6. В. „Живот", год. I, бр. 7, (3.V.1929), с. 1

Мара Белчева

ВЕЛИКДЕН

Разтварят се вратите,
прозорците цъвтят.
Край вадата върбите
косите си сребрят.

Зумбюли и лалета
иглика, минзухар;
и мъхови привети
по стария дувар.

Облича се гората
в примяна от зумруд.
На нивите в недрата
възкръсва златний труд.

Христовите закони
са нашия подслон.
В сърцата ни се рони
великденския звон.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

И няма вече тук за нас разлъка,
кога ми не похлопаш на вратата.
И няма вече мъка...
Изфръкнах из земята, -

из жъртвения пламък на гърдите,
от кладата изфръкнах на сърце си.
Прогледнаха очите:
сълзи не питат де си?

И твоя-моя дух - едно е всичко.
И ручея, сестра-душа, ме вика
и пей в мен всяка птичка
на любовта с езика...