10. ИЗПИТАНИЯТА НА ВЕЛИКИЯ УЧИТЕЛ

Когато след време някой от вас ще чете тази изповед, която диктувам сега, ще каже: „Ама каква противоречива личност е бил дякон Симеон". Но други, които четат Словото на Учителя ще кажат, че това е пътят на една душа в Школата на Учителя. А онези, които искат да проучавам нещата трябва да знаят, че това са закони, които разкрива Учителят. А всеки един закон дава възможност да се разкрие и прояви Учителят. А да се обозначи и приложи един закон, трябва да го има събитието и трябва някой човек да присъствува в това събитие и в това време. Ако този човек го няма, не би могло да се разкрие събитието и няма да може да се приложи закона чрез него. Благодарете, че имате този човек с противоречиви действия, за да може чрез него да се разкрие закона, за да видите и да знаете как Великият Учител е свалял тези закони. Аз бях един от тези, чрез които Учителят даде няколко космически развръзки на човечеството. С други приятели даде други закони.

Годината беше 1936 г. Тя беше много силна и неблагоприятна за мнозина от Братството. Тя е свързана и с нанесения побой върху Учителя. По това време аз бях дякон и имах рано сутринта служба в църквата. В този ден имах голямо напрежение в себе си като че ли ще се пръсна в този ден. Беше петък. След свършването на службата в църквата, където пеех с хубавия си глас, аз хвърлих разните помагала и така тръгнах с расото към Изгрева. Този ден нещо ме накара да се кача на Изгрева. Аз ту бързах, ту се забавях. Имах усещането, че някой ме кара ту да бързам, ту да спирам, така че да дойда на Изгрева в строго определено време. Това усещане го разчетох и разбрах по-късно, след като бях свидетел на предстоящото събитие. Пристигам на Изгрева и знаех, че винаги Учителят ме приемаше. А онези долу в църквата ме упрекваха защо не остана долу, за да отида на някой водосвет, че да мога да взема и някой друг лев. А мен това хич не ме влечеше. Изобщо тази страна от църковните обреди. Обикновено хвърлях расото и търчах на Изгрева. Пристигам на Изгрева в строгото определено време за мен и веднага разбирам, че точно по това време никой не е имало около Учителя и побойници са извършили покушение върху Него. Били са дошли с кола и единият от двамата влиза и нанася юмручни удари върху главата на Учителя. За да влезне отвън в приемната стая на Учителя, която била заключена, закова той разбива с ръката си стъклото, промушва си ръката през направения отвор, за-въртва ключалката на вратата, отключва вратата, отваря и влиза в малката стая на приемната. Но не Го намира тук и отива в салона, намира Го, насочва се към Учителя и Му нанася ударите. Ръцете му били окървавени от собствената му кръв, когато е прорязал ръцете си при счупването на прозореца. Така, по този начин лицето на Учителя бе окървавено от чуждата кръв. Някоя от сестрите се развикала, вдигнала се врява и онзи побягнал. Когато аз пристигнах всичко бе привършено. Битият бе бит, а побойникът бе избягал. Когато аз пристъпих, пристъпих там, инцидентът бе прикюзчен и Учителят вече си бършеше кръвта от лицето с кърпичка. Сега това, което ще ви кажа никой не го знае на земята освен мен, защото аз присъствувах този ден петък в този час и в този миг. Това, което аз го зная никой не го знае. Това е една велика тайна за Великия Учител. А Учителят сподели именно с мен това. А защо ли? Защото имаше причина за това. Не можеше случаен човек да присъствува в този миг. Той трябваше да бъде строго определен и трябваше да бъде представител на онова човечество, което бе преминало през Стария и през Новия завет, за да дойде в Школата на Учителя.

Това беше петък. Отивайки там аз видях събрани много хора, разтревожени и застанали на групи пред салона - около 40 ^ 50 човека. Това бяха все сестри. А вътре в салона една суматоха. Питам, какво е станало? Питам, какво има? Никой не можеше да каже от уплаха и от страх. Обичта ми към Учителя и тревогата ми към Него, че е станало нещо, ме накара да отида веднага при Него в салона. Аз бях напълно свободен към Него и можех да се приближавам към Него напълно свободно и да Му задавам въпроси. Затова аз не се маех, а направо застанах пред Него.

Той с една кърпичка си бършеше лицето, излизайки от салона. Вената на челото Му отляво бе наранена и тя пускаше кръв и излизаше от нея кръв. С носната си кърпичка Той я притискаше и едновременно си бършеше кръвта по лицето. Лявата Му ръка също беше наранена. Така Той излизаше от салона. А онези там, които бяха нанесли побоя бяха избягали, беше ги чакала една лека кола. Били са двама. Единият е чакал отвън, а другият е нанесъл побоя. След като се е развикала сестра Веса Козарева, която е била вънка и е видяла всичко през прозореца на салона, то те са избягали с леката кола. Учителят бе застанал пред салона, а аз съм до Него и Го наблюдавам. Тука на челото от ляво вената бе клъцната и бе повредена и от нея течеше кръв. Може би някое счупено стъкло, което е било останало в ръката на побойника, с която той бе счупил онзи прозорец, вероятно някакво парченце от стъкло бе клъцнало вената на челото и тя течеше сега. От вената течеше много кръв. Това трябва да се знае много добре, защото по-късно братята разказваха, че не е била пролята кръвта на Учителя, а това е било от разрязаната ръка на побойника. За кръвта от разрязаната ръка на побойника беше вярно. Но вярно беше и това, което аз видях. Та аз стърчех на половин метър от Него и гледах как кървеше много от вената на Учителя. Като я натисне с пръсти и с кърпичката тя спираше, но отдолу течеше под кърпичката. А всеки знае, че една порезна рана на лицето на човек много кърви, защото там кръвоснабдяването е обилно и кръвоносните съдове са тънки. Така че беше пролята кръвта на Учителя и същата кръв се смеси с кръвта на побойника. Това беше знаменателно събитие. Кръвта на побойника и кръвта на жертвата се смесиха тук пред мене и пред всички ни. Кръвта на един българин, роден от българска майка юнашка и от юначен баща, юнак що бозал 25 години, та да стане такъв голям юнак, та чрез юначеството си да посегне върху Учителя и чрез кръвта си да се смеси с кръвта на Учителя. Представяте ли си това? Не чуждоземец, а българин го направи това. И ето сега Учителят излизаше от салона като непрекъснато си помагаше с кърпичката, като с нея налагаше и натискаше кървящата рана, за да спре кръвта. Учителят не се качи нито горе в стаята си, нито отиде долу в приемната. Спря се и се огледа и каза на онези, които Го заобикаляха: „Хайде сега, да си гледате работата. Нека сестрите да приготвят обяда и трапезата". А беше ранен. Те се пораздвижиха. Бяха вече дошли и други братя и като се огледах сега видях, че изведнъж се изсипаха всички юначаги от Изгрева, но беше вече късно. Ние бяхме много силни по това време като мъже. И ако бяхме ги заварили щяхме да им направим такъв голям побой, че едва ли живи щяха да напуснат Изгрева. Точно така всички разсъждаваха и мислеха. Учителят пак им каза: „Вижте си работата и приготовлявайте обеда!" И те се разотидоха. Учителят се обърна към мене и съвсем естествено ме поведе със себе си. Защо не зная. И сега като си спомням започвам да плача. Това са силни неща, които не мога да ги преживея така лесно. И сега като ги разказвам започвам да плача и започвам да питам брата, който ги записва, защо ме кара да ги разказвам. А той ми разказва, че аз съм единственият човек на земята от човешкия род, който съм присъствувал в този миг и че трябвало да го разкажа. Така ме успокоява брата, който записва това. И аз продължавам да ви разказвам. Така Учителят ме поведе само мен, най-малкия и най-слабия ученик и ние отидохме на полянката и там започнахме да обикаляме поляната. А всички се спряха до боровете и не смееха да се приближат до нас, защото разбраха, че Учителят иска да бъде с мене. Беше минало десет часа и нещо преди обед и до дванадесет часа непрекъснато Учителят беше с мене и заедно обикаляхме поляната където играехме Паневритмията, Това, което съм преживял с Него ми бе достатъчно за цяла вечност. Какво страдание бе тогава - това бе неописуемо. А какво съм преживял аз лично тогава - не може с думи да се изкаже. Може само да се изплаче. И като си спомням за тогава, аз започвам да плача. И сега плача като разказвам тези неща. Защото само с плача мога да го изразя това мое страдание в този миг. Аз отдавна не съм плакал. Може би тридесет-четиридесет години, а сега като го разказвам това плача, но понеже трябва да го разкажа, затова ще си и поплача както трябва. И така Учителят върви с мене и обикаляме поляната. Аз най- нищожния човек на земята се движа с най-милия, най-скъпия и най-великият за мене Човек. Аз преживявам нещо в себе си необикновено. Някаква борба на титани се разгръща в мене, някаква велика борба се води в мене. Ние сме седнали на скамейката до беседката. Учителят се бърше с една по-голяма кърпа, която Му бе донесла една сестра. Аз ту седях до Него, ту ставах, ту отново седях. Не можех да си намеря място. Аз бях тогава много буен и силен и исках да съм дошъл с една минута по-рано. Ако бях дошъл точно ако бях го сварил онзи, щях да го смажа този побойник на прах, този, който бе посегнал на Учителя. Това не беше гняв. Това беше сила, която идваше от вековете. Голяма сила имаше у мене тогава. Но бях закъснял с една минута. И то именно с онази минута, с която онзи невидим мой ръководител ме караше ту да бързам, ту да спирам, когато пътувах за Изгрева, за да дойда в строго определено време за мен. Вероятно аз бях дошъл точно в това определено време. Но аз не бях съгласен с това и сега седях до Него и ту ставах със свити юмруци като ги удрях един в друг в очакване на нова борба. Но онзи беше си свършил работата и беше си заминал. Накрая не изтраях и казах на Учителя: „Учителю, ако бях дошъл една минута преди това, аз щях да го разкъсам на парчета". Учителят ме оглежда и вижда свитите ми юмруци. Той само леко се усмихна. „Брат, и на Великите Учители им се дават изпитания. Бог е този, Който им дава изпита. Без да им разкрива великата тайна на този изпит. Но им дава свободата да избират пътя, по който да разрешават задачата си". „Ама, Учителю, как не се намери тук един брат да Ви защити и да се справи с тях!" Учителят бавно говори: „Ако имаше някой от Вас тук, който да ме защити, щеше да се стигне до убийство и в гнева си щяхте да ги убиете. А те това и чакат да омърсят Школата с кръв пролята от вас. Сега Аз съм омърсен, но с тяхната кръв както и с моята. Това бе моят изпит като Учител. Така стана по-добре." Аз оглеждам Учителя. По лицето Му има още неизтрита кръв, по ръцете Му още кръв, която бе засъхнала. Това е смесената кръв на Учителя с кръвта на побойника. Както гледам тази кръв се озверявам и крещя: „Учителю, как стана така, че аз закъснях? Защо аз закъснях? Аз щях да им дам да се разберат завинаги и да ме помнят во веки веков". Учителят се усмихна много трудно и казва: „Добре стана, че закъсня. Ако беше дошъл на време щеше да ги убиеш и после какво ще направиш? Щеше да стане същото както на времето с Мойсея убихте египтянина и провалихте и забавихте с 40 години планът на Небето и идването на Божия Дух, Който изведе евреите от Египет". Аз се разтрепервам: „Ами, Учителю, сега времето е друго, времената са други". „Времето е друго, но Духът е същият." Аз мълча и сядам. Сълзи се наливат в очите ми. Учителят продължава: „Рекох, брат, „Бог и България" имаха план да сложат бомба в салона, после искаха да хвърлят бомба и да избият всички ни. После искаха да хвърлят цялото Братство във въздуха. Но трябваше да стане това за да се отбие тази вълна. Добре стана, че всичко се размина с това." Учителят смени кърпичката. Сложи друга кърпичка на лицето си, за да притиска върху спуканата вена. Станахме и продължихме да се движим по поляната. Аз все още не можех да проумея нищо. Той се спря, погледна ме и отново ми каза: „То, рекох, брат, и на Великите Учители понякога Бог дава изпити, без да ги предупреждава, така че внезапно и тях ги поставят на земята на изпити". Аз вървях с Него и не можех нищо да проумея. Разбрах, че онези искаха да ни избият всинца ни. Разбрах, че това, което е станало е най- доброто.

Ние продължаваме да се движим. Но има в мене нещо, което не проумявам. Учителят отново проговаря и то за трети път го обяснява по един и същ начин, но да го разбера по три различни начини. „И на Великите Учители се дават изпитания без те да знаят това. Но Бог съизволява да открие плана им. А Учителят избира сам пътя си към Голгота, който трябва да извърви."

А „Бог и България" беше създадена от Александър Цанков и архимандрит Ефтимий, онзи, за който се отнасяше кривият стълб на православието.

Ние вървим и продължаваме да разговаряме. Забележете, аз се движа с расо с Него и Той прехвърли разговора си за църквата: „В своят човешки порядък, в своят човешки и животински дух, който е внесъл човек в църквата, няма нищо общо с Учението на Христа. Те взеха Христа та Го разпънаха и същите тези сили след това взеха това разпятие и с кръста заблуждават света. И от кръста на разпятието направиха идол. А Христос Го пое, носи го до известно време и го хвърли, за да го носят по-нататък човеците. Те трябва да го носят. А пътят е показан от Христа. Всеки човек вътрешно се разпъва, минава през страдания, идва до Голгота и след Голгота трябва да дойде Възкресението. А Възкресението е пробуждане на съзнанието. Възкресението се отнася до Божествения Дух и до пробуждане на съзнанието у човека". Ние продължаваме да се движим. За Братството ми каза така: „Те искат да преустановят дейността на Братството и да Го смажат. Но това няма да може да стане. Сега се отби удара". Продължаваме да вървим. Дойде време за обеда и аз отидох с Него. Всички се бяха събрали, мълчат и никой дума на продумва. Аз седнах до Него. Ядохме супа с картофи. Всички ни оглеждаха. Всички се чудеха защо Учителят около час и тридесет минути прекара само с мене. Това направи много силно впечатление на всички. Там имаше много братя възрастни, стари братя със заслуги към Братството. А аз бях тогава млад, тридесет и две годишен. Всички се чудеха на това. Това не е шега работа. А това е връзката с една друга епоха. Ето къде е връзката. Това нещо съм го разказвал на Учителя преди да се случи тоя побой. Той ме бе изслушал внимателно. Когато бях юноша, на 14 ^ 16 години, а аз бях попски син и помагах на баща си и когато дойде страстната седмица, една седмица преди Великден, всичко у мен започваше да ври и да кипи. И през цялата тая седмица сънувам Гетсимания, Христа, апостолите, които след това ги мъчат и убиват. И това го преживявам не само на сън, но и в следващите дни. И тогава пеех в църквата и така се вживявах, че онова време идваше в мен и бе пред мене с цялото си величие и трагедия. И това ставаше всяка година докато дойда в София. Когато дойдох в София и отидох за пръв път при Учителя на Изгрева аз Му казах: „Вие за мен не сте г-н Петър Дънов, а моят Велик Учител". Да, казах Му Го направо в очите. Напълно съзнателно и убедено. Той ме погледна и отговори: „Плът и кръв не са ти открили това. А Бог съизволи да ти открие това. Но внимавай правилно да си разрешиш този път задачата си с мен! " Изминаха години. Дали си разреших правилно задачата или отново се провалих, това не мога да кажа. Как бих искал поне веднъж и аз да си разреша задачата. Как бих искал! Как бих искал!