже да не кажа единствения, който пееше песните на Учителя, така аранжирани от Кирил Икономов (наш музикант - брат).


Може би най-голям около 30-тина песни, които редовно ги изпълнявах. И ми правеше впечатление, Учителят седне близко до сцената, така на 2-3 метра и когато аз се изправях, Той си затваряше очите. И това ме вдъхновяваше, защото разбирах, че Той се съсредоточава. И наистина аз пеенето си го дължа на Него само. Дълги години, до преди 10-тина години, продължавах да пея, взимах редовно уроци от Учителя в града. И моето пеене се разви благодарение на Неговата помощ, на Неговите съвети. В: Вие като сте работили в Музикалния театър не сте пеели там? Д: А-а-а, не. За удоволствие на Изгрева, даже и самостоятелни концерти съм изнасял.


През време на Първата световна война, моя баща на позиции при кота 1248 - Червената стена, близо до Битоля и Перистеп са били с командира на 15 морски полк, подполковник Илиев и други офицери от двата щаба, и са коментирали предстоящите действия и през това време пристига адютанта, мисля и някои други и вика баща ми от групата. Той го попитал: "Какво има там?" Той му казал: "Елате!" И на 10-тина метра се отдалечават оттова и му подава писмо от Учителя. И в това време, когато той чете писмото, пада снаряд и убива хората, където е бил и баща ми. В: След 20 секунди? Д: Да, 6 или 7 души са били загиват, а той се спасява, защото го извикват зарад писмото на Учителя. В: През това време чете писмото на Учителя. Ха! Ха! Хубаво писмо! Д: Е, как да не е? Той много, много опитности имаше и да не кажа нареждане, обаче, мнението на Учителя беше за него закон, неотменим закон. Много трогателен, много трогателен за силата на Учителювата мисъл.


Седяхме няколко души пред вратата на Салона за беседи. Там беше и Магдалена [Магдалена Попова - вж "Изгревът", т. VII, снимка № 5; т. XVIII, снимка № 2], презимето й не мога да се сетя. Тя беше учителка, владееше много езици, поддържаше се с предаване на частни уроци, но и много така бих казал направо безпокоеше Учителя да й услужва със средства. И в един такъв момент, тя каза, че й трябвали там 200 ли, 300 лв. ли и Учителят се обърна така много строго и каза: "В друг живот ще те направя червей и ще те заровя в земята, за да се научиш да работиш, да се трудиш." В: Тя не искаше да работи? Д: Ами да.


И един друг случай. Бяхме музиканти около 10-тина души пред вратата на малката къщичка. Това е много интересно. Говореше Учителя, и в това време идва не възрастен човек, към 35 години, превит на две, с Паркинсонова болест. Още с идването падна пред Учителя на колене, прегърна Му коленете и каза: "Моля Ви се, помогнете ми да оздравея!" И казва: "Аз съм учител от Шуменско. Никъде не могат да ми помогнат. Казаха ми само да дойда при Вас, Вие ще ми помогнете да се излекувам." Колкото бяхме там, направо се разплакахме, защото и той самият плачеше. Такава молба, когато Учителят му каза: "Вярвате ли, че мога да ви излекувам?" Той му каза: "Да, дълбоко вярвам, че вие може да ме излекувате." И тогава Той каза: "Извикайте бате Ради!" Ради беше човека, който се занимаваше с градинарството на Изгрева. Той поддържаше може би 3-4 декара градини, зеленчуци, плодове. Всичко това беше за братския стол. Дойде той и му каза: "Ради, дай една копачка на този брат!" И му каза: "Ще се съблечете гол до кръста, ще копаете земята и ще си изложите гърба на слънчевите лъчи. Поработете 10-тина дена, ще видим какъв е резултата." Обаче, този човек каза: "Ама как ще държа мотика, аз не мога въобще нищо да задържам в ръцете," И наистина той така трепери. И той му каза, Учителят: "Някаква тесла. С тесличка ще копаете земята. И един- два часа ще си печете на слънце гръбначния стълб - догоре." И Учителят така, както седя, само каза: "Твоята вяра ти помогна!" В Евангелието там, когато стотника казал, Христос искал да отиде при него, за да излекуват детето му, а стотникът казал: "Не съм достоен да дойдете при мене, но учете и той ще оздравее. Както аз кажа на моите войници: Направете това и той го направи. И тогава Христос казва: "Вярата ти помогна да излекуваш детето си." И наистина след 15-16 дена този човек не напълно здрав, обаче, поизправен, без туй треперене. Той беше главата му в коленете и краката, изгърбен. Поизправен, отива си, и дава му известни нареждания там Учителя, които ги изпълни.


В: Вие споменахте за дядо Ради [Ради Танчев - вж "Изгревът", т. XXII, снимка № 59]. Какво ще ми кажете за дядо Ради? Някаква опитност така? Д: Ами няма опитности, бате Ради, тъй му викахме всички. Възрастен, той е от Ямболско мисля и той беше градинар на Братството. Плодове, зеленчуци, сам си отделяше семената, сам засяваше. Много добър градинар. И помня веднъж на полянката седяхме и някой беше казал на Учителя: "Много е уморително!" Непрекъснато той копаеше, по 3, 4, 5 часа. И Той каза: "За вас е мъчно, но вижте Ради как сменя ръцете, един път хване тъй, един път хване тъй дръжката на мотиката, за да сменя ръцете си." Нали, първата ръка има по-голям тласък. Като се умори, смени с тази. "Затуй, каза на него му спори работата." Казвам си, как е забелязал, никой не е забелязал туй нещо. Учителят е забелязал как си сменя ръцете при копаенето.


В: Сега вие говорихте, че сте работили с Неделчо [Неделчо Попов]. Кажете ми откъде е Неделчо? Д: Неделчо е от Пазарджишко, едно с много плодове - Ракитово мисля. Той е оттам, тука е завършил това училище Графическото и работеше в печатницата като оценител. Той е като се пусне поръчка, какви материали, той прави изчисления, имаха си специална машинка (събиране, изваждане, умножение, деление). Какъв материал ще се вложи, съобразно бройките на всички поръчки, колко струва всеки и цената. В: Да, спомняте ли си някаква опитност негова? Д: Не. В: Той там е помогнал за издаването на книгата на Учителя? Д: Да, той понеже работеше в печатницата и имаше връзка с хартиените фабрики. Оттам се вземаха много хартии, работи. Тогава още не беше под възбрана. Хартиите още бяха свободни фабрикантите да продават. След туй, мисля 1943-та, 1944-та сложиха под възбрана вече хартията - само с искане.


В: За Кузман Кузманов.Д.: Кузман Кузманов е учител от Казанлъшката гимназия, много издигнат брат, разумен, любимец на Казанлъшката гимназия. Аз знам от ученици, на които е преподавал, просто са го носели на ръце. Той заболява от туберкулоза и улисан в работа влошава се дотам, че той вече престава да се движи. Идва на Изгрева и на езерата, към него беше така изпратен един приятел на име Цеко Етугов [вж "Изгревът", т. I, 2. изд., снимка № 124-125]. Той завършил специална школа във Варна, специалност електротехника, добър електротехник, а пък като човек да не говорим - изключителен добряк. Той се нагърби да обслужва Кузман на езерата, с него ходеше и полека, полека този Кузман се повъзстанови. Ние се прибрахме тука и понеже времето беше хубаво, тука обикновено до 28 август се прибираха. 28 август тогава беше Света Богородица, обикновено се правеха съборите на Братството. И те оставаха малко по- късно. На връщане направили една глупост. Местността Паничище, вече преди да се слезе до Сапарева Баня там сега има почивни станции, има едно езеро, изкъпва се в езерото настива, върна се вече на Изгрева и за 2 месеца, 3 свърши. В: Не изпълни поръчението на Учителя? Д: Не.


В: Имало е много хора, млади. Д: Вижте какво, аз беше решил да така освобождава, да не допуска край Учителя хора да го безпокоят. В: Това Младежкия клас ли беше? Д: Младежкия клас. В: Да. Д: Опази ни само младежите тогава и по двама трима души въртяхме се тъй, не ги пускахме, предизвиква се така едни остри отношения между тези, които искаха да го видят. И веднъж Учителят каза недейте ги безпокои, не ги възпирайте, защото с това нещо вие създавате лоши отношения между вас, които засягат и мене. Мене по ще ме ограничат техните мисли, така възбудени, сърдити даже, отколкото да дойдат да си кажат по няколко думи и всеки да си отиде по работата. Значи Той беше съгласен Него да го безпокоят само, за да има хармония, да няма недоволство на Изгрева.


Беше един случай помня, беше тръгнал по Изгрева. Там всеки местото си го оградил без високи огради, обаче, с един метър колчета теглил една тел и се оградил. И Учителят казва: "В Царството Божие няма огради. Вие тука братски живеете и трябва оградите да се свалят. В: Телове бяха.


Как се избираха в Младежкия клас, по покана ли беше? Д: Не, имаше ръководител на Младежкия клас, докато беше жив, Георги Радев [виж "Изгревът", т. XVII, снимки № 2-18]. Той мисля, че почина 1942 г. и той от туберкулоза. Също не изпълни нарежданията на Учителя, много културен човек. Той завърши висше образование математик изключителен, каниха го за асистент, знаеше много езици - френски, немски, английски, предаваше, с туй се издържаше. Той не залови държавна работа. И до него се обръщаха, нали, той поговори с Учителя, и каже: "Можеш да посещаваш." В: Защото аз знаех, че е Тодор Стоименов, защото той е още от самото начало от първите събори. Д: Да, но за Младежкия - не. След туй, когато той почина Борис Николов стана като ръководител на Младежкия клас. В: А-а-а. Д: Стоименов беше фактически касиера на Братството - нали там за данъци, работи, пари към него се обръщаха за да им се даде.


В: Сега, как беше с това правило, че младежите не трябва да се женят и който се ожени излиза от класа. Д: Е, да, нали така беше за Него, който иска да посещава Младежкия клас да не е женен нали, ако иска да се омъжи, ще мине в Общия клас, другия, който беше вече на женени, възрастни хора, ние имаме доста възрастни и от Младежкия клас, но щом се оженеше човек излизаше автоматично. В: За Жорж Радев в какъв смисъл не послуша Неговите съвети, по отношение на здравето ли? Д: Ами за здравето, аз туй не зная, но Неделчо Попов, от него знам, че Учителят беше казал, той почина на тази местност Куртово. В; Почивната станция на печатницата? Д: Не, почивната станция на печатницата е Говедарци. В: Защото аз знам, че Неделчо Попов му е организирал там бараки май. Д: Да, да, защото там е близо Ракитово, близо до Куртово, В: Какво ви разказа Неделчо? Д: Неделчо не ми каза всичко, но аз много така обичах Жорж, много начетен, изключителен астролог, хиромант, френолог, графолог. Това бяха друг от Братството не знам да има такива познания като него. Аз даже имам на мене един хороскоп, който не можа да го довърши, разбира се, обясни ми някой работи и си замина и аз пазех като ценен документ този хороскоп на Жорж, Имаше феноменална памет. Той беше направил този хороскоп, който е с ръка на окръжност, разпределение зодиите, всичко и нанесе зодиите знаците зодиакалните точно във всеки дом. И даже аз му казвам: "Абе Жорж, ... в главата паметта, такава феноменална памет.


В: А защо много голяма част от оная епоха, които са завършили висше образование не искат да работят, отказват се от професията? Беше грешка ли? Д: Ами грешка. Учителя държеше да се работи. Правеха го това, за да не бъдат зависими. Борис Николов например естествена история е завършил. Също са го канили за асистент, много познания. Той предпочете да работи, имаше един наш приятел италианец Алфиери Бертоли - мозайка, изкуствен мрамор, и верно, че вадеха дето се казва луди пари, но беше независим, когато иска работи, когато иска не работи. За мене туй разбира се, текоха осигуровките след време. Но никой не мислеше за тези привилегии, които чиновника ще има след време. Много от нашите приятели, даже и аз 3 години работех с тях, с Бертоли. На онова време 75-80 лв. надница плащаше Бертоли - голяма надница плащаше Бертоли. В: А много ли е било това? Д: 1931, 1932, 1933 г. В: Значи това е доста голяма сума. Д: Доста голяма сума, това са 2500 лева на месец - 1931, 32 година бяха пари. В: Ами какво ще ми разкажеш, някоя опитност за Бертоли? Д: Не знам, той малко седя и си замина. Той почина отдавна, даже едната му дъщеря е във Франция, другата му дъщеря е женена тука за диригент. Престолонаследника е бил тука Борис, обаче моя баща тогава беше отпуска по болест. След мартенските боеве.


В: Значи той е отпуска по болест? Тука с ножа вече. Д: Да, той тука произвежда, раздава ордените на героите бдинци. Това са щурмовата команда - щурмоваците. Това е стрелба с картечница. Ето ви пък тук, това са строежите на блиндажите. Тук са се криели най-долу, не е малко разстоянието 2-4-6-8 метра. М: Били са на всеки случай на юг от границите, най-много са били там, след туй вече ги снеха на ..., пак някъде там, но това е било много тежко, тъй както разправяше ... няма къде да се скриеш - голи сипеи, дръвче казва нямаше, а и там изглежда много силна артилерия са имали, просто земята се покри с желязо. В: Сега той е имал 4 екземпляра така ли? Д: 4, един ми го даде на мене, един сигурно е оставил за Братството, и на чифлика, и неговите работи изчезнаха за съжаление. Ами аз не съм съобразил просто, когато той почина, то и Лалка беше там и леля, да кажа ей, дайте да видим. Никой не се сети тогава. Те в стаята му бяха, всяка тетрадка, той си ги беше номерирал, нали самите напътствия от Учителя. За него поне, то за всеки е интересно, но за него поне това беше ръководното му начало в живота.


В: Сега, тази книга как се наричаше? Д: На война с войника. В: Какво представляваше? Д: Тя е спомени, разни такива по интуитивен път, предвиждания някой за насрещните им, противника, който е бил. И Балканската, той засегна и Балканската и Общоевропейската. И даже, когато аз туй си спомням от него, когато се върна там след тези мартенските боеве Борис като престолонаследник отива, и него го няма. Аз тука вътре имам и снимката. И тогава тате казваше, когато с 400-тинтях души тука го пише в тази книжка - бдинци. От целия полк 400 души останали само и ги повежда в атака. Аз каза се реших на това (лично той го каза), защото когато през нощта имах едно видение точно цялата фронтова линия и един мъж каза хубав с бели одежди (някой ангел), който е казал: "Дотук ще дойдат." И наистина, той се събужда, нарежда си вече там необходимите неща за провеждане на атаката, и на разсъмване те предприемат атаката и отблъскват фронтоваците. Не могли да минат туй, което е видял той в сънно състояние: "Дотук ще дойдат." В: Сега тази атака я има в тази книжка "Шести пехотен Бдински полк". Тя какво представлява? Д: Това е заповед по първа бригада на Шеста пехотна бдинска дивизия № 89, 19.03.1917 г., един и половина километра северно, от кота 1248. В: Тази книжка от кого е издадена? Д: Това е заповед от командира на бригадата полковник Николов. Ето тука това е заключението на заповедта: На 17.03. бдинци под водачеството на своя храбър полкови командир, минават в настъпление, за да заемат отново загубената вчера позиция. Вземат част от изгубените окопи, но биват спрени от силен артилерийски картечен минен и пушечен огън от разстояние 200 до 400 крачки са били французите там. От противника дето по заповед се спират и укрепяват. На 18 на другия ден остатъците герои около 400 човека. В: Той колко души е бил полка? Д: били са 7000 души, водят ожесточен бой с противника. Последният успява да обхване фланга им и им се явява в тил. Тогава храбрите бдинци, след като понасят големи загуби, биват принудени да отстъпят на кота 1248 на южния му хребет, където успяват да задържат по-нататъшно настъпление на противника, докато пристигналите две опълченски ..,, които се затвърдяват на позицията кота 1248, която противника искаше да заеме на всяка цена. Тя е била доминираща и всичко се е виждало в тила на българите, но не му се отдаде и сега е в наши ръце. Понесените от противника жертви в тези боеве са огромни. "В боевете от 10 до 19 март 1917 г. бдинци показаха извънредна упоритост, себеотрицание и героизъм. Те прославиха себе си, името на българското оръжие, и окичиха с нови лаври своето знаме. За тези геройски подвизи, аз изказвам своята сърдечна признателност и благодарност на доблестния командир на полка подполковник Сотиров и на всички членове, герой и светци от този славен полк. Коленича пред святата памет на загиналите герои и със сълзи на очи моля Бога да ги въведе в Рай Божи. Вечна им памет! Настоящата заповед да се прочете пред всички роти и команди на бригадата ни."


М: Кой е бил другия полк? Д: 15-ти Ломски. Негов командир е бил негов съсед. Нали това е случаят, когато там са се събрали щабовете на 15-ти Ломски, и 3-ти Бдински с командирите им подполковник Илиев, тати и други. В туй време идва капитан Игнатиев и му сочи писмо и го вика. И той се извинява, отива там и когато те му дават писмо от Учителя, пада снаряд и всичките там, където е бил и той групата от 6-7 души загива. Писмото на Учителя го е изкарало от тази група, където и той щеше да загине.


Тука сега има от Димитър Попов, поет и това става марша на Бдинци. В: Я ми я изпейте. Аз не я знам. Д:


"Бдинци, лъвове, титани,
наша слава непобедна.
Ще се носи по Балкани,
и до хижата последна.


Вас ви Сливница познава,
от победата грамадна.
За България тогава,
храбростта ви бе чутовна!"


И тази музика се повтаря и на другите стихове. В: Аз за пръв път я чувам. Д: Тя е прочут марш на военните. Свирят я на тържествени работи.


А това е Тодор Бъчваров, този, който е казал на приятелите, че баща ми трябва да си отиде. Големи приятели бяха. Той винаги като дойде в София, той беше на издателство "Природа и наука", не си спомням нещо беше при него. "... Трябваше да бъдеш на още по-величавия Перисте, и оттам с духът на Самуила да слушате и се възхищавате от онази епопея, що на плещите си изнесе от 11 до 19 март великана Бдинец на висотата 1248. То бе неземно съкрушение на врага разноцветен, събрал се от цялото земно кълбо против избрания народ..." И тука вече стихотворение от Тодор Бъчваров, много хубаво написано "Привет от Беласица на храбрите Бдинци". В: Сега Тодор Бъчваров беше познат на семейството? Д: Много близък приятел на тате беше. В: Той издател ли беше? Д: Да. В: Нещо спомняте ли си от неговите опитности? Д: Не, той живееше в София, а ние в Бургас бяхме.


В: Тази снимка, която виждаме на баща ви каква е? Д: Това е правено в Климентинската болница, ето къде му е леглото. Тука имаше той и Разпятието в стаята му и чете от Евангелието. Аз го питах нарочно. В: Тука на тази снимка той имал някакво кръстче за храброст. Д: Тука сега, те са 14 доколкото си спомням, но тука има вече, това е звезда, петолъчка, златен орден от турския султан, тъй се нарича ордена. В: За какво е даден? Д: За туй, за което четох сега, за бдинци, за отбиването, и от германците - железният кръст с лента. В: А той за какво е даден? Д: За същото нещо. Българите понесоха всичко на плещите си. И тук даже написани листове, където е бил полка - Червената стена, Братин дол. В: А кой беше ордена, онзи за гражданска доблест? Д: Не зная. Сигурно тука е, тука няма, тука има 5. Туй беше 1915-та, 16-та, издаваха така за поощрение на младите войници. И това беше един дневник, който имаше поместени неща, съобщения от военни лица, от знаещи това, което пишат. Първата година 1894-та година голямото наводнение, а той 1893-та завършва Военното училище. Той постъпва като кадет, завършил пети клас в Сливенската гимназия и постъпва като кадет. Там завършва гимназия, значи 2 години, и 4 години, 6 години. 1875 г. е раждан, 1895 г. - 20, точно значи е бил произведен подпоручик.


В: И тогава какво с коня? Д: С коня е влязъл в реката, обаче коня подхлъзва се тъй, и верно е, че когато човек е на собствените си крака е най-сигурен. М: Той сигурно е знаел да плава? Д: Кой? Коня не може, и тати, който ще да е. То е такъв порой, в спокойно състояние е 50 см. Тогава е бил над 2 метра, аз туй си спомням в тази книга. М: После изграждат канал, защитна стена. В: Значи той слиза от коня и продължава да се спасява? Д: Продължава, и аз точно си спомням заповедта, която пускат, той се водеше в 11-ти Сливенски полк, тъй се казваше. По заповед на командира на полка от 3-та Сливенска дивизия пускат запове, в която упоменават като пример млад, току що завършил военно училище, идва и влиза в най-опасното място. Никой друг не е отишъл от офицерите там.


Той е бил самичък до последния момент, докато имало е хора, които са се давели, офицери не е имало.


В: Тази снимка беше от времето на блиндажите? Д: Да, ето къде е горе, тука са толкоз етажа, така като гледаме не по-малко от 10 метра височина. В: Това е доста голям труд. Д: Е-е ами как, ето го къде е тати. Той опитва обед на Вардище, опитва им храната. Той беше много грижовен, даже имаше и неприятности по едно време. Той изпрати команда войници, подофицери и един този бай Инбро, колбасар унгарец. Закупуваха свине от Малко Търново и произвеждаха шунка, работи и изпращаха за 3-ти полк. Той е имал благодарение на тази грижовност на тате месна храна и не само това, имал е и неприятности. Казали му отделяш хората, нали. Войниците научили, просто се вдигнали на бунт. Много са го обичали, много. И в Бургас като беше, помня го казармата в Бургас, където ние живеехме имаше не по-малко от километър. Никога не взимаше файтон, пеша си отиваше, и пеша се връщаше.


В: Така, другата снимка. Д: Това е тате. Нашите скривалища. Ето ги пак, скривалища, работи всичко стои и хората най-отдолу. В: Тука другата, а ето инжекция бият. Д: Инжекция да се изморят, да не се разболеят от нищо. Тука пак е командирът на войнишкия конник, ето го къде е той, шегуват се, защото всички се смеят. Тука е май че е този, адютанта на капитан Игнатиев, ето го къде е той.


В: Тука войниците седят ли? [Вергилий му подава снимките и той разказва за тях. Фотографиите са извадени на негативи от Вергилий, а Вихър ще ги подготви като снимков материал за "Изгревът"]. Д: Да седят. Това са пак скривалища. А тука са взети трофеи от французите - пушки, картечници, пистолети, работи. Колко е толерантен, ръката си е сложил на рамото на войника. Един прост войник, а тоз е командир на полка. Но тука телефонна връзка, телефонистите на работа. Тази местност, колко е голо, няма никакво закритие. В: Само камъни. Д: Тука е вече награждаване с нашивки. Тука е позиция щурмуване.


В: Тука, какво е това? Д: Тука е Коледна елха. Ето тука се ръкуват, ето го тате къде е. Ето го и капитан Игнатиев адютанта. Тука са имали Коледна елха. Ето и тука също, ето го този, командира на 15 пехотен полски полк. М: Като казва на войниците си, че примирие е сключено при тежки условия, ние сме победени, те започнали да плачат, войниците казали не сме победени, ние искаме да се бием, не искаме да напускаме фронта. Обаче, той казал не може, това правителството го е решило, има заповед и ние ще бъдем. Взема се част от офицерския кадър като заложници. И войници е имало. Д: И бате Ванко беше там с него. М: А-а-а, ама той се върна. Д: После се върна. М: Аз от него съм чула тези работи. Д: Тате седя година и седем месеца заложник. Той се върна 1919-та година, не помня кое време, когато ходихте във Видин, той да сдаде полка с 9 души. Помниш ли? М: Помня. И казал момчета, сега изберете по-новото, по- хубавото оръжие, и ще се пръснете. Ще тръгнете за България, но гледайте да не сте на групи. Ще се пръснете, и където вече влезете и където има български войски, ще предавате оръжието там. Нека да вземат, пък ще им остане старото оръжие. Дано не става нужда от оръжие, но все пак да си дойде в България по-новото оръжие. В: И така се спасява част от оръжието. М: Да, да.


Д: Трети бдински полк има прояви на героизъм още от Сръбско- българската война 1885 година, Сливница, там е бил при тях лично


Александър Батенберг, аз туй от тате го знам. Там беше близо към Дунава, към Видин, Кула, в сръбско тогава село Звонци, подчинено на Зайчар. Зайчар е бил централният град, а в село Звонци са били те тате. Бдинци въобще са били похвалвани, аз този дебела книга беше така голям формат за разни геройски прояви на офицери, на войници. Там имаше описан подвига на Гюро Михайлов, но сега ги няма вече. Д: На полянката играем Паневритмията, в неделя имаше беседа и в 5 часа, само там за хората там, които са приятели и в 10 имаше Неделна беседа за всички. Заранта, след като свърши беседата, излизаме на Паневритмия да играем, изиграхме я, най-напред 6-тях упражнения, от Него дадени. Те са на едно място седят и са 6 упражнения. След това играем по двама, по двама. Те ги бяха комбинирали. Имаше и едно "Тъчене". Прекръстосване при влизане, мисля, че 4 души бяха. И в туй време когато играем, гледам Учителя погледна така нагоре и един гълъб бял такъв, зави се 4-5 пъти. Учителят не се обади на никого, веднага излезе, забърза и се качи в стаята си. Това беше 1940-та година мисля или 1941-ва. Може би 1941-ва, защото скоро след това стана навлизането на немците в България. Март месец те навлязоха, значи туй е било 40-та година. И аз казах на Елена Андреева - стенографката, казах й: Абе Елено, аз видях, не се така учудих, видях, че погледна и си тръгна, но хич не помислих. Аз казвам видях, щом тръгна Учителя, гълъбът тръгна, излетя си. Но туй ми направи впечатление - 3-4 кръга направи, Учителят погледна така, остави и си отиде в стаята. И тогаз се беше изолирал пак. Той при такива тежки моменти се уединяваше в стаята си горе, не слизаше нито за обед, просто изкарваше гладуване - пост. В: И на следващия ден гълъбът, немците влезнаха в България? Така ли е? Д: Не, на другата година влязоха. Туй беше през лятото, а немците значи след 5-6 месеца влязоха.


Има и един друг случай. На полянката бяхме с Асен Арнаудов [вж "Изгревът", т. XVII, снимка № 12], Той е от Сливен, добър музикант, цигулар, пианист, арфист. Той беше преподавател по арф>а в Консерваторията, на полянката седим и говорим нали. Беше 1943 г. за неуспехите на германците. В туй време идва Учителя доста бързо, спря се там, ние седяхме на пейката и каза: "В този момент цар Борис си заминава. Отива да даде доклад за своите деяния на Земята. Изпратете по една добра мисъл." И след 10-тина - 15 минути камбаните взеха да бият за погребение вече в "Александър Невски". В: Той Арнаудов е взел участие в песните на Учителя? Д: Да, да, защото Учителят песните почна да ги дава от 1933-та година, доколкото си спомням. Тези, които са на този прастария език Вахди. Има от него "Фир фюр фен", "Аин фаси". Пеят се на този език и след туй дава на български, "Махар Бену" също така. В: Това е санскритски. Д: Не е санскритски, по- стар. В; По-стар.


Д: И аз веднъж говорих с Георги Томалевски [вж "Изгревът", т. XVIII, снимки № 38-52], защото Учителя мисля, че 1896-та година ли или 1897- ма година създава четворката там с него. А преди туй и Колю Нанков каза, Георги Томалевски ми каза, че Колю Нанков не можа да намери къде е прекарал 4-5 години Учителя от завършването в Америка и идването тука. Губят се тези години. И Томалевски тогава каза: "Абе, някъде е бил на Школа сигурно." Никой не знае. В: Е, той не е напускал България. Д: А-а-а, няма нищо. Няма нищо за тези години. Той е роден 1864 г. мисля, че на Петровден. В: За кои години става въпрос? Д: 1893-та, 1894-та, 1895-та, 1896-та, 1897-ма се явява вече и тогава с тримата - Тодор Стоименов, Пеню Киров и Миркович. Доколкото си спомням Миркович е американски възпитаник. Мисля, че там е следвал ли, нямам представа. М: Аз така съм чувала, че Учителя протестанти са го изпратили и са искали да му плащат като се върне. И той казал: "Служенето на Бога не търпи заплащане." А гимназия е завършил във Варна. Д: Да. М: В семейството на дядо Петър Тихчев.


В: Какво ще ми кажете за него? Д: Много кротък, той ходи с една бяла брада - светец, толкова добър. В: Значи Петър Тихчев? Учителят е живял в неговия дом, така ли? Д: Да, обаче, той е имал дъщеря Петър Тихчев и те са си правили сметка семейството да оженят дъщеря си и казват на баща му. Баща му е поп Константин Дъновски [вж "Изгревът", т. XXIV, снимка № 45]. Той като младеж тръгва за Атон, там, където го посвещават. И го среща на пътя някой, неизвестен и му казал: "Няма да отивате в Атон. Вие ще се върнете в с. Николаевка, Варненско. Ще се върнете в село, ще се задомите и ще имате един Благовестител." И той послушал, връща се и тогава на него този човек, мисля му дава Антиминсът. До тогаз не е съществувал. Връща се, оженва се и Учителят. - В този момент, значи, когато те са тъй таяли, дъщерята на Петър Тихчев си заминава.


И когато трябва, след като се завърнал от Америка да отиде да отслужи военната си служба, той им казал, двама души били, един от двамата билетчета да теглят. Той казал; "Не ме карайте да тегля, защото аз ще изтегля този билет, който ме освобождава от военна служба." Те му казали: "Нищо, тегли." Другият бърка, тегли, билетът годен. Учителят не отива войник.


В: А за Петър Тихчев други неща да ми кажете? Д: Ами той идваше в Бургас, помня много кротък, много добър човек, типичен окултист, като светец беше. Кротко приказваше, бавно така, но той се приобщава към Учителя след събирането на тази тройка. В: А Жоро Тихчев има ли нещо връзка с него или не? Д: Кой? В: Георги Тихчев. Д: Не, Георги Тихчев не, Петър Тихчев. Там зимно време се изнасяха концерти доста в салона. Имаше и подиум така голям, пиано имаше, и роял имаше. Имаше и много музиканти на Изгрева нали, и концерти се даваха. Кирил Икономов набърже скалъпваше хорче с наши песни, и аз му казвам нещо гласа ми, той каза: "Ще вземеш няколко сливи, ще ги сложиш в една тенджерка с една чаша вода, да възврят, да поврят малко, ще изпиеш водата гореща, на глътки и ще изядеш сливите. Като, че ли тъй го грабна някой, никакво дразнене, нищо. И ми остана, аз винаги вече след това, туй беше може би 15-тина години преди да си замине Учителя, аз винаги имах сини сливи и преди концерта 4-5 сини сливи изяждах. Винаги. И наистина много помагаха.


В: Аз съм виждал една снимка с Калудов [вж "Изгревът", т. VIII, снимка № 40; т. XVI, снимка № 45]. Кой е този Калудов? Д: Калудов е военен капел майстор във Варна. Един от най-старите приятели. Той си направи къща до Стоименов. М: Веднъж жена му на Калудов разправяше, че била много тежко болна от стомах. И отишла веднъж при Учителя и му казала, даже на събрание, преди събранието му казала: "Толкова са тежки болките, че предпочитам даже да умра, вече да не тегля. Той й казал: "Нищо, ще мине. Поискай от дядо Ради люспи от лук. И ще ги свариш, ще пиеш водата и ще ти мине." Добре, казва, но аз докато отидох до дядо Ради, минаха ми болките, и вече не ме заболя. В: Това е жената на Калудов. Как се казваше тя? Д: Не знам, не помня, сестра Калудова, така я знаем. В: Че аз съм виждал, така дирижира оркестър. Д: Музикант, той беше във Варна, водеше военна музика. Мисля, че на 6 Приморски полк, и след туй дали не водеше и на флотата, пенсионер беше. Много благ човек беше и той, много добряк. Няма да се тъй скара. Той водеше и оркестър. Имаше и оркестър на Изгрева, водеше и оркестър. В: Този оркестър какво, свиреше Паневритмията и песните на Учителя в Салона? Д: Да, и работи не само при Учителя, но въобще.


В: Ами разказвали сте ми за дядо Благо [Стоян Русев - вж "Изгревът", т. XX, снимки № 18-20]. Д: Дядо Благо, помня го, от него имаше една книжка "Новата култура", дребничка от 4-5 листа малък формат. Той пишеше дядо Благо за "Славейче", това детското списание. Той си беше постоянен там сътрудник - дядо Благо, дядо Благо.


В: Сега, а за Петко Епитропов? [вж "Изгревът", т. XXII, снимки № 1314, 17] Д: Петко Епитропов е от Пловдив, по-право от Септември. Той е от Пловдив, обаче, неговият син имаше голяма градина в Септември, голяма градина овощна. И често ходеше Епитропов там. И ние сме се отбивали, аз помня с мама, когато вие бяхте във Видин с тате, с мама отидохме във Велинград. Тя имаше вила там с Епитрови. После ходехме със семействата на Бачковския манастир - Епитров, тате, мама, ние, децата. Той беше чиновник на Чиновническото застрахователно дружество. Също добър човек. Виж какво, от старите приятели нямаше от тях някой да се отличава както сега от новите. Един случай с него. Аз приказвам за този моя приятел Неделчо Попов. И един път какво, скимнало му и там пред Изгрева: "Абе дядо хаджи, чакай да те питам едно нещо?" Викам: "Питай, питай." - "Абе като легнеш да спиш, брадата си под юргана ли я оставяш, над юргана ли я оставяш?" - "Не знам", каза, не съм запомнил." Ние взехме да се смеем там, и след една седмица срещаме пак така и Неделчо вика: "Абе дядо хаджи, какво стана с вас?" - "Не мога да спя, сложа я над юргана пречи ми, сложа я под юргана пречи ми." В: Ха, ха. Д: Той беше такъв закачлив. М: Интересно, защо са носели тези големи бради?


Д: Ами всички, ей го тука Ватев също каква брада. В: Той откъде е? Д: От Русе. Ръководител на русенската, ето го. Имаха фабрика за консерви. С Константинови, наши приятели, много хубави консерви правеха и евтини.


В: Нещо да си спомняте за него? Това Начо Петров ли е? Д: Не, не е Начо Петров, а до този беше, който дойде с тати, Асен Райчев, ето го. Заминаването и връщането му, той беше информатор в къщи. Няма го тука. Пълен е така като него, но не е Начо Петров. Този е Манол Иванов [Емануил Иванов - вж "Изгревът", т. XX, снимка № 55] от Варна, ръководител беше, дойде в София, този Константинов, този е неговият брат и с Ватев имаха фабрика за консерви.


В: Това Стоицев мисля, че е? Д: Не, това е от Ямбол Тодор Абаджиев, чакай да видим, Стоицев не го виждам тука. Това са сигурно само тези, които са били в момента. Няма го Стоицев.


В: Това е епопеята на войната 1915-та - 17-та година. Този кой е? Д: Куджаманов, художник. В: Да. Има тук нали виждате една винетка. Д: От него ще е сигурно. От Куджаманов имахме подарък, но тя се загуби една картина на Дунава, рисувана от Куджаманов, да не е този Пеко Куджаманов, малкото му име не знам.


В: Това е подполковник? Д: Ама това е 1927-ма година, тате беше 1921-ва, 1922-ра година се пенсионира. Този е 1927-ма година, той е подполковник, командир на 3-ти Бдински полк, значи името му Захов съм го чувал това име.


В: Сега, този кой е? Д: Александър Игнатиев. Той беше адютантът на тати като капитан през време на войната.


В: Сега тука е? Д: Куджаманов пак той, това е художника. В: Сега значи имали сте една картина акварел, така ли? Д: Акварел, да. В: На Дунава? Д: Дунава. Това беше вече след войната, когато тате отиде да сдава полка. След войната те го преназначиха за командир на Пети пограничен участък мисля, беше. Цялото крайбрежие от Варна долу до турската граница.


В: Сега, това е от Александър Игнатиев? Д: Дали е от него не знам. В:Тука пише горе Игнатиев. Значи това е от него. Д: 1248 кота. Много воюваха те, там дето казва в малката книжка, аз къде я нямам нали, но там казва, че с последните остатъци 300-400 души командира на полка поведе в атака 1248 кота. Братиндол. Там те бяха, там те удържаха, само, че тате вече не беше мисля там, когато престолонаследника е ходел и ги е награждавал. Тате получи тогава този орден Железния кръст, немския, "Хамидие" - турския, и нашия с корона мисля беше за храброст.


В: Тука наблюдение на предните окопи. Д: При Боев е мисля, там имаше снимки за тези прочути мартенски боеве, обаче, изчезна, не го знам къде е. В: Това нещо го има на 83-та страница от малката книжка. Сега тука тази страница някой я е откъснал. И понеже пише за баща ви, и някой нарочно може би да я е откъснал, нали. И тука казват, къде беше: "Командирът тръгва ... " Да, тук някой е откъснал между 85-та и 86- та страница. Д: Значи 85-та и 86-та - цял лист! В: Да, Д: Ето на 18 март останалите герои около 400 човека. Значи от целия полк само това е останало. В: Това е една снимка. На тази снимка сега на страница 97 това е баща ви. Д: Това е тате. В: Вие имате ли я тази снимка във вашия албум? Д: В албума мисля, че я имам. А този е май адютанта капитан Игнатиев. В: Който е зад него? Д: Зад него. Той е писател, издател от Братството Тодор Бъчваров. Ние бяхме в Бургас, и тука Тодор Бъчваров са ходили при Учителя, защото тате беше ранен и той остана с 30% инвалидност. В: Да. Д: И трябвало да си замине тати. И отиват Бъчваров, Тодор Стоименов, те всички в София са били, Голов, той имаше книжарница и издаваше наши братски работи. Той мисля, че издаваше едно списание, как се казваше? В: "Всемирна летопис". Д: "Всемирна летопис". Д: И отиват и го молят. Бъчваров лично писа писмо от Бургас до нас и Учителят е уредил да не си замине, но е трябвало да бъде той пострадал във войната. И той не помня кой крак беше само, аз имам снимка. В Клементинската болница е лежал и така се е спасил. Това са Тодор Бъчваров и генерал Жеков.


В: Сега други работи гледаме в момента. Д: От малката книжка са включени тука, от Никола Попов, и статии има, но от Тодор Бъчваров. Той издаваше "Светлина" и наши такова, и помня, когато той беше писал писмо, дойде в къщи да каже на мама, че Тодор Бъчваров, Стоименов, Голов са отишли при Учителя за тате. И той е трябвало да си замине и те са измолили от Учителя да направи всичко необходимо, за да остане жив. И Той е казал, все пак трябва да му се пусне кръв. Това е определено. И той остана инвалид 30%. То и в малката книжка го има, че с последните 400 души от целия полк. М: Той загубил съзнание, и когато му сложили инжекция, за да му дойде съзнание, почнал да буйства. И го обгърнали с едно одеало, и така го снели. Д: Тази я има сборно-щурмовата група. Ето го тате. М: И аз си спомням за бате Ванко. Д: Ванко Гърков. М: Не, от село Гърци. Д: Той се казваше Ванко Гърков от село Гърци. А Куджаманов ти спомняш ли си, имаше една картина Дунава от акварел рисувана в Бургас. Тя изчезна тая картина. Когато отиде тате да сдава полка. С него беше ти във Видин, и когато се върна той донесе една толкова голяма картина беше Дунава. Много хубава такава фина. И тя седеше, помня много добре на горния етаж в антрето. Хол не ги наричаха. Помня тогава от Куджаманов беше.


В:Тази книга аз съм я взел от Бургас преди 20 години. Тука е Александър Игнатиев. Д: Туй му беше адютант - Александър Игнатиев. В: "Дойди си, дойди", това е някакво стихотворение. Д: Да, да. Червената стена, там е Братиндол, и отстъпват те после. Тази я нямам, туй помня този е Шкойнов, а това е тате. В: Значи първият на коня е баща ви? Д: Не, те са малко по-назад. Този е генерал Шкойнов втория, защото помня, че коя година беше не помня. 1922-ра ли беше, тате не беше вече офицер. М: А-а! Д: 1922-ра не беше офицер, 1921-ва го уволниха, когато дойде Стамболийски, държа реч и не искаше да го направи началник щаба на армията. Той отказа, като каза, че аз съм дал клетва да служа на родината, а не на партия и накрая го уволниха дисциплинарно. Така са го уволнили. Аз зная много добре, защото тате, когато пишеше неговите спомени, той ги преработи. Най-напред той ги беше писал и при Иван Вълков в 1927- ма година. Генерал Вълков беше министър на войната. Ходи при него и му казали, че говорил е стуй, така както е дадено с тези окултни изрази не могат да го публикуват. И тате го преработи като изхвърли много неща. В: А вие какво бяхте чули? М: Че му казал: Много ваши колеги дадоха декларации, че ще ми бъдат верни. Да казва, знам, но аз не мога да направя туй нещо. Моята съвест не ми позволява. Аз съм се клел да бъда верен син на моята родина. Родината е една. Той нищо не му казал. Но тогава предлагат да разделят тоя участък на два - Бургаски окръг и горе за Варна, но аз казва казах така претекст, няма пътища, на кон, аз съм много изстрадал от войните, раняван съм бил и не мога да обикалям тоя участък с кон. В: Това е бил поводът да се откаже. М: Да. Д: Поводът беше Учителя. Тате питал Учителя да поеме ли новата длъжност, която му предлага началник щаба на армията. И Учителят му казал, че Божието Богу, кесаревото кесарю, значи да реши самичък. И тате отказва. И след няколко месеца подаде си оставката, или по-правилно както се казва подадоха му оставката. В: Ха, Ха, подадоха му оставката. Д: И стана началник на щаба на армията негов съвипускник и след една година стана 9 юни [на 2 юни 1923 г. чрез преврат е свален Стамболийски и убит] и го ликвидираха този. Затова Учителя не му е позволил да стане началник на армията, защото щяха да го ликвидират. Това е цялата работа. В: А вие какво щяхте да кажете? М: Той вече не беше така да държи на заплатата си, защото чакаше да бъде назначен в мелница. Те са братовчеди на майка му и работата му беше осигурена, обаче забавиха това строежа на мелницата. Първата мелница беше в града, но изгоря и почнаха там към старата гара. Сигурно, ако сте ходили в Бургас, знаете старата гара. И после, щом беше готова, той се настани там.


Д: Тука познавам някои имена. В: Кои имена познаваш? Това е списъка нали на офицерите на Бдинския полк. Д: Този не знам, полковник Деню Христов. В: Значи до 1914-та до 1916-та година полковник от 4-ти, 1916-та година. Д: Значи, когато го сменят този полковник Деню, тати поема от 4-ти ноември. Майор Недков, туй го знам, бил е убит. След туй го замества Теракиев. Туй Теракйев помня, че след като се пенсионира, беше към края на 30-те години, тате споменаваше пак, че се е видял с него. А този, мисля, че капитан Дограмаджиев е от Сливен, доколкото си спомням. Негова сестра Вера Даграмаджиева беше учителка в Бургас в гимназията по български език, тъй ми се струва. Тоз не знам, Желязков знам, подполковник Йордан Тотев, майор Тотев, също съм чувал от тате. Споменавал е, че са също така съвестни и добри. В: Полковник Цоков ли беше, който е взимал свинете да прави салам? Д: Той тука беше началник на групата. В: И са взимали свине там, откупували са ги и са правили колбаси, салами и т.н. Д: Да, да.


Един много интересен случай. Биле са подполковник Илиев, командир на 15-ти Ломски полк, моят баща и други офицери на наблюдателния пункт. 10-тина 12 души ли са били, 13 ли? И противникът обстрелва. И в това време идват, носят писмо на тате от Учителя. Той не го знае, че е от Него, но носят му го и го показват отдалеч, и тате оставя групата и отива на около 15-тина метра. Когато той излиза, пада снаряд и ги избива. В: И той прочита писмото на Учителя. Д: А той остава единствения жив, благодарение на писмото, че се е отделил да получи писмото и да го прочете там. В: Ха, Ха! Голяма опитност! Д: Това лично от тате го знам, нали, че и той, пък и всички, които са имали близка връзка с Учителя безспорно благоговееха. Съвсем основателно.


В: Сега, искам да ви питам за тази снимка. Това е негов личен подпис. Д: Това е след уволнението.


В: Сега интересуват ме медалите. Д: А-а медалите! В: Ще можете ли да ги различите. Д: Някой знам, някой мога да кажа. В: Сега кой е Златния медал? Д: На знамето ето го този. В: Който е вторият отдолу, нали? Д: Този е "Хамидие", този е за спасяване на знамето, този е Железния кръст. В: А този, който е отдолу? Д: Този е за храброст след като са минали тези боеве. В: А другия? Д: Тука вече е полковник. Три звезди. В: А тези другите медали не ги знаете? Д: Има някои в едно старо там за като сборниче, той го имаше тате, за наводнението 1894-та ли, 1896-та ли година, миналия век в Сливен. Реката Коруча приижда и почва да влече къщи, работи, туй, и там казва подпоручик Сотиров (той е бил на служба там), с коня си, всред реката е помагал и е спасявал това. И е награден с орден на храброст и гражданска заслуга. Туй го има в едно списание там. Спомени и прояви на офицери. Това е като поощрение.


В: Тази снимка тука? Д: Това е от войната. В: Да, сега това е лавров венец, тук са бръшляни. Д: Ето го това е, където са били. В: Има Братиндол, има Връшка Чука. Д: Това е Червената стена. В: Значи, обозначено е където са били - Братиндол и т.н. Д: Снегорово, кота 1248, Братскидол. Това са били там с полка, фуражките. В: Искам да питам, този сега орден какъв е? Д: За спасяване на знамето, същият. В: Да. Тука го имам аз на една снимка с Иван Капуджиев и Димитър Добрев. Д: Това е Добрев, и това е бате Иван. Това е отдавнашна снимка. Добрев почина. Тука е Георги Куртев, това е Стоицев, и това е тате. В: Кой е генерал? Д: Генерал Папалджиков, негов съвипускник. Когато тате отказа, те викат него. Той се съгласи, стана началник щаба на армията и на 9 юни 1923 г. беше убит.


УЧИТЕЛЯ ЗА ХРИСТА


из спомените на Минчо Сотиров записани от

Райна Грозданова на 6.02.1939 г., Изгрев

"На кръста Христос преживя онова, което може да се нарече идейно- мистично страдание. Най-дълбоките и най-интензивните страдания, които може да преживее една човешка душа. Той трябваше да изпие до дъно чашата на страданията, онази чаша, в която бяха събрани всички утайки на миналото. Ала в тия кондензирани, интензивни страдания, нему се разкриха всички тайни на миналото. И затова, съзнавайки важността на момента, след вътрешната драма, преживяна в Гетсиманската градина, Христос казва: "За този час, аз дойдох."


Чрез могъщата алхимия на любовта, Христос претвори отровите, събрани в тази чаша, и по такъв начин ликвидира веднъж завинаги с насилието. И наистина, не можеше ли Христос, който е един силен, гениален човек, който е знаел своя висок произход, който всичко е предвиждал, и е знаел какво ще стане, не е ли могъл да предотврати страданията, които са го чакали?


Пред Него е стояла алтернативата: или да призове ангелските пълчища, с помощта на които е могъл да унищожи еврейския народ и Римската империя, сиреч да си послужи с методите на миналото - с Моисеевско-Илиевият метод на силата и меча, с метода на древните маги и адепти, или да приеме чашата и кръста и да ги превъзмогне чрез силата на Любовта. Христос избра втората, и това беше един пръв по рода си опит на Земята. И наистина, ако Христос се беше уплашил от страданията, ако Той се беше уплашил от кръста, на който Го разпнаха, от копието, на което Го промушиха, Той нямаше да даде едно ново, съществено разрешение на трудната задача - повдигането на човешката душа. Той разтопи и поругания, и удряне на бича, и кръст, и гвоздеи и копието с огъна на любовта, единственият огън, който може да разтопи оръжието на насилието. И опитът Му излезе сполучлив. Така Христос разреши една задача, от която зависеше бъдещето на цялото човечество. Така Той откри пътят за спасение на онези страждущи души, за които беше дошъл. Христос възкръсна, и чрез възкресението си победи смъртта. И тъй, както в страданията Нему се разкриха тайните на миналото, така и във възкресението Той получи откровението на бъдещето."


В: Много е хубаво. Д: Това е единствения ми спомен от леля. Това е от неговите спомени на моя баща от Балканската и Европейската война. И той, не зная кой, мисля, че Учителят му е казал да подреди тези неща, за да се запазят с всички преживявания негови лични и на заобикалящите го и войниците, и военните действия и той го написа така, както го е преживял с тези окултно-мистични преживявания и го занася на генерал Иван Вълков - министър на войната. В: През време на Сговора? Д: Мисля, че беше 1924-та, 1925-та година. Обаче, като ги видял той, отказал, казал, че с такова съдържание не е удобно да се пишат, нали. Това е нещо, което лично го е изживял Минчо Сотиров и да ги преработи някак си, като по- дразнещите материалисти, да ги изхвърли. Той ги преработи, обаче, пак му отказаха и той си го запази. Генерал Вълков е съвипускник на Минчо Сотиров от Военното училище. Били са лично познати и той е смятал, че ще може чрез него, нали тогава все пак, даже и тъй да кажем и попщината, въпреки че не беше пострадала след 9 юни 23-та година, тези неща за тях са нещо terra incognita и не са ги познавали - влизане във връзка с висшето, духовното и т.н.


В: Значи вие казвате, че с Кимон Георгиев се е срещал и Велчев, но те му казали, че туй нещо не може да се печати, така ли? Д: Да, и след 9 септември, той пак се помъчи да види, и те пак му отказаха. И той така останаха няколко екземпляра, един на мене беше оставил, не знам на кой другиго беше оставил, 4 или 5 екземпляра беше направил, този, който е у мене, аз го дадох.


В: Какво представлява релационният дневник? Д: Релация, това значи, аз от енциклопедията го намерих - описание на походи, военните действия, с донасяне до по-висшестоящите органи. В: Вие намерихте ли го този дневник? Д: Не можах. Аз търсех го търсех го, но ... Какво значи релация - писмено съобщение на военно началник, за действията на негова част по време на бой или настъпление. В: Това значи, разбрахме вече. Д: Той си ги е записвал, някой бяха с мастило, някой с молив. Записвал си ги е, той се водеше тогава неговата част 10-та Погранична рота, а след това 10-та Погранична дружина. Бяха повече от %-ти опълченци, и само една рота военнослужещи. И неговите действия, при Подима, той отби десанта, който искаха да правят турците. И щяха да ударят нашата войска при Бунархисар Люлебургас в тил. Той с неговите действия с тази 10-та Погранична дружина, спря настъплението, даже 3 лодки, които големи гемии са смятали да направят десанта, след него "Хамидие" беше прострелян от нашия "Дръзки". "Хамидие" и други кораби. И когато той отбива десанта, турците се уплашват и не стоварват войски. И за това нещо, за това му действие, той се водеше към 3-та армия, която командваше Радко Димитриев. Лично той получи повишение, кръст за храброст и повишение от капитан в майор. В: За отбиване на десант? Д: За отбиване на десант при Подима. В: А този "Дръзки" преди това, или след това? Д: След това. Те се оттеглят тази флота турската и нашите миноносци, и тогава "Дръзки" е торпилирал "Хамидие", един от най- големите боеноносци на времето.


В: Искам да ви питам друго. Вие ми казахте, че баща ви имал около 30 тетрадки обикновени по 80 до 100 листа. Д: Даже, може би и повече, с разговори с Учителя. В: Те са на обикновено и стенографско писмо. Д: Да, смесени. Той знаеше малко стенография, и нали това, което е по-лесно, разни сигли и това, той ги е нанасял, и когато той почина Нейчева, той работеше в този чифлик, всичките негови работи тя ги дава на Боян Боев. И оттам В: Никой не знае какво е станало. Д: Аз много съжалявам, защото там имаше открай време разговори с Учителя. Това е отпреди. Значи той почина 1954 г. Минчо Сотиров, 10 години след Учителя. Учителя на 27 декември 1944 г, Минчо Сотиров на 10 декември 1954 г. Значи дотогава всички разговори, водени, откакто той е в Братството 1905-1906 година, си е държал бележки за всички срещи и мисли на Учителя. Жалко, че се загубиха тези неща.


В: Сега, друго нещо искам да ви питам, вие ми казахте по-рано, че в "Работническо дело" имало на времето статия, където е писано за Учителя, че за Учителя всичко е било изрядно към държавата. Д: Да, данъците. Преди да се заведе делото. Аз лично я четох, че докато е бил техният ръководител, за Учителя, са били изправни по отношение задълженията си към държавата, а след неговото умиране, се скарали кой да води бащина дружина. И неизправни, което предизвиква финансова ревизия, дело се води и наистина осъдиха някои. В: На делото били казали, че единствено изправен. Д: Да, на мене ми го каза един приятел, не знам дали е жив инженер Ганчо Ганчев. Дойде, аз работех тогава в Музикалния театър, бях заместник-директор. Дойде и ми каза: "Митко, много съм радостен, че мога да ти кажа едно нещо, което и тебе ще зарадва. Бях на делото и казаха, че единствен от ръководителите в България е бил изправен Минчо Сотиров, който за всички суми си е държал бележка, т.н. десятък, кой колкото обича да даде за Братството. И той всичко, по списък, този толкова, този толкова, и ги е внесъл без да има някакво нарушение, докато всичките останали от ръководителите са били. В: Защото той има школа, школовка като военен. Д: Не само това. Беше безукорно честен човек. След като беше уволнен и докато се уреди с пенсията. Тогава трябваше да издържа семейството. Неговият брат Стефан живееше в Сливен, и Минчо Сотиров го помоли да му изпраща череши и той да ги препродава, защото 4 деца, жена, майка на жената, и той - 7 души. 2-3 месеца, докато се уреди, той нямаше от къде да вземе пари. Брат му се съгласи веднага. Даде сандъци, той отбиваше натъртени и ги бракуваше, продаваше най-хубавото. И неговият брат му каза: "Така търговец ти няма да станеш и ще гладуваш. Както ти идват сандъците и както аз съм ги купил, така ще ги продадеш, като приспаднеш тежестта на сандъците." Моя баща му каза, той беше дошъл в Бургас брат му: "Не мога туй да направя, съвестта ми не ми позволява да продавам негоден плод." И грозде, същото беше. От Сливен докато дойде, все наранено и така той не можа да стане търговец, за да не ощети хората. В: Сега искам да ви питам, вие ми казахте, че редовно данъчната книжка бе у него. Учителят ви питал: "Внесохте ли данъците? Я го разкажи този случай. Д: За данъците Тодор Стоименов, аз като студент тогава често ходех на "Опълченска" 66, вместо да отида до Изгрева, там отида взема нещо, хапна. Там живееха Гумнерови, собствениците на къщата на "Опълченска" 66. Леля Гина [Гина Гумнерови - виж "Изгревът", т. XXII, снимка № 12], жената на Петко Гумнеров, вече покойник тогава, нали, къщата, данъци трябва да се плащат. И Стоименов, който беше касиер, аз поех, защото понеже като студент имах повече свободно време, не е, тогава не държаха 1927-ма, 1928-ма, 1929-та, 1930-та, даже до 9 септември редовно. Професорът си чете лекцията, сега са задължени да присъстват, държат сметка, нали и все намирах време свободно и отивам да платя данъците за къщата на "Опълченска" 66, за Изгрева, каквото имаше. И Стоименов, редовно му се отчитах, и Учителят все казваше: "Кажете на Стоименов да ви даде пари да отидете да платите." Редовно се интересуваше дали е платено, данъците - редовно. Годишно се плащаха - до 25 март мисля беше, когато се плати целия годишен данък, правеха 10% отстъпка, и редовно до 25 март аз отивах да внасям данъците.


В: Тука аз съм записал нещо, което вие сте чули от Борис: "Мене не ме ловят земните закони." Д: Е, то беше за издаването на Песнарката, сборника с песните, и там така не бяха точно. Стана след заминаването на Учителя. Не бяха тъй. Някой бяха изменени. Аз понеже пеех и нашите песни и всички бих казал, повече от 30-тина песни, участвах в пеенето им. След това в този сборник се намесиха някои корекции, които не бяха съгласувани с Учителя. Веднъж пред салона Асен Арнаудов от Сливен, музикант много добър, който записваше песните и Ангел Янушев [виж "Изгревът", т. XVI, снимки № 78-79] бяхме седнали на масите, на пейките и казаха тук тъй трябва Учителя, тук тъй трябва. Той каза: "Това е по законите на музиката, обаче, ще дойде време, когато нови закони ще бъдат, силата ще бъде не по земните закони на музиката, а по духовните закони." И нали аз също имах към Учителя няколко случая просто да ми върне живота. Държах много, на което Той е казал. Аз изпълнявах една песен "Киамет Зену", която започваше с ауфтакт. Мария Тодорова, също музикант, която свиреше на органа преди беседите не беше съгласна с туй, не. Тази песен е нотирана и в първите песнарки, нотирана е и от Кирил Икономов, и е одобрена от Учителя с този ауфтакт. Казвам Мария, няма да я пея тъй както ти искаш. Аз съм я пял така както Учителя, не е направил възражения, че не е тъй песента, и даже се отказах от тя да ми акомпанира. Добра пианистка, добър музикант, но само за тези работи, които изменяха казаното от Учителя, на Учителя аз се отказах. Намерих други, които също така добри музиканти ми акомпанираха. И в този големия албум някои бяха изменени от Мария Тодорова, Борис Николов. Беше в Парахода, където живееха стенографките и въпреки, че не бях титулуван музикант, извикаха ме там да присъствам по приемането на този сборник. И аз казах, че не съм съгласен с някои работи, които са изменени приживе на Учителя. И казвам, ако дойде една ревизия, тази хартия, мисля, че тогава 800 000 лв. ли се заплати за хартия, за набор, за печат всичко на песните, горе-долу мисля, че така беше. Казвам, ако дойдат и видят, и разпитат, и кажат, че това не е действително така, както е дадено от Учителя, ще има земните закони да си покажат силата. И тогава Борис Николов се обърна и каза: "Мене земните закони не ме ловят." И аз му казах: "Не казвай голяма дума." И наистина след 2-3 години дойде делото и го уловиха законите. В: Да, ние сме на Земята и трябва да изучаваме тези закони. Д: И тогава си спомних, когато дойде делото, те казаха: "Докато е бил жив техният ръководител, те бяха изправни към държавата." В: Сега вие бяхте се събрали в Парахода да приемете песните. Д: Приемаха, не, ами като отчет да дадат. То беше по искане на Братския съвет. Кирил Икономов, който % от песните бяха нотирани от него, нали присъства. Той също негодуваше за тези, макар и малки промени, но туй, което той е нотирал, минаваше винаги през Учителя, преди да се даде да се напечати. И го одобряваше, или коригираше. В: Казваха ми, че са записвали в някаква голяма тетрадка песните. Д: Имаше не тетрадка, ами албум имаше. В: Там са записвали песните. Д: Изчезна. В: Изчезна. Ха, ха.


Друго исках да ви питам, вие сте питали веднъж баща ви защо са го пуснали Антов. Д: Аз казах, защото нямах вяра в този човек. Той внесе голям разкол в братския съвет, просто се натрапваше, а и не беше добър партиец. Той беше анархист, не само, ами обичаше да командва. Веднъж аз му казвам: "Абе, защо приехте Антов?" "Не може, каза него ми го наложиха." В: Вие сте ми разказвали, че лично Румен ... ви е казвал кои са охранявали в къщата на Васил Иванов художника. Д: Не, той каза, веднъж ходих при него, понеже като служител и длъжността, която заемах, бях член на партията. През 1944 година работех в Държавната печатница и там приятели много имах и един от тях, който беше партиен секретар, Александър Тодоров, искаше да влеза. И аз му казах, казвам Сашо, знаеш ми разбиранията, не ми е удобно да бъда. Ще бъда в едно така състояние напрегнато, даже и в разрез бих дошъл. Не, каза на нас ни трябват хора честни да работят и с един мой приятел, който почина отдавна, беше оценител в печатницата Неделчо Попов, веднъж той казва на Учителя: "Учителю, Митко го карат да влезе в Партията, той не ще да отиде." Той казал: "Защо? Ще отидеш, и ще бъдеш в съдействие, честно как се работи." И аз влязох, след това, обаче, това беше 1944 г., 1953 г. 1954 г., когато започна чистката, и за разбира се не отрекох, че съм в това общество. Казах, че моят баща от раждането ми е член на това общество. Това, което ме виждат като служител, като човек, и като партиец, нямах провинения никакви, го дължа на това общество и следователно не мога да бъда против него. Казах, че ще ме изключите от Партията, но от обществото не мога. Взимал съм участия, вечно съм имал голяма помощ от Учителя, помагал ми е в много работи, в здравето ми особено. Аз 2-3 пъти бях пред заминаване и не мога да се откажа и ме изключиха. И вече напоследък петдесет и коя година не помня, 1956-та ли 57-ма ли беше пак подеха. Трябваха ми още 2-3 години, за да изкарам службата за пенсиониране. И тогаз беше заместник-министър на културата Иван Башев, той ме извика и ми каза, буквално думите му: "Дотегна ми, вече да те пазя, оправяй се самичък. Искат да бъдеш сменен от длъжността, която заемаш." Аз казах: "Добре другарю Башев, мога ли да отида при другаря Румен Аврамов?" Той завеждаше "Наука, изкуство и култура" в ЦК. А ме познаваше от по-рано, беше в Комитета за Култура и изкуство. Казва "Иди." Аз отидох, занесох му автобиографията си. И той каза: "Защо? Това не е основание." А причината, мотивировката ми беше, че съм с идеалистични разбирания, несъвместими с партийните наредби и закони. И той каза: "На нас ни трябват честни хора, на Изгрева са се крили много от нашите другари, ръководители - другаря Пешев, другаря Славински, другарката Цола Драгойчева. Аз знаех, че имаше и други Орлин Василев, Петър Славински, Антон Югов. В: Игнат Котаров. Д: Игнат Котаров не беше, той беше младеж като мене, но той също знаеше, че там се крият, той им съдействаше. В: И д-р Пенка Мариновска. Д: Пенка Мариновска не е, тя е приятелка на моята сестра, и тя също казваше: "Защо бе, честни хора ми трябват да работят в Партията." Но както и да е, и тогава туй ми каза другаря Аврамов и нареди да остана, въпреки че бях изключен, да остана на длъжността, която заемах. В: Да останете до пенсията. Ха, Ха!


Сега, един друг случай в 1944-та година в Симеоново на беседа попитала Катя Грива предстоят ли още бомбардировки. Д: Да и Учителят казал, че "предстои още едно бягане, и то ще бъде бягане по пясък." В: Бягането по пясък е много трудно. То кога ще бъде не се знае. Ха, Ха! Никой не знае в коя епоха ще бъде. Сега, вие сте ми казвали, че по искане на владиката Стефан Учителят е бил интерниран във Варна. Д: 1918-та година или 1917-та. Духовенството, той беше тогава софийски митрополит. В: Вие сте ми казвал, че когато Учителят е изобличил лично Лулчев в беседата, той. Д: А-а не, Той не е казал името му, но е казал: "Някой от нашите приятели предават моите думи не точно така, както съм ги казал, а чрез тяхно разбиране и обяснение. И един брат, ние разбрахме кой е, така е предавал моите думи и се е занимавал с политически въпроси. В: Той лично ви е викал: "Ела в моята група." Д: Да, викаше ме и аз му казах, че имам един Учител, втори Учител не мога да имам. В: Сега аз тук съм записал нещо, искам да ми го разкажете, когато се е върнал и паднал на колене пред Учителя. Д: Той така като обструкция, когато Учителя така го позасегна, той престана да идва на беседи и тръгна из провинцията. И веднъж, беше един следобед, пред вратата на Салона, където се влиза там, и стълбичките за горе, дойде Лулчев, падна на колене и Му "каза: „Учителю, простете ми, аз сгреших." Туй беше след като 4-5 месеца, той из провинцията ходи, не идваше на беседи. - "Сгреших по отношение на вас." И не знам какво, доста беше трогателно това нещо. В: После чух, че искал Учителя да го спаси, но Той му казал: "Има закони, с които не мога да боравя." Д: Туй нещо не го знам. В: Така, после вие сте ми казвали, че сте чул от Лулчев, че цар Борис му казал, че получил писмо от Фердинанд, че му казал. Д: Не, на моя баща е писал. В: А-а на вашия баща. Д: И тате каза тъй и тъй. В: Че е получил писмо от Фердинанд. В: И, че му казал, че не послушал на времето Учителя, и го съветвал да слуша. Д: Да, и Лулчев го е казал на моя баща, и той го каза, веднъж го спомена. След 9 септември 1944 г. беше това.


В: " ... Веднъж поканихме Учителя у нас гости Бяхме ... " Д: Да, при една сестра, моята сестра, много хубава баница, така каза, през листата й можеше да гледаш.


В: Така ... "често молех Учителя да ми даде ключа от пианото.." Д: Да, нямаше пиано, аз взимах уроци по пеене, и нали все не съм квалифициран музикант да го уча без инструмент уроците, които имах, и помолвах Учителя, и нито един път, 5-6 пъти, 10-тина пъти съм го молел, нито един път не ми отказа да ми даде ключа. Винаги ми го даваше и казваше: "Да ми го върнете пак." И след като поработвах на пианото да си позауча туй, което трябваше, връщах Му ключа.


Туй го знам също от тате, за събора. Трябвало е да бъдат в София. Отбиват се. В: Те тръгват откъде? Д: От Айтос, тате е бил в Тополица. Минчо Сотиров е бил в Тополица, и Георги Куртев отива да го вземе. Обаче, виждат влака, задава се от Бургас, а Тополица е 3 км от гарата. Няма да мога да го сваря, 5 минути седи. Тате, тъй разтревожен, и Георги Куртев му казал: "Дайте да помолим Учителя да помогне." И тръгнахме ний, все гледаме влака седи [тогава бяха с въглища], и излиза дим, сажди, работи. Като наближихме така на 200-300 метра, гледаме огняра и машиниста около локомотива се мотат и туй, туй, туй, да не може да тръгне машината. В: Ха, Ха! Д: И наближили и отиват, взимат си билети и казват, а бе защо. Чиновника, дежурния чиновник, им казват: "Ами не могат да намерят машината, не могат да я включат да тръгне." И вземали си билети, качили се, и след 5-10 минути машината сама се оправила. В: Ха, Ха! Това е много голяма опитност.


Д: Беседите Елена Андреева му ги носеше, тя беше много добра стенографка, стенографираше ги, и когато ги преведе и туй, носеше ги редовно на Учителя за корекция. Редовно. Нищо не е минало, без да...


Веднъж идва един нисичък, възрастен човек, така доста позастарял, отслабнал, но симпатичен, и говорихме с Учителя. Той дойде там, запознаха се и той му каза: "Петре, ти в Америка беше все така изправен, жизнен, все ние се събираме, ти ще се отдалечиш, с цигулката ще си посвириш, ще помислиш, ще поразмишляваш. И досега си оставаш такъв, пък виж ний какво сме станали, съкрушени сме от природата. И Учителят каза: "Е, кой на каквото си постеле, на такова ще легне." В: Ха, Ха, Кой на каквото си постеле, на такова ще легне. Това много ми хареса.


Сега Ижновска. Д: То е отдавна, те са на руски, тя е мисля полякиня, на руски не помня всичките, имаше първата беше ... жизни, след това имаше "Смерт планетъй", когато започват планетите да воюват помежду си, и Учителят каза, че тя е погледнала в бъдещето. Така, това е в действителност. В: Интересно е да се прочете.


Д: 1957-ма година, май месец постъпват в ИСУЛ, отделението "Урология", където завеждаше професор Червеняков, за операция на простатата. Той ме прегледа, други там, неговия доцент Симеон Попиванов, доктор Маргаритов, доктор Димитрова. И каза а бе няма нужда от операция. Простата е така мека, нормална, но преди това аз получих подпушване при уриниране. Бях на екскурзия и едва смогнах да сляза до Пирогов. Веднага влезнах при спешни случаи, казах им какво е сложиха ми катетър и изкараха почти над 2 литра и половина урина, И казах на професор Червеняков, когато ми казаха, че нямам нужда още, казвам: "Професор Червеняков, може ли да ми се случи това нещо и други път?" И той направо ми каза: "Никой не е застрахован, може и да не е в планината, може и в града да бъде." - "Ами, казвам, аз много обичам планината, и редовно всеки хубав свободен ден, особено пролетта и лятото съм в планината. Ако ми се случи?" Той се засмя и каза: "Ами, ако ти се случи, до 2 часа е много време и сбогом, прощавай." И казва: "Ами тогава лежете." Постъпих, направиха операцията, много добре вървях до 4-тия ден. На 4-тия ден получих кръвоизлив, който 11 дена не спря и бях подържан само със системи. Влиза веднъж следобед към 7 часа доктор Ангел Ангелов и казва: "Бай Димитре, можеш ли да издържиш едно прочистване да ти направим?" Той, обаче, не беше на нашата стая лекар, там беше доктор Маргаритов. И в 7 часа, когато трябваше да си отиде смяната му, постъпва доктор Маргаритов и той каза: "Ще направим едно прочистване на бай Димитър." И почнаха да правят прочистване. Каза ми доктор Ангелов, понеже си в такова състояние, никаква инжекция, 10 инжекции ще бъде това промиване. Много изкараха нечистотии, като натисна корема просто една педя бликна гной, кръв, нечистотии, където беше катетъра. Той извади катетъра и почна да чисти с лъжица. Бърка вътре в раната и изхвърля и казва: "Сега трябва да му прелеем кръв." Пратиха доктор Маргаритов да нареди линейката да намери 2-3 банки за кръв. Много се лутаха и чак към 10 и половина, 11 дойдоха с 2 банки кръв, преляха ги и към 1 часа доктор Ангелов, въпреки, че не беше задължен каза на Маргаритов: "Добре преляхме, всичко, ако оцелее тоз мъж, спасен ще бъде." И в това време аз се помолих и казвам: "Учителю, ако трябва да си отида, много моля, помогни ми да си отивам спокойно." И видях главата Му, златисто сияние мина от юг към североизток точно на стената. Аз помислих, че ще имам помощта Му за заминаване. Погледнах си часовника на ръката, беше към 1 часа през нощта. И съм заспал и заранта се събуждам, когато минаваше визитация, и лично ги водеше професор Червеняков. Събудих се и толкова леко ми беше, никакви болки. И той ме пита: "Бай Димитре, как е?" Казвам: "Професор Червеняков, вчера бях добре, днеска съм по-добре, утре ще бъда още по-добре." Температура нямах вече и почнах да се съвземам. И тогава си казах, значи Учителя не е минал да ми помогне да си отида, а да ми е помогне да оздравея. И помня, когато ме изписваха вече професор Червеняков ми каза: "Бай Димитре, такова самочувствие като твоето рядко съм срещал. Ние те чакахме да си отидеш всички. 11 дена беше на система - кръвоизливи, а ти самочувствието добре съм, добре съм и наистина си добре. В: Тук аз съм записал изказване от Учителя за човешките страдания, че шлифоват характера. Д: "Всички добродетели", казваше Учителя, "трябва да минат по пътя на страданието." В: Сега ви калайдисват, за да влезете в употреба по-късно. Д: Да.


В: Сега, в 1914 година се дава "Добрата молитва". Д: Аз бях дете, значи на 9 години. Събора беше във Велико Търново. Помня от Търново приятелите, от Търново беше съвипускникна моя баща от запаса полковник Иларионов. От Бургас имаше други приятели, и когато излизаха всички, чух ги като казват: "Учителя ми даде новата молитва." Първата молитва, която даде Учителя "Добрата молитва" - 1914 г. Аз не зная дали някой е записал, че е дадена 1914 г. Аз помня, абсолютно 1914 г., и ходеха те в т.н. Подница - стаята горе, молитвената стая на вторият етаж във вилата, където Учителя приемаше и даваше напътствия на приятелите. В: Значи там Светая светих е била тази стая - Подницата. И защо се й казвала Подницата? Д: Не знам, тъй ми е останала в паметта. В: Аз знам, слушал съм че се е казвала Горницата. Д: Горницата, Подницата, сега, може би аз Горница и Подница съм го объркал, обаче, туй го помня, тази дума, и тогава е дадена "Добрата молитва". В: Аз съм записал: "Започвайте от нула и отивайте до 1000." Д: А не каза от 1000 да слезете до нула. В: До 1000 градуса? Д: Да, Вий, каза "започвате от 1000 и слизате до нула."


В: Това какво е? От вас? [държи лист] Д: Е ...


ВЕЛИКИЯТ УЧИТЕЛ

"Аз те търсих, защото исках
пак да зърна твоя образ благ,и беловласа ти глава.
Готов бях малката тревичка да прегърна,
но да те видя, да чуя твоите слова.

Не можах да те срещна
при чешмата чудна,
която с такава любов
ти нам съгради.

Макар, че те търсих
като слънце ранобудно,
да бъда пак при тебе,
тъй както по-преди.

Не те видях дето беше твоята палатка,
всред полянката, откриваща дивни красоти!
Навсякъде те търсих, спомням си дните кратки,
когато бащински, мъдро, напътстваше ни Ти.

И на върхът величав Молитвен аз пак не те видях.
Да облъхва косите ти утринен ветрец.
Търсих те без умора и радост не познах,
защото нигде не видях Великият Мъдрец.

Тогава аз се спрях, и в себе си вглъбих се.
А чрез духът си потърсих те отново пак
и обзет от радост, отново аз родих се,
защото пак те видях все тъй смирен и благ.

Видях те кротък, лъчезарен до чешмата,
своите Слова кристално чисти да редиш.
Видях те на всички в сърцето и душата,
порядъкът Божествен с обич да градиш.

Видях те също и на върхът величави,
където Слънцето посрещахме в зори.
Там, където и Бог, чрез тебе се прослави,
там, където толкова неща ми ти откри.

Видях те също в простора свеж и в цветята.
Видях те и в бурята и в слънчевия ден,
видях те в свещения трепет на сърцата,
които ти поведе към върхът озарен.

Тогава в смирена молитва наведох глава,
и се възрадвах, че беше проводен Вестител,
да ни дари с ценни, неказвани до днес Слова.
Той, на висшата Любов - Великият Учител.


В: Много е хубаво. Други имаш ли? Д: И едно за Изгрева.


ИЗГРЕВЪТ Е НЕРАЗРУШИМ

Изгрева не може да бъде разрушен,
защото не се руши творба неземна.
Той ще съществува, от Слънце озарен,
към Учителя пътека е свещена.

Изгрева в живота ни мощно ще свети,
и пак ще ни подкрепя в земният ни път,
защото е място на висши завети.
Там нашите песни в хармония звучат.

Духовният градеж не се разрушава
от земния закон и сила човешка.
На всички препятствия той устоява,
ако е изграждан с любов и без грешка.

Във всеки от нас той трябва да живее,
и да дава преизобилни плодове.
Изгрева неспирно всички ни ще грее,
Изгрева към изгрев душите ни зове.

Изгрева не може да бъде разрушен.
Там Слова звучат на нашият Учител.
От тях за вечни времена е осветен.
Изгрева пред Бога наш е поръчител.


В: Имате ли още някой написани неща. Д: Ами, имам поезия.


СТРЪМНИЯТ ПЪТ

На ранина стани,
и към върхът тръгни,
за да отхвърлиш
непосилното бреме.

Нека не те плашат
пространство и време,
мълвеше Мъдреца,
пратен от Твореца.

Стръмен е пътя,
нагоре що извежда,
но ти върви напред,
не спирай се ни миг.

Настрани очите ти
да не поглеждат.
Защото само стръмни път
е път велик.

Щом стигнеш ти върхът, главата си сведи,
благодари в съзерцание смирено.
Готов за саможертва
към всички бъди.

Да блика от тебе любов вдъхновена.
В ранина стани, на слънцето се поклони,
на живот преизобилен
източник велик.

Виж изминатият път,
страдания личат,
но само в този стръмен път
расте ученик


В: Ха, Ха! Много хубаво. Д: Спеше в къщата на Кънчо Стойчев [вж "Изгревът", т. XXI, снимки № 34-35]. Неговата жена Величка Стойчева [вж "Изгревът", т. XXI, снимки № 28-29] беше ръководителка на женските събрания. Една изрядна, духовно издигната жена. Тя почива 17-та година. Много голяма приятелка беше на моята майка, много се обичаха. Един двор ни делеше. Собственикът на тяхната къща, където и ние живеехме, беше на един и същи човек. Това беше в Бургас по пътя нагоре, тогава гробищата, над къщата на хаджи Петрови. Сега там не знам какво е, не съм ходил много отдавна. Където е къщата на хаджи Петрови, там площад "баба Ганка", сега на половин километър по-нагоре от лявата страна. Той беше грък, собственика и в едната къща по-масивна долният етаж, живеехме ние, а другата къща, тя беше на пътя, долу беше кръчма, на горния етаж живееха Коста Стойчев, приятел на моя баща и един от първите ученици на Учителя. Голям салон имаха и тя въведе, неговата жена събиране на децата, чийто родители бяха съмишленици на обществото. И там се събирахме децата.


1941 г. към края на март, не си спомням датата, бяхме на гимнастика на Поляната - големите гимнастики, които в кръг се играеха, Учителя в средата, и по едно време един гълъб, който светъл, белезникав такъв, завъртя се над кръга, няколко пъти така, поседя, поседя. Учителят погледна и напусна гимнастиката и се прибра в стаята си, и три дена не слезе. Не слезе нито на обед, нито на Беседа, така нещо необичайно. В: Той се затвори вътре? Д: Да, в стаята си. В: Дали не беше някой пратеник от невидимия свят? Сигурно е имало нещо да му съобщят, защото и тридневната Му изолация, без да се срещне с когото и да е, показва нещо. В: Това е интересен случай.


Д: Когато Учителят идваше в Бургас, имаше стая в къщата, където живееше Коста Стойчев. Неговата жена Величка Стойчева, тя я има и тука упомената в писмата беше ръководителка на женската група сестри. Тя почина мисля 1917-та година, не си спомням точно, бях дете тогава. Много големи приятелки бяха с моята майка. Имаше снимка даже, мисля, че я имам тази снимка, тя лежи Величка Стойчева, и около нея, събрани там от Айтос нейни приятелки, които идваха просто да се сбогуват с нея, тя си отиваше. Той отсядаше там. Тя тогава не беше болна, това беше 1910 година мисля, защото след това 1911 г. ние отидохме в Созопол. Преместиха тате като офицер в Созопол на 10-та Погранична рота командир. Учителя, Пеню Киров, моя баща, Стойчев, Тодор Стоименов бяха някъде, не знам къде, и като идват казаха, че някои ученички направили сеанс, за да видят какво ще им се даде по френски език, класно ли е било, не зная какво е било. Обаче, медиума го обладава нечист дух, почва с точилката, с тоягата да ги бие, разбягват се. Извиква той Александър Кръстников, има го и него тука, той беше от нашите приятели, обаче, се отцепи, мина като евангелист нещо и почна да издава даже списание "Витлеемска звезда", интересно списание беше. Викат него да помогне, знаят го като набожен човек. Когато той влязъл, медиума го налага здравата с тоягата и той избягал. В: Чрез момичето? Д: Чрез момичето. Медиума - момичето. Той избягва и когато се връща Учителя с тази група, казаха му. Те живееха, може би на 400-500 метра над нас по пътя за Баните - шосето. Там беше сиропиталището, и оттам продължава. Това беше края на града Бургас. Отива Учителя с другите и после чух, когато казаха, аз интересно, че много се интересувах от тези работи. Все се врях така между големите хора. И казаха още когато влезне, момичето извикало: "Не ме изпъждай, много ми е добре тука." Обаче, Учителят изрекъл някаква формула и момичето като заспало така изтощено, дал наставления там и помня, когато казваха: "Каква сила има господин Дънов!" Каква сила, каза, като влезе сви се момичето започна да се моли, тъй само нещо изрече и тя се освободи от този дух, който я беше обладал. И ми направи много голямо впечатление, аз съм бил само 4-5 годишен и съм го запомнил туй нещо и после споменавах, тъй се говореше. Тогава доста се правеха сеанси от приятелите, и в къщи са се правили. Живеехме в един и същи двор.


Собственикът на къщата, където живееха Стойчеви, където Учителя отсядаше и където ние бяхме, тя беше къща на два етажа. Ние живеехме долу, те бяха горе, така бяхме много близки. Под къщата, където живееха Стойчеви, те живееха на втория етаж, отдолу имаше кръчма. И помня така казваха, пиянстваха така доста. Когато, обаче е идвал Учителя, много тихо е било. Той горе у тях, просто преставали тези пиянски викове, песни, докато е престоявал Учителя. След като си е отивал Учителя, Той няколко дена е поседявал, и пак са продължавали тези пиянски оргии. В Неговото присъствие долу е било много тихо. В: Пиянските духове изчезват от светлината.


Да, а вие спомняте ли си в по-късните години кои участваха в тия сеанси? Пеню Киров? Д: Пеню Киров и този не се занимаваха със сеанси. Един случай за Пеню Киров, неговото заминаване. Може би някъде е упоменато, не знам. Казаха, че той е извикал приятелите. Бяха Матей Премеров, Стоименов, Никола Янев, няколко души, отиват при него и той им дава известни наставления. Моят баща Минчо Сотиров тогава беше на войната 1917-та година и много съжаляваше, че не дойде. Те не приятели - братя бяха с Пеню Киров. В къщи обикновено през време на войната идваха Премеров, Стоименов, чичо Пеню така да си пият кафето следобед. Това беше редовно, през ден, през ден, или всеки ден идваха вкъщи. Бяхме много близки. Помня моя малкия брат Матей, който почина 1934-та година много обичаше чичо Пеню. Той самият беше благороден не като човек, като дух. Малкият хваща го, дърпа го за брадата, той беше на 1-2 годинки, но много го обичаше. Като дойде, той ще се качи на коленете му и почне за брадата да го дърпа. И много пъти мама се е обаждала и казвала, дръпне го тъй, той казва: "Оставете го, нищо, нека си играе." В: Ха, ха! Д: После съм се чудел, какво търпение е имал тоз човек, да трае така да го пооскубят!


В: Споменавате за Премеров. Кой е този? Д: Матей Премеров беше мисля, че беше началник на пощенската станция в Бургас. Там работеше и Нейчо Паскалев, един от старите приятели, там работеше и Коста Стойчев. Помня, че Коста Стойчев завеждаше колетното отделение, а после стана известно време, когато Матей Премеров се пенсионира, Нейчо Паскалев стана началник на пощенската станция в Бургас. Това е много отдавна. Неговият син на Нейчо Паскалев, Киро Паскалев беше един от най така отдадените млади приятели и изнасяше в Бургас, той завърши медицина в София. Тогава в Братството е бил голям подем на младежите. 1919-та, 1920-та, 1921-ва, 1922-ра година. Обаче, какво стана с този човек не знам. Той мина просто на противния лагер, отказа се, излезе от Братството, прояде и месо, беше лекар към Айтоско там. В: Да, той си е минал вече по своя път. Д: Да.


В: Разкажете ми оня случай за Лулчев [Любомир Лулчев - виж "Изгревът", т. XX и снимки № 8-14, 18-22, 55-62, 69-76]. Д: В една от беседите Учителят каза, че един брат, който така има връзки с двореца и предава му известни напътствия това, обаче, не точно както Учителя му ги е казал, а по негови тълкувания, на този приятел. И всички, които се занимавахме така с политика разбрахме за кого се отнася, защото Лулчев доста парадираше за връзките си с двореца. И по едно време Лулчев престана да идва на беседи. В: Сигурно се е докачил. Д: Докачил се е. Около 6 месеца той не идваше на беседи и имаше една група около 10-тина млади момчета, наши приятели, но ходеха след беседата при Лулчев. Той ги събираше и им даваше тълкование на това, което е искал да каже Учителя в беседата. Близо до него, до къщата му, беше и къщата, в която и аз живеех. Минавайки, той ме спря и казва: "Абе Митко, защо не идваш тук, ще попееш (аз между другото се занимавах с пеене, пеех там в братски вечери, работи, концерти), и аз се обърнах и му казах, че втори Учител няма да имам. Аз имам един Учител, на когото думите и туй, което говори са за мене закон в живота ми и не признавам втори учител. Лулчев беше така приятел с моя баща. Той е бил запасен подполковник авиатор, завършил е, мисля в Англия, инженерство Лулчев. Той се оплакал там пред цялата му група, че съм се отнесъл тъй, много невъздържано и той ми каза тате защо така си се отнесъл към брат Лулчев. Аз му казах, че не съм се отнесъл тъй, а само му казах, че имам един Учител, втори Учител нямам нужда, и си продължих пътя. Сега, той няма защо да се обижда и да се докача затова, че съм му казал това, което е самата истина. За мене това е истината, аз не съм дошъл при Лулчев, аз съм дошъл на Изгрева при Учителя. Моя баща нищо не каза повече, премълча си и така се завърши. Когато Лулчев отсъства по едно време, бяхме долу пред къщичката, малката къщичка на Учителя, където през деня приемаше - Приемната, една група. Помня бяха Асен Арнаудов, Ангел Янушев, Катя Грива [за тях - виж "Изгревът", т. VIII, снимка № 18], Митко Грива (брат музикант), Теофана (тя е още жива), сестра й Марчето. Идва Лулчев, падна на колене, хвана ръката на Учителя да я целуне, и казва: "Учителю, аз сгреших по отношение на Вас, моля, простете ми!" В: Това пред цялата група? Д: Пред цялата група, за съжаление само аз и Теофана сме живи, всички други починаха. Това беше не знам през коя година, но не по-късно от 1937-ма, 1938-ма година. И Учителят така поседя и каза само това: "Аз не мога да обвинявам и да прощавам." Само това. "Всеки човек сам си кове съдбата." Така завърши и след това Лулчев започна наново да идва на беседи. И направи впечатление така, тогава аз го знаех, че той така негодува, защото опитах и аз неговото отношение да отида в неговата група. Така завърши туй нещо - след 6 месечно отсъствие Лулчев се върна и поиска прошка. В: Вие ми разказахте, че сте чули, че той е искал Учителя да го спаси. Д: Когато беше арестуван Лулчев като човек на двореца, да, даже той се е помъчил, каза ми там един, мисля, че и той е починал вече, познат, тоя, с когото работехме в Държавната печатница, че Лулчев е казал, че той е бил проводник на туй, което му е говорел Учителя. Обаче, праща там молба до Учителя да му помогне да го оправдаят. Учителят казал, че за всеки човек ще има причина и последица. За всяка грешка, ще трябва да се носи и отговорността, за да се ликвидира грешката. В: Вие споменахте, че той казал: "Има закони, в които не мога да боравя." Д: Да, туй е казал, че възмездието всеки си има, има всяко нещо причина и последица, и "има закони, на които не ми е позволено да ги отменям." В: Вие ми казахте, за това, че кака, какво точно ви беше казала? Д: Ами казала, че ... В: Че Лулчев бил казал, че Борис му бил казал, че получил писмо от Фердинанд. Д: Да, туй е за съюза тогава с Германия. И тя много добре не го е разбрала. В: Аз съм го записал така: "На Лулчев цар Борис му казал, че е получил писмо от Фердинанд, от баща му, където е записал, че навремето не е послушал Учителя за Балканската война и го съветвал да го слуша."


Д: Аз допускам, доколкото знам за Балканската война, Минчо Сотиров - тате, искал да си даде оставката като офицер, да иска да го уволнят, защото трябва да отиде да воюва, което е в разрез с неговите разбирания. И когато пита Учителя, Учителят му е казал: "В Новия завет е казано, когато занесли монетата при Христа, той казал: "Кесаревото кесаря, Божието Богу." Ти си длъжен да изпълниш един дълг, с който си се ангажирал."


В: Сега искам да ви запитам, вие прочетохте писмата на Учителя до вашия баща Минчо Сотиров. Д: Едно нещо ми направи на мене впечатление. Някъде се обръща, не мога да си обясня, аз имам и един друг случай, за който стана 1940-та година, и досега не мога да си обясня. Моят баща беше жив и Учителя, през лятото на 40-те или пролетта на 1944-та година. Моят баща боледуваше от малария в много остра форма. Той изпадна в безсъзнание, три дена беше. Идва Димков, един негов съвипускник, Асен Райчев запасен полковник и доктор Жеков. Доктор Жеков е от Варна от старите приятели, Димков, беше и леля Грозданова и аз, в стаята, където лежеше тате. Той просто хъркаше само. И Димков ми каза: "Митко, аз съм безсилен да помогна на баща ти. Иди моли Учителя. Само Той може да му помогне." Аз бях така по къщно облекло, в не така изискани дрехи, бях по терлици, обух едни галоши, които имах и тръгнах към Учителя, просто бегом. А Учителя не беше излизал 10 дена. Беше изолиран в стаята си, но като доближих, там имаше малкото салонче, където се хранехме през зимата, Учителят се показа на балкона отгоре в стаята си. И като ме видя, каза: "Какво има?" И аз му казах: "Учителю, много Ви моля, елате да помогнете, моят баща си отива." Той каза: "Как си отива?" Казвам: "От три дена е в безсъзнание и в къщи при него са брат Димков, доктор Жеков и Асен Райчев. Учителят поседя така, може би 3-4 минути, не ми отговори нищо, и аз си седя, и каза: "Добре, ще дойда." И след малко отгоре слезе, тръгнахме. Аз, не ми направи впечатление, не съм знаел, но ще продължа после за това нещо. Дойде Той. Като влезе в стаята, сложи си ръката на челото на баща ми, придвижи я към стомаха, задържа я където е слънчевият възел. И моя баща отвори очите си и каза: "Учителю, помогнете ми, аз си отивам." И Учителят му каза: "Не, ти няма да си отидеш." И му зададе един въпрос, който и тогава и присъстващите не можахме да го разтълкуваме: "Готов ли си да възлюбиш хората?" И той каза: "Готов съм Учителю щом ми кажете." Моят баща имаше, не мога да го окачествя, не страхопочитание, нещо по-голямо към Учителя. Много опитности е имал от Него и Учителя се обърна, но тогава, когато той вече започна да говори. Учителят поседя може би 10-тина минути, даде някои наставления на леля Райна, сестрата на тате: "Ще му сварите един картоф веднага, няма да го разрязвате, ще му дадете да изпие само сока, тази вечер, утре заран същото нещо, на обед може да му дадете половинка от картофа, но пак със сока, и вечерта и от другия ден вече може да мине на по-лека храна." Аз се изненадах много, но и петимата, които бяхме там, се разплакахме. Доктор Жеков, възрастен човек, двама офицери - Димков и Райчев, възрастни хора, които са изпитали Балканската война, другата война голямата и като офицери. Туй ми направи така едно много голямо впечатление каква почит имат и уважение към Учителя, че тези Негови постъпки, просто даряване на живот. Три дена в безсъзнание, бере душа дето се казва и Той с едно полагане на ръката си го върна към живот. В: Вие споменахте отначало, че когато сте тръгнали с Учителя, не сте обърнали внимание на нещо, не сте знаели, и казахте, че ще се върнете на този въпрос. Д: Точно за това, защо му зададе въпроса: "Готов ли си да възлюбиш хората?" В: А-а-а! Това е може би личен път, житейски път.


Д: Не знам, моя баща като офицер много го обичаха войниците, към тях бе грижовен. Аз го помня като ротен командир, като капитан вече, не знам да е имал отрицателно отношения към хората. Беше много строг, много дисциплиниран, но много честен, много честен, изключително. И досега не мога, даже след това с леля Райна Грозданова казвам: "Абе лельо, защо каза туй нещо Учителя за тати?" В: Това е житейски път на душата. Д: Учителят се обръща много любезно към тати: "Любезни Сотиров", "Любезни Минчо Сотиров", а на едно-две места направо на Минчо, обръща се Минчо, тъй, тъй. В: Това са различни обръщения.


Сега, тука в писмото от 24-ти, 25-ти 1911 година той споменава портокалената краска, зелената и синята. Какво знаете за "Завета на цветните лъчи"? Д: Аз нищо не знам, но тогава знам, че Учителят му е казал, даже имам, ето го къде е там, това е той е дал нещо, той е говорил. Едно качество имаше моят баща, че той не споделяше онова, което Учителя му е казал. Той го, един вид, опитваше го сам, и така се държеше здрав, аз не помня до тези години моя баща да е боледувал. Много здрава физика имаше, но изпълняваше редовно. За него беше закон заран да изиграе упражненията, които Учителя беше дал - 6-те упражнения, да си направи съответната молитва прошение, помощ от Учителя да има, защото ние живеехме в провинцията, той в София не е служил, освен мисля през 1907 г. в Школата за запасни офицери е бил известно време. През другото време все в провинцията, кореспонденция имаше, обаче, не знам от какви съображения той не споделяше.


В: Този кристал е от него, така ли? Д: Този и имаше един други продълговат, който изчезна. Този е не знам 24 стенен ли и с тях да се облива, да застане, когато има слънце да минава през него.


В; Сега следващия въпрос в писмото от 14 януари 1913 г. той пише: "Аз ви изпращам един богат подарък - 91 Псалом." Д: Да, 91 Псалом. Преди 1913 г., 1912 г. ние бяхме в Созопол, когато се обяви Балканската война. В това време дойдоха от Бургас в Созопол, има едни доста голяма къща с 4 стаи, голям хол, цял етаж беше и стая, която тате беше си запазил. Тя му беше като молитвена. И когато отидоха на войната вече, заминаха, дойдоха в Созопол Пеню Киров и Тодор Стоименов. Имаха възможност у нас свободно, познаваха мама, бяха близки, те идваха и донесоха едно поръчение от Учителя: всеки ден да се изговаря 91 Псалом (това беше 1912 г, войната) и след това да се прати и на тате това нещо да го има и той, да го носи.


След това мисля 1914 г. беше, през август месец-събора във Велико Търново, когато Учителя даде Добрата молитва. Даже имаше през Втората Световна война отпечатаха от едната страна Добрата молитва, а от другата 91 Псалом, да го носи всеки със себе си. "Това са най-силните помагачи и защитници", беше казал Учителя. И тогава моя баща редовно си е носил 91 Псалом, а и ние, деца бяхме, и мама и нейната майка редовно се молехме един вид, като цитирахме и 91 Псалом.


В: Друг въпрос, тук той споменава: "Поздрави Д. Македонски." Кой е той? Д: Димитър Македонски е брат на Тодор Стоименов. В: Така ли? Д: Да. Той като поостаря преставаше да идва, но беше отначало аз го помня в Бургас, когато се върнахме от Созопол 1914 г., даже у тях се правеха събранията. Имаше къща голяма, голям салон, голям, голям тогава се събираха около 20-тина души. Но нали това беше целта, след това някак си се откъсна. В; Значи Димитър Македонски е брат на Тодор Стоименов? Д: Да. В: А-а-а!, Да.


Сега тука някой от писмата от 10.10.1916 г, Той дава съвет на баща ви за болното дете, че трябва да поема чай и вода и слънчеви бани. Вие какво ще ми кажете за Матейчо? Той е вашият брат. Д: Най-малкият брат. Ще започна по-отначало. Моята баба, майка на майка ми. В: Как се казваше тя? Д: Елена, баба Еленка, тя е роднина на доктор Миркович. И чрез него, те - Миркович, Пеню Киров и Тодор Стоименов са първите ученици на Учителя, и чрез него тя е познавала и Учителя. Аз съм роден 1905 г., бил съм може би на февруари месец, туй е през пролетта ли, през лятото ли съм заболял от стомах - 3-4 месеца. И Учителят е дал известни наставления с пиене на лайка, и аз съм оздравял тогава. Аз сега си обяснявам, нали че този съвет, който е дал Учителят е само проформа, защото, ако не е било Неговото въздействие! Един метод от негова страна - "Дайте му лайка!" Обаче, Той е бил, който е действал за оздравяването. Моят малък брат беше на 2 или 3 години. В: Той кога е роден Матейчо? Д: 1915-та година, май месец. На две години като беше, имахме в Бургас къщата, където ни дето живеехме втория етаж стълба от 15-16 стъпала. Верно, че имаше врата преди да се влезе на втория етаж, но тогава оставено отворено. Той пада чак до долу - 18 стъпала и примрял го намериха. И оттогава той получи някакво сътресение, по-бавно да се развива, но вървеше. Завърши 4-то отделение, влезе във Варна, във френския пансион, две години изкара. Там се разболя. Дойде на Изгрева, при мене беше много чист като човек, много чист, услужлив. Тогава вода на Изгрева нямаше. Ходехме в Ловния парк, където е, това е около половин километър от Изгрева, чешмата оттам точехме. Той самичък поиска, нали брат ми да му купя една стомна около 2 кг и всеки ден ходеше - зиме, лете, дъжд, сняг, не признаваше - носеше на Учителя вода от тази чешма редовно. И Учителят я приемаше с радост, пиеше я. Винаги Му дава, заран отиде вземе стомничката празна, отиде напълни я, върне се, занесе Му я. И живя при мене 2 години, така беше вече болен, виждам го, че не е в ред, отива си. И наистина заболя - туберкулоза в гърлото. Помъчихме се тука да влезе някъде, не го приеха, и в Старозагорската болница там Грашеви, сестра Грашева, имаше една наша сестра. Нейният мъж е офицер, познат на тате. Чрез нея влезе в болницата и там почина. Когато получих телеграма, че е починал, аз отидох при Учителя и така много развълнуван и Му казах, че много ми е мъчно. Учителят помълча няколко минути и каза: "Не трябва да се тревожите и да ви е мъчно. Той за 15-16 години изкупи това, което трябваше в няколко живота да изплаща. И се свърши. Той сега е добре." Обаче, много интересен, той беше 2 или 3 годишен, когато видя за пръв път Райна Грозданова, спря се така и я загледа и каза: "Къде ти са мустаците?" Тя го загледа: "Защо?" - "Ние бяхме в Италия." Куриозни неща. "Ти беше шивач и аз ти помагах, (леля беше левичарка). Ти работеше с лявата ръка, с едни големи ножици, шиехме, бяхме шивачи." Запитахме Учителя и Той каза: "Верно е, той е бил в Италия няколко живота." Втори куриоз с него. Минава един възрастен такъв като циганин, който просеше. Той като го видя извика го в къщи в Бургас и каза на мама: "Дай му да яде, той ми беше лодкар в Италия." Да, куриозни неща. Той говореше: "В Италия има портокали, има мандарини, има лимони, има маслини." Туй беше по време на войната, когато нямаше нито лимони, нито портокали, но това са спомени от неговите прераждания. "Аз, казваше той, бях доктор Мандаринов." И беше интересно, когато след погрома дойдоха италианците, бяха в Бургас, войска италианска беше окупационна, той казваше: "Италианците ядат жаби, ядат котки." Ходеше да събира жаби и да ги носи на италианците. Значи е бил тогава 3-4 годишен. Веднъж даже, те си отидоха в 1919 г., той е бил на 4 години. Липсва от къщи и никой не знае къде е. Тъй 3-4 часа, в голяма тревога бяхме. Връща се тате от работа: "Къде е Матей?" Няма го. И след половин час води го един митничарски стражар, а началник на митницата беше Матей Попов, наш приятел, един от старите приятели. Той го видял, носи в една книга жаби, италианците си отиват, да им занесе жаби да ядат. И стражаря праща го до вкъщи. Когато го пита, той даже жестоко го би тогава моя баща. Не можеше една седмица да седне на задника си, така ивици кръв. Мама почти припадна, нейната майка, но той казва: "Защо ме биете? Аз ходих да изпратя италианците. Те ми са приятели." Но след туй това се загуби. Като стана по-възрастен вече 6-7 годишен, забрави за тези работи. В: То има моменти, когато са отворени тези канали. Значи такава е историята на Матейчо.


Д: Ето ги тези писма на Учителя до тате. Някога му говори на малко име на "ти", някога му говори на "Вие" и на "Сотиров", някога "Минчо Сотиров". В: Сега, тук в писмото от 17.10.1916 г. Той споменава и му казва да чете всеки ден докато трае войната Лозинката [за Лозинката - виж "Изгревът", т. XVI, с. 641-642]. Д: Лозинката е голяма молитва. Той имаше и аз ги преписах тези молитви, които е дал Учителя. Освен 91 Псалом, и 23 Псалом. Това са за укрепване на физическото здраве, а 91 Псалом е за помощ, за закрила от по-висшестоящите от нас.


В: Сега, в писмото от 3.11.1916 г. той споменава: "Едно време злото на Атлантида погуби тогавашния свят, сега доброто по същия закон ще създаде новия." Виж сега за пръв път на него открива това нещо. Д: Той в беседа, мисля, че 1917-та година е казвал, че "от 1945-та година в България ще се възцари Царството на труда, но аз ще си отида." В: Това го знам. И в същото писмо споменава: "В сегашните условия всички стари дългове трябва да се ликвидират, за да се добие пълната свобода."


Д: Да, аз лично имах с Учителя един разговор, не зная как да кажа, но много ми беше така неудобно да Го безпокоя, но много съм Го безпокоил, когато животът ми е висял на косъм, да съм получил от него помощ за оздравяване. 1927 година, декември месец едни обуща, нови, които бяха, получих пришка на големия пръст на левия крак. И нали не обърнах внимание, аз я махнах коричката, за да заздравее по-скоро, обаче, се получи инфекция. Кракът ми надебеля, получи сини петна, бях студент тогава и отивам в Александровската болница. Помня даже там мои познати, приятели от Сливен бяха, трима, които бяха лекари и двамата бяха в 4-ти курс, единия беше 6-ти курс. Минава главния асистент, това беше във Втора хирургия професор Парашкев Стоянов. Главен асистент беше Градинаров - хирург. Погледна пръста, погледна го така, и каза, да се ампутира. Аз опитах, той почина, беше напоследък главен лекар на Правителствената болница Кирил Хавезов от Сливен. Казвам: "Абе Киро, какво?" - "Ами трябва да се подготвиш да ти отрежем пръста." Казах: "Рязане на пръст няма да има, много те моля, дай ми малко калиев хиперменганат (то тогава беше най-дезинфекциращото средство), риванол тогава нямаше, памук и бинт, на моя отговорност, аз ще се лекувам. Връщам се на Изгрева и близо до мене една сестра Пенка Кънева от Фердинандово, студентка беше педагогика. Казвам: "Пенка, много ти се моля, иди кажи на Учителя", и й обясних всичко какво да направя. Тя отива, казва Му и след малко се връща и казва: "Нищо няма да стане, ще се оправи, няма да има никакви последици." Учителят каза: "Една тенекия от газ да се измие добре, до половината гореща вода, колкото може да трае крака, и една шепа морска сол във водата и ще седи. Щом поизстине, да има гореща вода и ще долива, докато тенекията се напълни и стигне точно под коляното. Ще извади крака, няма да изтрива около раната, ще остави тъй както е, ще капне само 1-2 капки зехтин" - тогаз имаше зехтин. "Заран, обед и вечер ще го направи. След 3 дена ще дойдете да ми кажете резултата." На втория ден още кракът ми почна да спада оттока, взех така да движа, не чувствах вече тежест. Какини живееха във Фердинандово. В: Сега днешно кое е? Д: Сега е Славянци. Той беше мъжът й участъков фелдшер. В: Туй е село. Кой окръг е? Д: Бургаски окръг, Карнобатска околия, на около 30 км от Карнобат. И писах й, че ваканцията няма да мога да отида, защото кракът, ми нещо като гангрена се е явило. Обаче, 4-5 дена оздравя крака, разбира се останаха едни сини петна и малко оток. Отидох в село при какини, те живееха в Крушево. То е на югоизток от Карнобат, и тя казва: "Абе какво си прекарал ти?" Казвам им. Чудно ми е, каза, как може да оздравее така. Казвам, за мене не е чудно, защото ми помогна Учителя.


Втори случай имам 1936 година. Изведнъж пристъпи в коремната област. Работех в Държавната печатница, лекар беше доктор Христо Сотиров, праща ме веднага, в печатницата имаше кола, с колата в Първа градска болница сега. Там лекар беше възрастен човек Наум Пасков - македонец. Прегледа ме, преслуша, и каза: "Какво има с тебе бе?"Ами, казвам, гастрит. Дадоха ми лекарите прахове карсбатска вода да си правя пия. "Абе, какъв гастрит бе, ти си пред перфорация на апандисит." Това беше четвъртък, помня деня. В: А коя година? Д: 1936 г. "Постъпваш да те оперираме." Аз му казвам, не, докато не питам Учителя, никаква операция. Казвам му: "Добре доктор Пасков, ще се обадя." - "Абе критическо е положението бе!", казвам "нищо, утре или в други ден най-късно ще дойда." Отивам вечерта заминава група за езерата, те бяха на езерата. И аз пиша писмо на Елена Андреева, чрез Кирил Икономов [виж "Изгревът", т. XXII, снимки № 61-62], наш приятел музикант. Той заминаваше там, казвам: "Кириле, много те моля, веднага на Елена Андреева стенографката да каже на Учителя." И на другия ден група се връща, получавам от Елена Андреева писмо и ми казва: "Митко, Учителя нареди да тръгнеш за езерата." В момента, когато прочетох писмото, престанах да чувствам болки. Слизам, тогаз нямаше превозно средство - 3,5 км е от Изгрева до града долу. Слизам пеша, накупувам си провизии, връщам се и се обаждам по телефона, до нас имаше един от Габрово, наш приятел. Той имаше телефон. Звъня на Сотиров и му казвам Христо, можеш ли 10 дена да ми осигуриш отпуска? Той каза: "Ще има ли опериране?" Казвам му: "Няма операция, заминавам на езерата." Той ми каза: "Ти си луд бе!" Казвам, виж: "Осигури ми 10 дена, много те моля отпуска." И той казва: "Аз зная, че си болен, не 10, повече ще ти дам, но щом искаш 10, 10 дена си в отпуска. Аз те знам, че си в къщи, лежиш." Натоварих една раница 20 кг, влака, отивам до Дупница, оттам с автобус до Сапарева баня, и от Сапарева баня е 6 часа път до езерата. Самичък изкачих. Още като отидох там на второто езеро те се развикаха всички: "Митко, Митко." Аз не се спрях, палатката на Учителя беше точно насреща от пътя, отивам при Него. Той беше излязъл пред палатката си и ме чака. Отидох, ама така, че и сега се вълнувам. Разплаках се, целунах Му ръка и Той ме пита: "Какво стана с апандисита?" Казвам: "Нищо няма." - "Той каза отиде." В: Махна с ръце и каза "отиде". Д: Да.


Сега, други случаи имах, когато ми правиха операция на простатата, с кръвоизлив, 11 дена в ИСУЛ бях на системи. Много добре мина, на четвъртия ден какво се пукна, почна кръв, кръв след туй гной, работи и на 11-тия ден надвечер екипът, който беше доктор Ангел Ангелов. Той сега е в Мюнхен, Западна Германия, зет на чичо, дъщеря му води. Той завеждаше в Пирогов рентгенологията 14 години, негов приятел, идва и ми казва: "Абе, бай Димитре, можеш ли да изтраеш да ти направя едно прочистване?" Казвам: "Доктор Ангелов, за мене е без разлика, аз си отивам." "Още за отиване ще приказваме после. Можеш ли да изтраеш? Предупреждавам те, че не мога да ти сложа инжекция. При туй състояние е излишно." Казвам: "Ще издържа." Като дръпна катетъра, то като бликна толкова високо кръв и гной. Той натисна корема, то тече, извика сестрата, дойде с тампони, работи. Вътре вкара не зная 2 метра и половина ли с антисептични средства бинт. Вътре в раната. А неговата смяна завърши в 6 часа. Той трябваше да си отиде. Дойде доктор Маргаритов, който, той сега мисля, че е в Пловдив, но сигурно е пенсиониран, който поема дежурството от 6 часа вечерта. Ангелов му казва: "Веднага бързо прати линейката да търси 2-3 банки кръв." Аз в съзнание, боли, до мене имаше един бай Димитър от Самоковско там едно село дето е водопровода, седна до мене и казва: "Митенце, дръж ме за ръката, няма да те боли." Много човечен тъй. Прочисти той, просто с лъжица бъркаше вътре, такава рана се отвори вътре, чисти и хвърля кръв и гной. Кръвната ми група е такава, че почти я няма. Тя е малка, на 10 000 души един ще се намери. Обаче, намерили в някаква Поликлиника 2 банки по 400 грама, 800 грама, преляха ми и го чувам като казва на този Маргаритов, беше вече към 12 часа. Така човечен се показа този доктор Ангелов: "Ако оцелее таз вечер, спасен е." Аз го чух и веднага така излязоха, съсредоточих се и казвам: "Учителю, много Ви моля, помогнете ми да си отивам без болки, без страдания." Главата на Учителя дотука, мина, и в златисто, пред мене отсреща на стената виждам главата на Учителя от юг, югозапад към изток, както бях. И успокоих се. Казвам, щом Учителя е, значи добре е. Това беше 1967 г., май месец. И съм заспал. Така съм спал значи, това е било към 1 часа, съм заспал, защото към 12 си отидоха лекарите вече. Заранта, когато минава комисия, екип целия ръководителите, лекарите от Болницата, заедно с професор Червеняков, тогава се събудих. Това беше към 8 и половина и професор Червеняков ми казва: "Как си бе бай Димитре?" Казвам: "Така леко се чувствам, снощи ми прави доктор Ангелов прочистване, преляха ми кръв." - "Да, видях казва там в дневника. Значи сега си добре?" - "Много съм добре." И почнаха лечение, полека-лека, махнаха системите. И аз си обясних, че Учителя не е дошъл да ми помогне да си отида, ами да ме излекува, да ми помогне в лечението. Значи, трябвало е още да живея. И доста добре тръгнах, полека-лека започнах да се храня, и когато да ме изпишат вече, бях с една дупка на корема, където катетъра беше сложен около 2-3 см. голяма. И аз му казвам: "Абе професор Червеняков, доде съм жив таз дупка няма да се затвори бе!" Той каза: "Абе бай Димитре, да ти кажа право, ние те очаквахме да си заминеш, а ти казваше, че си добре. Ето това ти самочувствие ти помогна да оздравиш." В: Това ти е посвещение.


Д: Също след времето на инфаркта 1980 г., пак така вечерта, след като ме заведоха в Трета градска, благодарение на главния асистент Георги Косетасев, една сестра застана до мене и през час-два инжекции, работи там. Аз не му разбирам, нали и така в унес, пак така се помолих на Учителя, и видях също главата му така мина. Но вече имах опит, и казах значи: "Спасен си!" И вместо 8 дена, както обикновено седене в интензивното отделение, и както ми каза доктор Косетасев, аз така бързо се съвзех, че на 6-тия ден заранта се преместих в болничната стая. В: Голяма помощ.


Искам да ви питам, тук ето едно писмо на Учителя до баща ви от 6.12.1916 г. Той казва: "Получих вашето писмо, вие сте пак на фронта, живота на Земята е един обширен фронт на воюване."


Той казва в писмото от 21-ви, 1917 г. следното: "Ти сега минаваш през изпита на посвещението, който води до пътя на безсмъртието. Аз ще бъда с вас.! Д: Да. В: Интересно, че това е през време на войната. Баща ви е командвал полк, казвал огън срещу врага, а човек, когато минава през страдания, минава през посвещения. Винаги този въпрос ме е вълнувал. Д: Да, той го е писал в онази книжка, а и тука го има: "Когато последната група от 300-400 души от цял полк, това са 4 000 души, да останат 300400 души, сам командира на полка ги повежда в атака. И тогава, когато ги погребвали тези, разправяше неговия адютант капитан Александър Игнатиев, че видяхме за пръв път командира да плаче. Сълзи каза като на дете му текаха от очите. Аз не съм го виждал моя баща, мама почина, брат ми тъй, а тогава плаче. В: Това е наистина посвещение.


Той на 6.01.1917 г. пише: "Вие сте сега при планината, където израилтяните слушаха гьрмовете на Бога." Д: А-а-а, това е превод, същото нещо е, както израилтяните, когато Мойсей, Христос отиват на планината Синай.


В: Сега от 2.03.1917 г. Учителят пише: "Цялата Земя е един обширен фронт на физическото поле, дето стават състезанията на духовния свят. Това е една велика арена на състезаващите се души." Д: Един път, аз даже едно съм написал със стихове. Учителя каза: "Земята е училище. Тука каза, се минава основното образование, което е най- мъчно. Докато се научат децата да четат, да смятат, туй е каза Земята." И аз тогава помня, че написах нещо така: "Земята е училище.


В: По-нататък от 10.07.1917 г. Той споменава: "Господ е на всяко място. Той ръководи съдбините на всички народи." Интересно ми е, че понеже баща ви е на фронта, после е на заточение, заложници, и на всяко место просто дава неща, които са Космически истини. От 28.09.1917 г. Той казва: "Често човек от своите ближни пострадва повече, от колко от чуждите. И често, неприятели както казва Христос, ще бъдат домашните. Но това е карма, съдба на миналото. С много страдания човек трябва да изкупи греховете на миналия си живот. Д: Ами да.


Аз имам един случай, когато реших да се задомя. Беше 1930 г., казах му тате, той каза: "Учителя ще го разреши, отнеси се до него." И аз отидох и Му казах, тъй и тъй. Той ме погледна, погледна така, засмя се. Имаше една много подкупваща усмивка така, леко засмян, и каза: "Добре е човек, когато иска, сам да си изплати задълженията от минали животи." В; Така е казал, по отношение на вашия брак? Това с Мария Златева ли беше? [Мария Златева - виж "Изгревът", т. XXII, снимки № 60-62]


Д: Да, и наистина ние дружахме 3-4 години. Казах й: "Чакай ме, Учителят ми каза, докато не минеш 33-34 години, няма да мислиш за туй нещо." И като минаха 35, отивам при Учителя и казвам: "Учителю, вие ми казахте да почакам 3-4, 5 години, аз ги изчаках." Той почна така наивно, детински да се смее, и казва: "Е, трябва да си платиш задълженията, когато си платиш задълженията и се ликвидират, ще се освободиш." И наистина, аз не мога да се оплача, тя беше музикантка, аз също така се занимавах, благодарение на Учителя и 1944-та, 1947-ма, 1948-ма, тя каза: "Искам да се разделим." Казвам: "Нямам нищо против, аз не съм искал, нито ще подам заявление за раздяла, щом ти искаш, няма да ти се бъркам." Учителят беше починал вече, беше си отишъл. Даже тате я срещнал, и й казал, а бе така и така. Той не е говорил с мене, но дочух. Тя казала: "Да, искам да се разделим." Когато в съда бяхме, съдията се обръща и казва към мене: "Искате ли да носи вашето име, както досега?" Тя избърза и каза: "Не, аз ще нося бащиното си име." Съдията се обърна и каза: "Вас не ви питам, аз питам вашия другар." Казвам: "Аз не съм подавал заявление за развод, нямам желанието да се разделим, но както тя реши. Ако реши да носи, нямам нищо против. Ако иска да носи бащиното си име, също нямам нищо против. Нека се чувства свободна, аз няма да я огранича." И казвам си тогава, значи 1948-ма, това са 17 години ние бяхме заедно, и си казах: Учителя каза, когато се ликвидира кармата, ще се освободиш. В: Да, до определен момент, човек да знае кога му свършва кармата. Ха, ха! Много труден момент. Д: Труден момент, аз разбира се бях с така, да не кажа недобър, но доста сприхав характер, не давах, дето се казва и досега, само, че сега вече имам основание за правото, за справедливостта.


Тогава само малко да ме закачат, аз избухвам. И даже веднъж казах на Учителя, казвам: "Учителю, защо така не мога да се въздържам?" И той ми каза: "Това са останки от миналия живот. В Кавказ каза, там са отмъщавали не само с ... ами с кръв. В: Едно от преражданията ви е било в Кавказ? Д: В Кавказ, да. В: Ха, ха! Искам първо да питам, човек в семейния живот винаги има проблеми, нали, за проблемите не говорим, ако сте имали проблеми ходили ли сте при Учителя да питате нещо по отношение на брака? Д: Не, не, само това беше, нали. В: Ха, Ха! Така е, кармата трябва да се изплати.


Един случай с фотографията. Бяхме у Славчо Печеников на обед, наши приятели така музиканти с Учителя. Наш приятел имаше от Лом, не знам дали е жив Васил Искренов [виж "Изгревът", т. VII, снимка № 19; т. XVI, снимки № 26-27]. Прави снимки както бяхме хубави, аз имам от него на Учителя, уголемени, хубави снимки. Той беше художник- фотограф. Изведнъж Учителя! така се изправи на масата както беше и каза: "Престанете с тези снимки, когато човек се храни, не бива да се снима." Така строго, че ние просто изтръпнахме. И Васко се сконфузи така: "Извинявайте Учителю!" Но Учителя, казвам си аз, имах и други случаи с Магдалена - каже някоя така, и след туй каза съвсем спокойно: "Снимки се правят, когато човек е разположен. Когато яде, яденето е действие на Земята, не бива да се фотографира, когато човек се храни, защото тогава изпъкват най-нисшите прояви и желания у човека." М: Какво нещо е храненето, не само наука, приемането на храната е един признак на висшите същества, като милост. В: Да, но ние още не сме стигнали до този етап.


Д: Веднъж и с Магдалена [Магдалена Попова - виж "Изгревът", т. XVIII, снимка № 2], аз презимето й не помня как се казваше. Културна жена, с много езици, само с това се издържаше, предаваше частни уроци. Тя след туй напусна като учителка и много безпокоеше Учителя за пари. Понякога, като тъй казано по нашему, като позакъса, отива при Учителя и веднъж така беше пред Салона, пред вратата, прозорец има, до прозореца Учителя говори, тя пак нещо се обади: "Трябват ми 200 лева." Учителят така строго я погледна и каза: "В друг живот ще те направя червей в земята да се научиш да се трудиш, да работиш." Ама така, нали, просто изтръпнахме, бяхме там 4-5 души. И той след време каза: "Да, не бива човек да разчита само на благодеяния. Трябва да се труди." А червея, за да излезе нагоре копае, работи, гълта нали пръст и работи, за да излезе отгоре." М: Зародиша, от който човек в началото говоря, за първите хора, не тези хора сега, които са в резултат на желания и мисли, много често глупави, но първите хора носят зародиша на една висша разумност. Д: Даже Учителят е казал: "Лъжата е причина за всички злини, които идват на Земята." М: Хората повече са свикнали да искат, да получават, а вече е станало да взимат насила. А сега точно обратното трябва да бъде - да се научат да дават, най-напред на висшето в себе си, на истинското, а не да искат, а да дават.


В: Сега тука интересно е в едно от писмата на Учителя до вашия баща, той вече се прибира в София, и писмото е от 26.06.1918 г., а от 3.09.1917 г. до 1918-та е във Варна на заточение, значи писмото от 5.06.1918 г., и той казва, че вече се връща в София. Д: Кат се върна 3-ти Бдински полк, и го преместиха на работа в Бургас. М: Не знаех за това писмо.


Д: 1919-та. М: 1919-та. В: "Ние сме пак в София. Намирам старите листа плодове окапали, и новото посято, поникнало. Ще съберем глухи, клосни, неми на работа, ще превърнем болните в здрави, глупавите в умни. Жив е този, който ви обича." Д: Учителя в една Неделна беседа, след 9 септември беше, каза: "Не е правилно да се строят болници, правилното е да се създадат условия, за да няма нужда от болници." В: Аз тука ви прочетох това писмо във връзка, че той вече се връща 1918-та година. И той вече събира както казва глухите, немите, нали. Д: Учителя. Учителя от Варна се връща 1918-та година. Година и половина, близо две беше там. В: И на едно-две места съм срещал, Учителя казва: "Онези, които бяха изпратени да дойдат, не дойдоха, а аз събрах еди кои си." Д: Да. В: Това е много интересно. И ми прави впечатление, че в писмата на Учителя до баща ви ние имахме възможност да разгадаем много неща. Тази книга ми помогна много, и ще помогне за разшифроването на много тайни, които ние не ги знаем. Затова ви питам, за да можем да уточним някой неща. Най-голямо впечатление ми е направило това нещо, когато пише: "Ти минаваш през посвещение." Д: Да, да. В: А той командир на полк, по време на войната. Но онова, което разказахте, особено за онзи случай, когато го извикват Учителя с писмото. Той тука говори за 91 Псалом, за Лозинката, и Той тука казва: "Аз винаги ще бъда с вас и ще ви пазя." Д: Аз помня в Созопол, бяхме, беше Балканската война, когато беше чичо Пеню, или чичо Тодорчо Стоименов дойдоха, донесоха 91 Псалом и казаха заран и вечер да се чете непрекъснато. А моята баба майката на майка ми беше много религиозна, много. Да не говорим като човек. М: Човек с голяма милост, да услужи, да помогне, където може. Д: Тя на времето си е била учителка. В: Как се казваше? Д: Елена Матеева, по мъж хаджи Петрова. В: Да, различни поколения.


Д: Много писма е писал Учителя до тате, и тате до Учителя. Той не ни уведомяваше, не споделяше. В: Дано излязат в последствие и неговите тетрадки. Д: Аз вече толкова години - 30 години, се борих, моето дълбоко убеждение е, те бяха дадени на Боян Боев. Аз питах Нейчева. Боян каза, той ги беше вързал 2 вързопа един до други. След туй, след като си замина Боян Боев, когато започнаха развалянето на Изгрева, Борис е взел всичко и ги е занесъл, или ги е унищожил. В: Не, за унищожение, не ги е унищожил. Д: Или, ако ги е оставил там, те са ги унищожили тия, които са разваляли. В: Дано впоследствие ги намерим. Д: Но много интересни. Аз помня, когато той дойдеше тате с Георги Куртев, големи приятели бяха те. И двамата с такова страхопочитание влизаха при Учителя, треперят и двамата, не смеят да влязат, чакат Учителя да излезе, мълчат, чакат. А помня по-младите как с Учителя. М: Те смятат, че Той е длъжен. Стана лошо. В: Че Той е длъжен да дава? М: Да. И затова Той много тежко понесе тези условия вече. Д: Той още 1917 г. в беседите "Великите условия на живота" казва: "От 1945-та година ще се възцари Царството на труда в България, но аз ще си отида."


Ясно е, че, аз съм имал случай, когато Той казваше. Беше, когато бях мобилизиран 1944-та година, май месец - 1 май, а август месец ми дадоха отпуска. Бях на остров Тасос. И минавам край Сливен, там при леля, една страшно покъртителна работа. Един партизанин излязъл от Сливен, сестричката му, баща му и майка му разстреляни и сложени на площада в Сливен и карат цялото гражданство да минава и да ги види. Учителят, когато Му казах за туй нещо, така посвъси вежди и каза: "Определено е комунистите да дойдат на власт. Обаче, старото се руши от общите работници. След туй ще дойдат една степен по-високо изкопчиите, да изкопаят, след туй ще дойдат една степен по-високо зидарите, да зидат зданието, след туй ще дойдат дограмата да направят, и най-подир ще дойдат художниците, ще украсят къщата и ще кажат: "Заповядайте да живеете!" Учителят беше веднъж казал, че светът трябва да бъде добре подреден. И комунистите ще се демократизират, но от славянството, водачи на които са русите - с големи задачи в бъдещето. Оттам ще дойде Шестата раса от север.


В: Учителят ви е казал, че нещата ще се оправят, и за няколко години ще имате това, което хората не са постигнали за дълги години. Д: И наистина аз за 6-7 години изскочих толкоз на високо, че не може да бъде, ако нямаше помощ известна. 1944-та година от 1 май до 31 октомври - 6 месеца бях върнал парите и създаде се партийна организация в Държавната печатница. Партийния секретар, с когото бях приятел преди 9 септември 1944 г. още, аз бях на работа в печатницата от 1935 година, и каза ми, че иска да вляза в Партията. Аз му казах: "Сашо, моите разбирания ги знаеш." Те знаеха, че аз живея на Изгрева, и че имам други разбирания, че не ще да се обвържа някак си с неща, които биха ме спънали в духовното ми разбиране. Но той много настоя. И няколко дена след това с моя приятел Неделчо Попов, при разговор с Учителя той казва: "Учителю, Митко го викат да влезе в Партията, а той не ще." И Той казва: "Добре е да влезете, да поседите 10-тина години, да им покажете как трябва да се работи." И наистина аз влязох, това беше 1944-та, началото на ноември, след 10 години аз бях освободен от Партията по него време. Точно онова, което Учителя каза: "Да поработиш 10 години, да им покажеш как трябва да се работи." И наистина на 10-тях години аз бях освободен от Партията. И скочих доста нависоко.


В: Вие коя година идвате на Изгрева? Д: 1929-та година, октомври месец. В: Как дойдохте? Д: Тате ми имаше къщичка, аз дойдох да следвам, и когато аз за първи път тогава дойдох на Изгрева. Изгрева беше доста далеч. Трамвая спираше на "Граф Игнатиев" на моста. И оттам нагоре пеша до Изгрева. Това е 3,5 км близо. И като отидох, казах си така: "Боже, Боже, всеки ден 3 км нагоре, 3 км надолу!" Но останах, видях се с Учителя, казах Му, че съм подал документи за следване в Университета, че съм приет. Той каза: "Добре, ще опитате." В: Вие имахте къщичка? Д: Тате имаше къща, зидана, тя беше зидана - три на три, пък през лятото на 1929-та наши приятели донаправиха друга втора стая по-голяма, като зимник, за дърва, удобства. В сравнение с туй, което в града можеше да се намери е доста по-малко, но беше самостоятелно. Това беше най-важното. В: Значи вие идвате и имахте покрив? Д: Да, дойдох и имах покрив, казах на Учителя и почнах да посещавам редовно беседи. Даже един случай имам ръководител на Младежкия клас беше Георги Радев - Жорж, както го знаехме. Казах му, че искам да посещавам. Той каза: "Не мога да разреша, Учителя ще Му кажеш, ако разреши, защото на някои не е разрешил." Аз Му казах на Учителя, ако може да ми разреши да посещавам Младежкия клас, веднага се съгласи, и каза "Добре, кажете на Георги Радев." И почнах вече Младежкия, Общия Окултен клас редовно да ги посещавам. Имам доста така някои така работи, които ме интересуваха от Учителя физиогномия, хиромантия. Имах някакви бележки, но останаха на Изгрева, при преместването на Изгрева. В: Да.


Д: Елизер Коен [виж "Изгревът", т. XVIII, снимка № 18] от 9 септември 1944 афронтира Братството. Стана комунист и все говореше така, че недейте така, ме мъчеха, тъй, тъй, а това не беше вярно. Чрез Лулчев беше назначен на работа по Дефилето, носеше звездата, обаче, нито беше задържан, нито нищо, смятам аз. Това беше благодарение на Любомир Лулчев преди 9 септември. След 9 септември 1948 г., тогава мисля беше национализацията и създаването на Отечествения фронт. Мене ме избраха за секретар на организацията на Изгрева, която беше - около сто и тридесет и няколко човека бяхме, към сто и четиридесет. Събранията ги правехме в столовата, малкото салонче долу, при големия. Там се правеха събранията на Отечествения фронт. И при едно събрание аз бях вънка и Елизер Коен, който вече не само, че не идваше на беседи, но си позволяваше да критикува Братството, а той беше, доколкото са моите сведения издържан от Братството при неговото следване. Той завърши биология при професор Бончев. Аз бях вънка до прозореца, и когато той започна как в миналото тъй ме тормозеха, тъй, аз не можах да се стърпя и през прозореца му извиках: "Как не те е срам да говориш тези неща бе! Ти беше на топло благодарение на Любомир Лулчев, какво лошо си видял? Издържаше те Братството." Почнаха да ми ръкопляскат някои вътре, той млъкна, изчерви се и след известно време, може би след няколко дена, още приживе на Учителя той страдаше от някакви циреи, работи, беше много зле, и инфекция имаше. Учителят го спаси, направо му върна живота. И той казва защо тъй трябваше да постъпиш. Казвам му: "Виж какво ще ти кажа, срамота е това, което го говориш досега, но ще знаеш, че сега Учителя го няма да те спаси от заболявания." И след 1-2 години той почина. В: А се озлоби и враг. Различни съдби.


Нещо да ми кажете за Георги Радев? Д: С Георги Радев бях много близък, често ми идваше на гости, даже ми прави хороскоп Георги Радев, тълкува го веднъж, даде ми обяснения, на вечери идваше. Той дружеше тогава със Стефанка Марчева от Карнобат. Танчето, тя беше в Консерваторията, много добра цигуларка. Те бяха две цигуларки така добри Мария Златева и Танчето Марчева. С нея, понеже от Бургас, тя от Карнобат, познавах Иванчо имаше един, той е племенник на чичо Пеню Киров от Бургас, син на негова сестра. И с Танчето бяхме много близки, но с Георги Радев, почти всяка седмица аз го виках така, ще похапнем, много умен беше и ми беше удоволствие да го слушам. И в духовно отношение напреднал, от него имаше една книжка да Астрологията ли беше, не си спомням. Той даже веднъж ме накара, имам едно мое стихотворение в "Житно зърно" напечатано тогава, покоригирахме го с него. Много ми беше мъчно неговото заминаване, той беше изпратен в Куртово, Велинградско там на поправка. В: Някой опитности, така да ви е разказвал? Д: Ами не. Младежкия клас, така се случи, че аз все до него седях. Метеорологическата станция, тя се така поддържаше бих казал от Георги Радев. Той ходеше всяка заран влага, работи, термометър да определи и ги донасяше на Учителя.


В: Какво можете да ми кажете за Иван Кисьов? [виж "Изгревът", т. XVII, снимки № 30-31] Д: Иван Кисьов, да. Неговата жена и дъщеря му, Ирина Кисьова [виж "Изгревът". Т. XXII, снимки № 71, 74] е жена му, тя е дъщеря на един чешки музикант, който идва в България след освобождението като капелмайстор. Не си спомням презимето по бащина линия, но тя беше музикантка, пианистка добра, и акомпанираше на изпълнителите, нали пеене цигулка, Иван Кисьов беше много добър, той си замина нещо отравяне на кръвта ли, не си спомням как. В: Христо брадата? [вж "Изгревът", т. XXII, снимка № 49] Д: Тъй му викаха. Той вървеше по пътя на йогизма, дълги години. Той почина в бараката си, страдаше от туберкулоза, но голяма воля. Боядисваше и тъй се издържаше, беше бояджия, но презимето му, майче може никой да не го знае, но Христо брадата му казваха. Много добър, много внимателен.


В: Сега, виждаме тук тези бараки? Какво представляваха тези бараки на Изгрева? Д: Ами дървени бараки, те ги правеха от две, отвънка, едни в други влизаха, отвънка, отвътре, и по средата се слагаше или сгур, въглища, или талаш. В: Ама от двете страни, от едната страна и от другата страна? Д: Така вървеше. В: А-а, да, и една педя разстояние. Д: Да, такова разстояние, и отвътре се изпълваше и беше изолационно.


Д: Този е Иван Каруцаря [Иван Петров - виж "Изгревът", т. XIV, снимка № 44]. В: Този с шапката? Д: Иван Каруцаря, тъй му викаха.


В: А този кой казахте, че е с шапката? Д: Ваньо, Иван Недков.


В: Кои ги правеха къщичките? Д: Борис Николов, Николай, брат му - те бяха специалисти, те направиха Парахода, даже и нашата Николай я е правел. Бяха се специализирали, правеха къщите и изобщо евтино така излизаше. В: Ето тук какво представляват отдалече, ето тука - палатки. Д: Имаше къщи. 1929-та, Изгрева е доколкото си спомням 27-ма. Там нямаше, даже аз когато отидох 1929-та къщите бяха на Лулчев имаше една барака, до него. В: Ето ги. Това е вече събор, един от първите събори, когато още не е построен Изгрева и са седнали, Учителя на беседка отгоре да не Му вали дъжд и да не Му пече силно. Д: Да, да 1929-та година правиха Парахода, където живееха стенографките.


В: Това са снимки, където се вижда столовата, а в тази по-малката сграда,живееше дядо Ради, така ли? Д: Да, Ради, той се грижеше за градината. Възрастен човек, но много работлив и много така предаден на делото. В: Дядо Ради? Д: Бате Ради, тъй му викаха всички. Учителят даже го спомена в беседа веднъж, и каза: "Идете да видите Ради как копае и не се измаря (там бяха нещо повече от 3-4 дка градина), която той самичък, а след това дойде как се казваше той бе - Ангел. Дойде да му помага. Той каза Учителя сменя - един път дясната ръка, един път лявата ръка. Сменя мотиката, докато копае. Той се занимаваше с градината - триъгълна форма градина, пред къщичката на Учителя тука и надолу до нас. Тука гледам, че има трева, тогава нямаше.


В: Това е Петър Пампоров май? Д: Да това е Петър Пампоров. Тук са насядали. По-късно се удължи, създаде се сцената, там имаше столове и за беседите.


В: Тука виждаме съборите с големите чайници, как наливат чай. Д: Чая, да. В: Това са много големи чайници. Д: Да, те бяха около 10 кила, даже повече. В: Има многолюдно общество и много хора, виж, даже седнали долу. Д: Да, по съборите тъй се събираха, много нещо и за концерти тогаз, ето го Ради. В: Да това е Ради в средата, а това виждаме лозето ли е или може би кукуруз, царевица. Д: Тя е още частна, това се закупи всичко и стана. В: Тук пише 1927-ма година началото, 1928-ма. Д: 1929-та, 30-та се оформи вече Изгрева. В: Да, това са първите събори с палатки. Д: Да. В: Дошли са, сложили са си палатките и т.н. Това май, че е събора 1927- ма година, ето Го Учителя седи и говори. Д: Да, това си Му беше мястото на Него. Там Той си имаше малка катедра със стол и оттам говореше. В: Значи това е времето, когато още не е готов Изгрева?


Д: 1927-ма година мисля, че 1928-ма година направиха салона, и прозорците след туй ги направиха. А тук след това иззидаха едно стъклено за Учителя - като Наблюдателница. В: Тогава още не е направен Салона. Д: Тука са, ето я горе къщичката на Учителя. В: Това е тая средната, така ли? Д: Тука Му беше, да.


Това е Митко Грива [Димитър (Митко) Грива - виж "Изгревът", [виж "Изгревът", т. VIII, снимки № 10-14; т. XXII, снимки № 63-64]. В: Това беше първата къщичка? Д: Да, да, след това нагоре. Туй беше куриозното, аз съм си мислел. Тука паднаха доста бомби 1941-ва година от англичаните, когато бомбардираха. Те тогава разрушиха, срещу телевизията, където е сега беше напорната кула за вода. Те върху нея, тръбите бяха доста време счупени, германците като дойдоха я оправиха, но ходехме за вода на Ловния парк - Дианабад. Но ми се струва, че това не е края. В: Все пак това е Салонът от първите години, когато още не е всичко построено. Това е вероятно след събора, те са тук насядали, защото още не са сложени прозорците. Д: Да няма ги. В: Сега тука една друга интересна снимка. Вероятно тука се строи Салона, тук виждаме майстори, които се движат и не са довършили още. Д: После направиха подиума тука за сцената. Това бяха точно тука беше после градина, пейките бяха тука, варели, вода за строеж. В: Тука виждаме приятелите, вижда се в далечината Салона, още не са сложени прозорци, тука вече виждаме палатките, навеси. Това е най-вероятно Събора.


Д: Това е пак за Събора, тука си направи Балтова къщата. Тази е Динева, тази е на Теофана майката, но как се казваше, не помня, тази е кака Мара Младенова. В: Ето тука една снимка пак. Д: То е преди 1936-та година, защото 1936-та година Цветка Щилянова рисува Учителя. Ето го 1936-та и окачихме оригинала в Салона. Това е все преди 36-та година.


В: Сега, тука виждаме Приемната. Първо тя се построи? Д: Да, там имаше Учителя легло, там спеше и след туй се прехвърли горе на втория етаж. В: Ето Го Учителя пред Приемната със Савка. Д: Това е май Савка. В; Това е май кукуруз. Д: Кукуруз, това после всичко се очисти, стана градина, къщи направиха тука, засадиха лешниците. В: Ето виждаме тук Салона с пейките и лешниците. Д: Това е вече стара, защото ето тука вратата, която излизаше навънка - между Салона и Столовата. В: Ето тука виждаме една снимка с Учителя пред Приемната. Доста приятели, беседката на полянката, пчелина. Тази беседка е за почивка, така ли? Д: За почивка, вечер се събирахме, попеехме си, Учителя идваше също там, сядаше, говореше. Това е Борис, той почина [Борис Димитров, гърбавия], Митко Звездински [За Борис Димитров и Митко Звездински - виж "Изгревът", т. XXII, снимка № 18]. Той работеше в обществени осигуровки. В: За Димитър Звездински [виж "Изгревът", т. XXII, снимки № 18-19], спомняте ли си нещо, някоя интересна опитност? Д: Ами с него, не си спомням годината, пътуваме за езерата от София до Станке Димитров. И оттам, той каза, той мисля, че има някаква връзка или бил ли е там, няма каза да минем през Сапарева баня, а ще минем направо от Станке Димитров горе и се спускаме вече малко на северозапад от второто езеро. И този Борис беше, още един имаше, аз бях, и не помня другия кой беше. Там му стана лошо на Борис, измори се. Пристигнахме ние, но вместо да пристигнем скоро, стигнахме за два дена, не съобразихме, че той е болен човек, даже раницата му я носи Митко Звездински. Звездински беше голям приятел с Михаил Иванов и Борис там мисля, че почина на езерата, така от преумора физическа. А Звездински, много неудачна смърт - в трамвая получава инфаркт и там умира.


Упражненията за Паневритмията само вечер ги даваше Той - до 11, до 12 часа на Полянката. В: През нощта? Д: През нощта. В: Това е една снимка нощно време. Д: Да, да. Това да не е някое дете? В; Някое дете е. Д: Тука беше голямата - 3-киловата крушка на Учителя беше. И все помня, когато, понеже доста обири имаше и това, много интересно беше, когато закъснее някой от нашите, и като дойде до кръстопътя, където сега е Дяволовата алея и Телевизията, лампата на Учителя светне и оттам до Изгрева лампата светеше. В: Да могат да се приберат. Да. Сега тука виждам чешмичката. Поляната, която е била голяма, широка поляна. Д: Там играехме 500-600 души Паневритмия. В: Ето я вече градината, алеята. Д: И, когато бяха бомбардировките, нито едно стъкло не се счупи на Учителя, колко високо беше. В: Бомби не паднаха на Изгрева? Д: А-а-а! На Калудов къщата, тя беше на югозапад малко от Салона - на около 200 метра. Там паднаха бомби, разбиха водопровода към Дианабад, работи. В: На самата поляна не падна? Д: Не, на Изгрева не падна на Изгрева. Ние гледахме, когато на 10 януари вечерта, бомбардираха, гледахме като пуснеха факела - светящата бомба да освети простора и след нея падаха другите бомби. Но на Изгрева нито една бомба не падна, нито една бомба. На този вече те бяха по-надолу, Калудов, той имаше къща, тя пострада.


В: Сега ето я Черната дъска. Какво представляваше тази Черна дъска. На нея Учителя пишеше? Д: Пишеше по математика, даваше маса, триъгълник, чертаеше, буквите пишеше. Много така равни, хубави букви пишеше. Той от буквите правеше уравнения, сравнения правеше коя буква какво означава.


В: Тук има един чертеж. Д: Да, ето го: А1, А2, АЗ =.......... В: Песента


"Сърдечния зов"? Д: Любимата песен на нашата майка: "Пред теб припадаме Господи"


В: Това е вероятно Столовата? Д: После те станаха по-големи масите, ето този е моя приятел Неделчо и Борис. Това е Калудов бе! Ето го Калудов. В: В тази столова вие обядвахте? Д: Обядвахме, след пост там се събирахме в петък. Това е чешмичката, на Изгрева нямаше вода, ето ги всичките съдове, всеки си чака реда. Обаче, аз я вземах тази стомна от Ангел Янушев, но нещо прокапа. В: Тази сцена. Искам да ми разкажете нещо?


Д: Учителя така свиреше с върха на лъка, но такава фина техника е това, много фино, много фино. Бяхме пред Салона на пейките, музиканти повече - Асен Арнаудов, Ангел Янушев, Катя Грива, Галето, аз. Там беше и Николай Дойнов - на Борис брат му. Той много как да кажа, чиста душа беше и така спечелваше човек още от пръв поглед. Аз пред другите не смеех така да се държа с Учителя, все пак не само, че е по- възрастен, но висотата Му, но той закачаше се с Учителя. И Учителят много го обичаше. Пита: "Учителю, ако дойдете в друг живот на Земята, какъв искате да бъдете - философ, лекар? Учителя взе да се смее. Той имаше една много невинна, хубава усмивка: "Ще дойда като музикант." Няма да го забравя туй нещо. "Аз каза съм се занимавал с философия, с туй, другия живот като ме пратят тука, ще дойда като музикант." И така, после с Кирил Икономов, му казах Той като дойде какво ще бъде, като музикант. Той досега и в този си живот не е, нали специализирал, да се е занимавал с музика, както с философия, медицина. Той по математика беше наистина енциклопедист. И туй после на Икономов казвам и той казва: "Наистина, какъв ли ще бъде като музикант?" И тъй се надяваме, защото Учителят беше казал: "Аз от 2000 години съм с вас, и в други живот пак ще бъда с вас."


Туй е Влади Симеонов на пианото, това е Катя Грива. В: Това тук е пак Учителя, това е Теофана Савова. Д: Теофана, Катя Грива. Това е Филип Стоицев. В: Сега тук пианото беше изнесено навънка за някакъв концерт или какво? Д: Сигурно, на 1 май, на 22 март и на събора, но на 22 март откривахме Паневритмията официално. Изнасяха пианото, което беше в Салона, свиреше там обикновено на хармониума Мика Тодорова [Мария (Мика) Тодорова - виж "Изгревът", т. XXII, снимки № 35-38]. Тя беше приятелка на Борис, обаче, на пианото или Кисьова, или Асен Арнаудов, който беше голям музикант. Като му кажеш само гамата тъй, в която се изпълнява, веднага акомпанира.


В: Сега, тук имам една снимка, да си припомните, това е снимка, правена през 1934 г. от група музиканти Иван Христов Кавалджиев. Д: Той престана да идва, защото Изгрева беше доста далеч, но при Учителя идваше. Учителя му е дал известни съвети, той е страдал от туберкулоза и се е излекувал. От него е, не мога да се сетя, нотираше, той даже веднъж имаме един наш приятел Цеко Етугов, който е завършил специална школа във Варна по електротехника. Беше и музикант. Бяхме в столовата, беше бате Ваньо и Учителят му каза на Цеко да изпее някаква нова песничка. И той я нотира веднага и каза: "Това е нещо уникално. В такъв такт 12/8 ли беше, почти каза не съществува у нас, това е нещо съвсем оригинално. А Цеко беше много срамежлив, той се наведе така, изчерви се автора, и тогаз той говори на Учителя - хубавичка е така създадена песен.


В: Така, значи за Мичето Златева е ясно, за Влади, сега за Кисьова? Д: Ирина Кисьова, тя беше пианистка, акомпанираше, пееше също. Тя беше хубав алт. Тя е музикантка, баща й е големия капелмайстор, знаех му името. В: Иван Кисьов? Д: А, не, Иван Кисьов е мъжът й. В: А-а това е мъжът й. Д: Мъжът й Иван Кисьов, той го няма тук. Това е Галето. Той е завършил математика и работеше в застрахователното поле. Това е Асен Арнаудов. Много голям музикант. В: Знам, че той беше голям музикант. Д: Прочети от 1936-та година, от 1934-та даже Кирил Икономов беше в провинцията и тези песни, тогава Учителят беше извор на песните, са нотирани повече от него и от Асен Арнаудов, но фактически той. Той завърши Музикалната академия, влезе като цигулар, свиреше хубаво на цигулка. Тогаз по-лесно влизаха преди 60 години, но специализира арфа в Германия и си дойде с арфа. И даже носи я при Учителя, Учителят подрънка така на арфата. Но музикант беше, много пъти лично на мене той ми е акомпанирал, само му кажа гамата, веднага. В: Добър музикант, някои опитности? Д: Една опитност има, тя е много интересна. Една задача беше дал Учителя, със стомнички от Изгрева вечерта горе на Витоша, където е Бивака, чешмата там, направиха чешма, всеки през 10-15 минути поема от Изгрева нагоре - самичък през нощта. Това беше задача хем да видят дали могат да се оправят по пътя, защото там редовно се ходеше, и как самичък ще се справиш с това нещо. Нагоре, когато аз тръгвах, 12,30 - 1 ли беше часът, когато трябваше аз да тръгна и на разсъмване бях горе на чешмичката. В: Това е горе на Витоша, нали? Д: На Витоша на Бивака. И като отидохме горе аз гледам Елена Андреева - стенографката, и казвам: "Елена, колко е лошо, ние сега тук идваме, но колко е лошо да счупи човек стомната, трябва да се върне в града да вземе нова стомна." И тя изтърва нейната стомна и я счупи. Върна се в града, взима нова стомна и се върна горе обратно на Бивака да я напълни стомната и да се върне. А, когато аз слязох, Асен Арнаудов [виж "Изгревът", т. XXII, снимка № 28] беше преди мене. Когато тръгваха от Изгрева, пишат: еди кой си тръгнал в толкоз часа. Горе имаше човек - пристигнал еди кога си, тръгнал еди кога си, на Изгрева пристигнал еди кога си. Помня, че когато се върнах на Изгрева, казаха: "На Асен му стана лошо." По пътя, вече било близо, там вече гората до Дианабад, гарата, тогава нямаше гара. В: Той може би не е свикнал да ходи. Д: Да, и там Учителят му помогна много и Учителя го тачеше така. Добър музикант беше. Един от малцината наши, който записваше, и имаше музикален слух много голям.


В: Симеон Симеонов? Д: Той седеше до катедрата, той беше бохем душа. Секретар беше във Върховния касационен съд. И той музикант самоук, обаче, стабилен, солиден. Той свиреше до катедрата на Учителя, хармониума дето беше всяка Неделна беседа, той там. Учителят каже еди коя си песен, знаеше ги наизуст и навсякъде - на Изгрева, на полянката свиреше, на Бивака, на Езерата като ходехме. Той без цигулката си никъде не излизаше, и въобще той поддържаше музиката.


В: А Цветана Симеонова? [Цветана Симеонова Гатева - виж "Изгревът", т. XIII, снимка № 109 и картините й - № 96-108] Д: Тя беше художничка - Цветана Гатева Симеонова. Когато преди 9 септември, 1942- ра, 1943-та година, имаше дъщеря Елисавета, която казваше: "Които и да дойдат на власт, аз съм все добре." Тя беше с прогресивни идеи, дъщеря й. Каза, аз съм, каза, ни тук ни там.


В: Сега, този е? Д: Стоицев. В: А тука вече има един в оркестъра, да дирижира.


Д: Това е Калудов с бялата коса. В: Кога се създаде този оркестър от Калудов? Калудов ли го дирижираше? Д: Е, не, понеже капелмайстор е бил, имаше връзки, идваха и от военните музиканти. Той във Варна капелмайстор е бил и там се е пенсионирал. Дойдоха на Изгрева. Хубава къщичка си направиха, баща й е архитект - чех, а негов брат, по-право не чех, ами хърват. а негов брат Владимир беше президент на Хърватско след 9 септември 1944.


В: Това е Влади Симеонов дирижира, това е концерт в Салона, така ли? Д: Да. В: Ето го тук, той дирижира. В: Как ставаха тези концерти, по какъв повод? Д: В неделя, а и в други дни. На съборите например всяка вечер имаше концерт. В: Това на събор ли е? Д: Не, на обед е това, свиреха, това е Симеон, това е Галето, това е Пеню Ганев. В: Това са снимки с Учителя вдясно, на Паневритмията. Това кой беше? Д: Брат ria Симеон Симеонов - Йордан Симеонов - Данко [За Симеон Симеонов и брат му Йордан (Данко) Симеонов - виж "Изгревът", т. VII, снимка № 11; т. VIII, снимки № 27-28, 53]. В: Има тук една внушителна група от музиканти на Паневритмията, са застанали на лъчове, да разучават Паневритмията, така ли? Д: Не. Паневритмията се играе, това е хор, може би. В: Аз виждам, че от тази страна също има лъчове, ето виж ги тука се виждат по-добре. Д: Не, те лъчовете бяха само на тъкането, те се разминават. В: Ами това тука какво е? Д: Сигурно те са били тука музикантите, и са изтеглили по- насам.


В: Това е Иван Атанасов? Д: Да, той почина. Тука са Данко, Галето, Пеню, Мичето Златева. В: Това кой е? Д: Георги Капитанов, преди туй, третия брат на Симеон понякога идваше да свири. В: Значи е бил голям оркестър. Д: Флейта, кларнет, китара имаше, цигулка - първа, втора, понякога изнасяха и хармониума, и пианото, имаше и челист. В: Това кой е?


Д: Абаджиев, ръководител на Братството, приятел на Минчо Сотиров и бил е от начало от протестантите, минал е в окултната школа и там, и загива. В: Както и да е. Спомняш ли си нещо за него? Д: Той беше много симпатичен като човек, ветеринарен лекар, запасен офицер от Варна. Той е бил един от тези, които са се спрели там и са купували неща, за да ги раздава после на наши приятели. Един от близките на Учителя. Това е Николай Шиваров, това е Кирил Икономов, това е Христо Христов. В: Христо Христов, който е от Варна. Д: Това е Веска, тя после стана жена на Жечо Панайотов. В: Нещо да си спомняте за Николай Шиваров? [виж "Изгревът", т. XXII, снимка № 65] Д: Ами той работеше в Народната банка го знам, а това е приятел на Учителя от Америка. Той беше инженер, старозагорец по водоснабдяването, възрастния. Тука е Борис. В: Това е Константинов? Д: А това беше негова дъщеря, след туй стана Ватев ръководител.


В: Това е Учителя и разучават Паневритмията. Как се разучаваше? Казваш, че вечерно време. Д: На открито, на полянката. Имаше едно много хубаво при тъкането, петоъгълник се образуваше. В: Спомняте ли си нещо за него? За Васко Искренов - фотографа? [виж "Изгревът", т. VII, с. 505, № 10 "Непозволени снимки"] Д: За него един така неприятен момент. Бяхме на обед със Славчо Печеников, Учителят беше, и по едно време Учителя извика: "Престанете с тези снимки!" Всички се така сконфузиха. И той добави: "Когато човек яде, у него се проявява земното, животинското." В: Сега, имаше обеди в Столовата? В:Кой е това? Д: Доктор Жеков. В: Тука вече виждаме една друга снимка. Д: Катя Грива. В: Никола Антов, тоя с очилата ли е? Д: Тоя същия. Той продаде Братството. И когато аз казах на моя баща, казвам: "Защо вкарахте Антов в Братския съвет?" той тогава ... В: Това е Боев, Борис, Стоименов. В: Това тука кой е? Д: Това е този, кака Люба на Манол Иванов жена му. Това е Жечо Панайотов. Манов Иванов беше ръководител на Братството във Варна. И направиха си къща. Той беше офицер във флота, лейтенант, значи капитан, техник. Завършил е в Русия на времето, един от първите випуски на Машинното училище във Варна. И тука дойде, имаше син. Той почина, и втория почина. Млади момчета починаха, единия от скоротечна туберкулоза, другия ... По едно време бяха пуснали автобус отдолу от моста до Изгрева, спираше на тухларната фабрика - ж.п. прелез, и той бил на края на автомобила, на един завой пада, сътресение на мозъка. В: А този тука кой е? Д: Стефанов. В: Катя Зяпкова беше музикант, така ли? Д: Не, не, не. В: Тука Учителя се моли, тука Теофана Савова, така ли? Д: Не, Мара Савова. В: Това кой е? Д: Това е Попова, която правеше разни движения и Младежкия клас беше вземал решение да не я пуска, но Учителя каза: "Не, това са останки от лемурийската раса. В: Лемурийската раса? Д: Това е Тодора на Изгрева беше, Стайков с брадата. В: А това тука мъжа й не си спомняш? Как се казваше Станчева? Д: На доктор Станчев, мъжа й лекар беше в Бургас и тука си направиха къщичка, която после я купи Колю Нанков. И той там гради нещо, не знам какво беше, това беше по-късно. В: Това е от дясната страна на Учителя, Станчев, а от другата страна Граблашева. [Мария Граблашева - виж "Изгревът", т. IX, снимка № 33; т. XIII, снимка № 39] Д: Той ... почина преди аз да дойда в София. Той беше един с Голов, Граблашев, той е бил теософ на времето. И минава към Братството и издаваха "Всемирна летопис" и първите беседи пак те са ги печатали, издателство на Димитър Голов. В: Сега аз съм виждал доста книги, преведени от Граблашев от английски език. М: Да, много лошо са преведени. Д: Недей така, аз като чета сега Библията, тя е преведена от Петко Рачов Славейков. Едно до друго повторения, те са печатани 1898 г., тогава такова е било времето.


Д: Учителят им каза от дъски готови дъски широки заливат ги с вряла вода, един казан вреше с чайник, полеят ги, и подир малко се огъват. И Учителят им казваше: "Внимателно огъвайте да се не спукат." Полека, полека, полека с топла вода. Параходът беше кръгъл, там живееха стенографките. Името му е Парахода. М: О-о-о! В: Една барака. Д: Дъсчена барака. Ето го Парахода. В: Тук виждаме как тия работят стенографките. Д: Тази наведената е Паша. Шест диоптъра имаше и пак пишеше, не сложи очила. Тя като ученичка бе първенец на випуска, викаха я в Университета за туй - Не! Д: Симеон Симеонов го подкачи: "Бай Стефане, уж жена командваш, ама идваш за чайника за чай заран, тя кат си лежи." И там отгоре чак долу й носи чай. В: Стефан Белев. От къде беше? Д: Македонец, не знам откъде точно. Дъщеря имаха, голяма пианистка Белева.


В: Французите идват 1939 г., така ли? Д: Те не само французи, идваха тогава и латвийци имаше, естонци, отгоре трите републики на Съветския съюз. В: Сега този [французин] Анжо се е казвал. Д: Той правеше записи, даже на мене ми направи записи, две песни така да му изпея. Едната беше "Махар Бену", а другата беше "13-тия псалом" на Асен Арнаудов. В: И какво стана с тези записи? Д: На плочи, те си ги вземаха. В: Сега, тази е същата, а тази, французойка ли е? Как се казваше, не знаеш? Д: Не зная, само този го зная, той правеше снимки. В; Сега, тука е изпращането ли, посрещането ли на французите? Д: Изпращането ли беше, посрещането ли е било, защото Учителят им каза да побързат да си отидат. И те си заминаха на 29-ти ли на 28-ми ли беше, 2 дена преди 1 септември, когато нападнаха Полша. В: Това е 1939-та година? Д: Да, 1939 г. В: Значи Учителят им е казал да избързат? Д: Да, да избързат. В: Тука е изпращането, с цигулки, нали. Това е Пампоров. Д: О, това е цигуларката Дарлинг. В: Която е вляво? Д: Да, до Стефка, това е Петър Камбуров, това е Петър Пампоров. Те се обадиха, когато пристигнаха, и на другия ден германците влязоха в Полша. В: И после почна войната. Спомняш ли си нещо от онова време, къде са дошли на гости. Д: На Езерата дойдоха, качиха се на Езерата. Те и латвийците, даже една от Латвия остана тука и се ожени за Елизер Коен. В: Казаха ми, че на тази снимка са французи, тези французите ли са, спомняш ли си? Гледам няма никой от тези, които са на снимката. Д: Нито от латвийците. В: Значи не са французите? Д: Не. Групите както бяха, към 50 човека бяха общо всички гости. В: Да, ето виждаме пак една голяма група, това са латвийци, французи. Д: Сигурно, сигурно. Тука вече много ситно, не се вижда. Има и французи, защото Бертоли отиде във Франция и вече там дъщеря му Ана беше там, тя идваше след туй, обаче, там създаде Михаил Иванов Братство. Тука виждам заедно с Бертоли. Значи има тука снимките смесени са.


В: Тука на Ел Шадай, каква е тази каменна ограда? Д: За да се предпази вятъра, тя гледа на север и отива на юг. А това е шосето, което води към хижа Алеко, над полянката. В: Тука се вижда освен оградата и този големия камък. Д: На него Учителя седеше и там закуска, работи. Много слабо се виждат, много дребни. Тука са на храна. В: Тука вече големите чайници се виждат. Вие кога тръгвахте? Сутринта рано тръгвахте? Д: Заранта към 4 часа, лятно време и в 2 часа се тръгваше, за да можем заранта в 5 часа да бъдем горе, за да посрещнем изгрева. В: И там посрещате изгрева, правите, упражнения? Д: Правим упражнения, носеха се цигулките, обикновено 2-3 цигулки - първа, втора, китара. Това беше - 5-6 души оркестъра. В: Там обядвахте, почивахте. Д: Обед, и следобед се тръгваше. В: Обратно.


В: Начо Петров? [виж "Изгревът", т. XVI, снимка № 13; т. XXII, снимка № 69] Д: Петров е наш приятел, в Общината работеше, в Секретариата нещо, голям човек, много работи обслужваше, за данъците. И спомням си Учителят казваше: "Питайте брат Начо Петров." Деен беше, деен. Д:


Горе беряхме лешници. Аз там съм брал много лешници - 10 кила. Беше голям майстор на мозайка, изкуствен мрамор. Аз съм работел при него 4-5 години, когато ходех на лекции в Университета. Заран на лекции, следобед при него. Плащаше много добре за онова време - 75 лв. надница даваше. В: А това не е малко? Д: Ами 1931-ва, 1932-ра, 1933-та, 1934-та година, тогава беше евтиния. В: Да. Д: И той така превеждаше беседите на Учителя на италиански, даже имаше една книга, превод от него с беседите на Учителя, и един как да кажа, от съвестните, скромните, не парадиращите хора на Учителя беше, а работеше. В: Тука виждаме правят упражнения. Д: Да, тука долу се слизаше до чешмичката. В: Правят упражнения, и сте играели Паневритмия? Д: Да. В: На полянката играехте Паневритмия? Д: Да, ето Го и Учителя играе. Само с 2 цигулки, взимаше Галето и другия Симеон.


В: Това са снимки от лагеруване на Витоша. [1922-1933 г. лагерували на Присоите, Витоша]. Тука са на палатки горе на Витоша. Д: Това е Катя Грива. В: След това, това е една снимка от лагеруване на Присоите? Ти бил ли си на това лагеруване? Д: Да, да, да, даже един случай. Отиваме Неделчо Попов, аз, Мичето Златева, Стойна Христова, 5 души бяхме, кой беше другия не помня. Беше повече от половината път, вече там към Водната станция, почна дъжд, И отидохме горе на Присоите, ама вир вода, гръмотевици, трясъци. И Учителят излезе и каза: "Веднага им дайте дрехи да се преоблекат." И помня, че Мичето Златева, Стойна Христова от Варна и аз бяхме при кака Мара Младенова. [Мария Младенова и полковник Младенов - виж "Изгревът", т. VII, снимки № 1-3.] Даде ми на мене дрехи на Ильо да ги облека, вода течеше от нас, долните, горните - всичко, на огън сушихме се там, ние дойдохме надвечер. И когато дойде да спим, нямаше как, ние спахме тримата. Много се стесниха Ильо, кака Мара и синът им Младенчо. Тя офицерска палатка, петима души налягахме вътре един до други, но много ни помогнаха тогава. В: Значи това е лагеруване на Присоите, на палатка, ето Учителя, Катя Грива и Теофана. Значи това са на Присоите. Там сте изкарали 2 години. Д: Две години, на езерата защо не ходихме нямам представа. В: Това кои са? Д: Неделчо, Георги Събев, Стоянка Илиева. В: Това е на Бивака Ел Шадай или на друго място? Д: Горе, горе, това е горе под този Стефан Кадиев. В: Това е снимка на Учителя на Черни връх. Вие два пъти сте се качвали, така ли? Д: Да. В: Тука Учителя виждаме, Борис Николов, това е Йордан шофьора. Значи това са снимки от Витоша. Д: Това е наблюдателницата на Мусала, [виж "Изгревът", т. XIV, снимка № 37, 16.09.1934] Там имаше Гошо, който беше наблюдател, наш съмишленик. Даже Учителя влезе вътре, даде му чай. В: Два пъти сте се изкачвали, така ли на Черни връх, така ли? Д: Да, долу от Присоите, нагоре. В: Можело е да има и още пъти, но не си спомняте? Д: Аз знам два пъти, когато аз се качвах. В: Значи от долу нагоре.Там преспивахте ли? Д: Не, не, долу бяхме на палатки. В: И се връщахте долу. Д: Горе беше само така да се качим на високо, слънцето посрещахме. В: Тази е най-старата снимка на Учителя, [виж "Изгревът", т. V, с. 560, снимка № 6 - Черни връх, 1917 г.; т. XX, снимка № 54 с бележки на с. 1040] Това е Петко Гумнеров, така ли? Д: Петко Гумнеров. В: Той е бил секретар на Касационния съд, след това Симеон Симеонов, след това е Грозев, от най-дясно е Стоименов. Това е на Черни връх, така ли? Д: На Черни връх, това не може да бъде другаде, тези скали ги има само на Черни връх, иначе поледица. В: Това е на "Опълченска" 66. Вие ходихте ли там? Заварихте ли я? Д: Заварих я. Обаче, аз като студент като ми се случеше да имам следобед лекции, отивах на "Опълченска" при леля Гина, занеса малко халва, тогаз имаше и хляб и у тях ядене имаше. В: Ето стаята на Учителя, това е стол, масата на Учителя, бюрото на Учителя, леглото на Учителя, А долу вие се хранехте, така ли? Д: Само там, едната стая, тя беше като се качиш по стълбичките, непосредствено от ляво - стаята на Учителя. Отпред беше антренце така и другата стая. А се хранехме долу, слизаше се по стълбище долу. Долу беше храната. В: Значи тук виждаме стълбите, първата стая, втора стая, трета. Д: Тя не е стая, тя е като антре, тука беше стаята, а от лявата страна беше стаята на Учителя. В: Значи вие често ходехте там? Д: Ами Учителя го нямаше, 29-та, 30-та Учителят вече живееше на Изгрева.



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ