33. ГЕНЧО АЛЕКСИЕВ, ХУДОЖНИК - ПЕЙЗАЖИСТ

/Бегли бележки от Георги Събев/

Вместо предговор: С настоящите кратки бележки нямаме намерение да пишем биография на художника Генчо Алексиев. Това не правим не защото не заслужава, а поради обстоятелството, че разполагаме с крайно оскъдни биографични бележки. Ето защо принудени сме да се задоволим с най-малкото, като опишем последното десетилетие от неговия живот, за което имаме непосредствени наблюдения. Това десетилетие ни загатва за богатите възможности, с които художникът е бил надарен. Тези творчески възможности до голяма степен остават неразкрити, непроявени, ето защо неговият талант остава непознат за широкия кръг от хората на изкуството.

Ако художникът Генчо Алексиев имаше поне минимална материална помощ, талантът му би разцъфтял и би обогатил живота с неговото творчество.

Настоящите кратки бележки са по случай деветдесет и четири години от раждането му и тридесет и четири години от заминаването му за отвъдния свят. 10 октомври 1990 година.

Първи спомени: Запознаването ми с художника Генчо Алексиев датира от лятото на 1922 година, когато се връщах от събора на Бялото братство, който се състоя в полята на град Велико Търново.

Съборът бе привършил и съборяните вече се пръскаха в разни посоки, за да се върнат по домовете си. Докато едни поемаха пътя към Севлиево, то голямото множество пое пътя за ж.п. гарата. Влаковата композиция бе голяма, сякаш едва смогваше да побере толкова много народ, стекъл се отведнъж. Купетата и коридорите бяха пълни, дори препълнени. На прозореца на едно купе се разговаряха двама души, единият около тридесет-годишен, а другият едва 15-16 годишен, вече ученик в гимназията. Те току-що се бяха запознали. Вие, драги читателю, вероятно вече се досещате кои бяха тия двама пътници. Единият - Генчо Алексиев, а другият -моя милост.

Художникът Генчо Алексиев е родом от град Варна, произхожда от бедно многочленно работническо семейство. Баща му бил обущар, кърпел обувки. Всички са чакали на неговите ръце. Роден е през 1896 година. Генчо е следвал гимназия до шести клас. Не е могъл да продължи, поради високите училищни такси. Останал с незавършено средно образование, въпреки желанието му да продължи образованието си. През 1922 година, когато Александър Стамболийски бил министър-председател, а управляваща тогава е земеделската партия, е бил назначен като служител в афишното бюро при общината, поради липса на по-висок образователен ценз. Това продължило около една година и когато на девети юни режимът на Стамболийски, брат Генчо бил освободен от работа, Той вече не постъпил на държавна работа.

Около 1927 година брат Генчо отива в София. През летните месеци той прекарва на Изгрева на обща палатка, която събирала петнадесетина души. Наричали я Пансиона.

През 1930 година брат Генчо вече имал собствено жилище - малка дъсчена стая с минимален размер, в която едва се побирали легло и маса. Това жилище е било единствената собственост на нашия приятел - художник. През това време той е рисувал пейзажи, цветя, натюрморти, но тъй като не е имал място, където да съхранява таблата, подарявал ги на приятели, които, когато са можели, са го подпомагали материално. Ето защо техният брой се губи във времето.

През 1940 година брат Генчо отива да живее в село Тополица, където прекарва около две години. Живял е в дома на ръководителя Димо Джожев. Понеже брат Генчо е бил и музикален, през свободното си време е обучавал някои от девойките от братството на китара. С това той станал още по-полезен, даже необходим. През тия години е нарисувал хубави пейзажи, с които малко художници могат да се похвалят. Както хората от Бялото братство, така и интелигенцията от селото са посрещнали с радост изложбата, която той е уредил в училищния салон. Това го импулсирало и породило в душата му нови идеи и хрумвания. Но за зла чест, една нощ двама хулигани влизат през отворения прозорец в изложбения салон и му похабили изложените табла, Това обстоятелство много го огорчило и той наскоро напуска Тополица завинаги и отива да живее в град Айтос през 1942 година. Там бил настанен от брат Георги Куртев в свободната стая при Братския салон. Брат Куртев, като разбрал, че братът няма никакви средства за препитание и като научил, че брат Генчо умее да подвързва книги, насърчил го да обзаведе малка работилница в жилището си, като се стараел всячески да го подпомогне. Писал на приятелите, които имат Словото на Учителя, добре е да си го подвържат при брат Генчо. Така хем Словото ще се запази, хем братът ще може да преживява от собствен труд, без да бъде в тежест на когото и да било. И така, приятното и полезното били хармонично съчетани. Това продължило до 1945 година, когато брат Куртев, който вече живеел на Братската градина, поканил брат Генчо да отиде при него, на градината. Братът приел поканата и отишъл. И тъй, двамата братя заживяли заедно. Това тяхно съжителство оказало благоприятно въздействие върху брата-художник и събудило творчески импулси в неговата душа.

Все по това време в съзнанието на художника назряват идеи, които чакат време, за да се родят. Тогава са родени няколко символични картини: „Окото на Бога", „Тесният път", „Човешката душа", „Под крилото на Всевишния" - тема от 91 псалом и Голямо цветно табло - Земното кълбо, опасано от змия, която си е захапала опашката - символизира безконечността на знанието. Последната картина се намира в салона на село Тополица, а всички останали символични картини са в молитвената стая на Братската градина - Айтос.

Всички хора, които се занимават с изкуство, са забелязали, че не всички дни и часове са богати на нови идеи и хрумвания че има и дни, и седмици на безплодие, които трябва да знаем как да посрещнем. Говори се за великия руски писател Л. Н. Толстой, когато идвали дни на творческо безплодие, той оставял перото настрани, отивал в градината, вземал лопатата и копаел или препасвал обущарската престилка, вземал обущарския чук и шило и почвал да кърпи обувките. Също така е правел и брат Генчо. Хрумнела ли му някаква идея, веднага се залавял за четката и боите. Настанело ли творческо безплодие, той почвал да подвързва. По тоя начин всичкото време се оползотворявало.

След тези символични картини, му хрумнала идеята за серия от три картини, която аз ще нарека трилогия. Тези картини имат връзка една с друга. Свързва ги една обща идея - пробуждане на човешката душа.

Първа картина -чистилището.

Като застанем пред първата картина, онова, което първо ни прави впечатление, е тъмно-зеленото море, което събужда в нас неприятни усещания, сякаш свързани с отрицателните сили, които искат да спънат нашето развитие. От двете страни на морето от скалите се подават глави на гущери, змии, чудовища, които всяват страх и ужас у зрителя. Те действат смразяващо. Тези чудовища не са друго, освен низшите страсти, които завладяват човека с непробудено съзнание. Те му пречат да поеме своя възходящ път. А ето там, наляво, се откроява светла пътека, по която вече са се устремили пробудените души, които следват сзоя духовен ръководител. От окултната наука знаем, че напредналите братя от Небето следят много зорко за прогреса на всяка душа и веднага пращат помощ на ония. които вече се пробуждат. Страданията, каквито и да са те, може да бъдат продължителни, но не вечни. Великата Божия любов е готова да прости на всеки, който е готов да не повтаря грешката си. Всяка душа си има свой духовен ръководител, а освен това има и групови ръководители, които ръководят цели общества. Такъв е случаят на тази картина първа, където ръководителят извежда готовите души вън от Чистилището. Той ги води на изток. Там, между зъберите на страшни скали се виждат зарите на изгряващо слънце - бленуваната цел.

Втора картина-духовният свят.

Във втората картина също на пръв план се вижда море, острови, скали, на които са приковани човешки души. Това са душите на ония, които през земния си живот са вършили големи, непростими грехове. Тези души биват постоянно нападани от чудовища и те са в постоянна отбрана, като живеят в непрекъснат страх. Но това не ще продължи вечно, а само дотогава, докато у тях се пробуди разкаяние и пожелаят да се поправят. Тогава им бива изпратена помощ и те биват извадени от тия условия и биват поставени при нови условия, по-благоприятни за тяхното развитие. По какво се познава, че в една душа е настъпило разкаяние? Познава се по това, че около главата се явява едно леко сияние, което е верен знак на настъпилото разкаяние. Наляво горе художникът е нарисувал светла пътека, по която се движат пробудените души. Те минават по тесния път над пропасти и бездни, но неустрашимо следват стъпките на своя ръководител. Той ги води към една златна врата, окъпана в светлина. Това е вратата на Новия Йерусалим, на Царството Божие. кактоУчителят го назовава в Словото си.

И в духовния свят пак има съблазни и изкушения, но те са от по-фино естество, Там е нужна още по-голяма будност и различаване.

Трета картина.

Това е сложна композиция, в която трябва добре да се вгледаме, за да я разберем. Тук на първи план виждаме кървавочервена мантия, която сякаш застрашава да залее света. Тази мантия не е нищо друго, освен безбожието, материализмът и социализмът, които жаждат да завладеят света, но това няма да им се удаде, фигурата под червената мантия е без глава, а какво може да направи тяло без глава? Нищо. Под мантията се подават ръце на скелет, лишени от жизот. Ръцете са символ на правдата. Ръцете са мъртви, то ще рече, че при социализма и комунизма правдата и справедливостта са мъртви. Справедливостта е погазена, забравена. При социализма и комунизма неправдата и лъжата господаруват.

Далеч наляво, на края на картината, се виждат кръстове, гробища. Което ще рече, че е вече краят на всички човешки заблуждения, които дълго време са били наш кумир.

На първи план се очертават две фигури, първата от които представлява човек, който държи корона в ръце, която издига високо, а отдолу много ръце се протягат алчно към нея, искат да му я отнемат. Царската корона, това е символ на монархизма. Властолюбието, което е една от най-силните човешки страсти, Времето на монархизма вече е минало.

Втората фигура: човек, който пази съкровището си, а нечии ръце посягат да го задушат и да му отнемат съкровището. Това е сребролюбието. Желание за трупане на земни блага. Това с алчността, с която човек трябва да се бори и да я победи.

Зад тези фигури се виждат пожари, причинени от падащи бомби, чрез които самолетите сипят страх и ужас към всичко живо. Война и изтребление, ето виждаме докъде човечеството е стигнало.

Вдясно долу на картината се съзират три символа: Корона и скиптър, шлем и меч, попско расо и килимявка.

Корона и скиптър - това е монархията. Време е вече тя да слезе от сцената. Времето й е минало. Шлем и меч - това е милитаризмът, военщината, която все още иска да развява знамето на войната, но човешкото съзнание вече значително е порасло, вече се заговаря за Европейски парламент, което ще рече, че близко е времето да се премахнат и границите Тогава ще имаме един народ, едно отечество и едно човечество. Може би близко е времето, когато сабите ще се превърнат на сърпове, танковете - на плугове и хората ще се отдадат на мирен труд и благополучие.

Попското расо и килимявката представят клерикализма, попщината, обредното служене, при което великото учение на Христа се превръща в догми, които са железните вериги около врата на вярващите. Църковниците изопачиха до неузнаваемост живото учение на Христа и от учение на саможертва и човеколюбив се превърна на схоластика и догматизъм. Короната, сабята и попското расо вече е време да бъдат музейни експонати.

На средата на картината се вижда нещо като светъл конус с върха към изток. Това са безброй светли души. изпратени на земята да помогнат да се повдигне съзнанието на човечеството. Сега е краят на века. Нов свят се създава, нова култура се ражда. Ето защо на земята са изпратени да се родят 7000 адепти, които ще дадат мощен тласък на човешкото развитие. Светлината, която струи от едно мощно слънце, което изгрява на 25000 земни години веднъж. Към това велико и мощно слънце ни сочи ръката на Мировия Учител, чийто образ грее в надоблачните висини, светъл и сияещ.

Няколко думи за творчеството на Генчо Алексиев.

Сега, преди да се разделим с картините на художника, макар и посмъртно, необходимо е да кажем няколко думи за художественото му творчество. Ние не ще го сравняваме с разни други художници-пейзажисти, каквито има много, но ще го сравним само с най-изтъкнатия от тях майстор на акварела, Константин Щъркелов. Последният е всепризнат като голям майстор. Ако сравним таблата на брат Генчо Алексиев с тия на Щъркелов, ние биваме поразени от голямото сходство между двамата, че трудно би било да ги различим. По богатство на идеи, както и по колорит много си приличат.

Онова, обаче, което отличава Генчо Алексиев от Щъркелов, е това, че Г. Алексиев долавя аурата на цветята и се опитва да я направи достъпна за обикновения зрител.

Поредицата от трите му последни картини, които ние нарекохме Трилогия, е край на неговото творчество, на неговото творческо десетилетие, което обхваща периода от 1945 до 1955 година. Ето защо с право можем да кажем, че Трилогията е неговата лебедова песен, с която той се прощава със света на изкуството.

Поминал сее от Т. Б. С (туберкулоза на белите дробове). На 10 октомври 1956 година в град Пловдив.

В момента ми хрумна една мисъл от професор Асен Златаров, която искам да споделя с моите читатели/предадена с мои думи/: Човек, за да може да работи в областта на кое и да е изкуство и да бъде плодовит, той не трябва да мисли за ежедневния хляб. Грижата за насъщния пречи на изкуството. Изкуството иска всеотдайност.

Грижата за насъщния постоянно е преследвала брат Генчо Алексиев, ето защо той не успял да изяви своите творчески възможности, поради което останал почти неизвестен даже и в средата на художниците.

Ето защо пожелаваме на брат Генчо, когато наново дойде на земята, да има по-добри условия да развие дарбите си.