142. ТРУДОВАКЪТ НЕ СЕ ПОДЧИНЯВА НА ПОЛКОВНИКА
През 1942-43 г. гр. Скопие е в български ръце и полковник Бошков е комендант на града. През това време аз, Борис Николов и Методи Константинов бяхме мобилизирани там и понеже сме трудоваци ни накараха да пренасяме торби с цимент за някакъв военен строеж. Методи научава, че Бошков е там, отиде при него и му се оплака от тежкия труд. Той го остави на работа в щаба при себе си. Методи имаше докторат и имаше тежест. А Бошков е съидейник на Методи, познава Учителя и Братството и го запитва, дали има някои други от Братството. Когато научава, че аз съм на гарата и нося на гърба си товарите, изпрати един войник да ме заведе при него. Запита ме: „Искаш ли да останеш при мене?" Аз отказах. А той, Бошков, ми нарежда: „Нареждам ти да останеш. Аз съм тук комендант на града и моята воля се изпълнява!" Но аз нали не съм бил войник, не зная какво е заповед и нямам отношение към военното звание и власт и не желая да се подчинявам. Отказах най-категорично и пожелах да се върна на гарата и да нося чувалите, но да бъда свободен от властта на пагоните. Така аз се освободих от пагона на Бошков. След войната аз се отнасях безразлично към всички полковници, които бяха запознати с Учението и дори имаха не малко опитности с Учителя. На времето аз се бях откупил от трудовата повинност, защото желаех да бъда свободен и да не изпълнявам чужди команди. Както по онова време полковниците нямаха власт над мене, така и след заминаването на Учителя когато имаха пенсия на полковници, пак нямаха власт над мен, макар че се опитваха да ми нареждат. Това е - да се освободиш на време от властта на пагона.
