213. КЛЕТВАТА И МЪЛЧАНИЕТО НА ГЪЛЪБА
Следващият път отново се събрахме у дома. Те нетърпеливо очакваха нашето мнение. Ние се бяхме подготвили. Отначало аз взех думата и заявих, че Учителят не се доказва с полемика и с доказателства от ученика, защото той е реален и съществува в Дух и в Истина, и в Слово. На това всички се съгласиха. По-нататък споменах, че трябва да се изхвърлят всички неща от този характер и да се напише книга за духовния образ на Учителя и на Школата. По принцип бяха съгласни, но брат Боян си извади отново написани листа и започна да чете, дали няма нещо да ни хареса. Аз го отхвърлих този материал, Борис ме подкрепи. Брат Боян само охкаше, ама така гръмогласно, като че ли късахме месо от тялото му. „И това ли ще махнете?" и цитира някакъв пасаж. Ние кимаме утвърдително с глава, а той стенеше и охкаше. Беше свързан с тези неща. Беше живял дълги години с тази постановка на нещата. Беше свикнал, че е авторитет и всички се съгласяваха с него, защото беше безкористен, верен и честен. Тук за пръв път виждаше и друго мнение. Не може да се ориентира и започна да се опасява, че ще бъде изхвърлен като съавтор. По едно време простена: „Ама вие всички изхвърлихте. Какво ми остана?" Аз допълних: „Брат Боян, сега остана да напишем книгата". Направихме нов план, разпределихме работата по отдели. Но се условихме, че ще се работи в пълна тайна, за да може да се осъществи. Боян имаше опит в това отношение. Когато пишеше нещо, а някой го запитва: „Брат Боян, какво сега пишеш и работиш?" Отговаряше му: „Работя, а какво ще излезе ще видим накрая" и не казваше. Отначало той разправяше на всеки какво работи и накрая не можеше да свърши нищо. Отива и се оплаква на Учителя, че каквото хване да работи, нищо не свършва. Учителят го изглежда и му казва: „Ти сам си си виновен. Посадиш семка в земята и кажеш на всички тук на Изгрева и всеки отива и я рови и казва: „Това е семето на брат Боян". Накрая дойде някой гарван, клъвне и изяде семката. Поучи се от селянина. Той посее, изоре и после бранува местото, равни го, та никой да не може да го изрови. Чака дъжд да го полее и Господ да възрасти посятото семе", След като Боян ни разказа този случай приехме, че тая негова опитност се отнася за нашия случай.
Методи се отказа от първоначалният материал след като се уточнихме с него, че трябва да се напише кой е Учителят, каква е Школата, за какво е дошъл в този малък народ. Така той написа първата част на книгата.
Името на книгата „Учителят" бе дадено от мен и аз забраних да се слага името Петър Дънов, както искаха да го сложат Боян и Методи. Направо се наложих и забраних, бях много категорична. Боян правеше много повторения поради, което на Борис се падна да стилизира цялата книга. Последната глава бе написана от мен. Работата по тази книга бе започната есента на 1944 г., после се прекъсна със заболяването на Учителя и заминаването му. Но на следващата година работата отново се поде. Някак напълно естествено излезе, че трябва да се напише книга за Учителя и неговата дейност. От само себе си отпадна, че трябва да се прави полемика в книгата „Кой е Учителят?" Отпадна и това, че не трябва да се обозначава книгата с Петър
Дънов, защото той си беше положил тялото на Изгрева, а беше останал Учител в Слово и в Дух. Отпадна от само себе си външният образ на Учителя представен в светлина в каквато светлина светът би го приел. Никой не съжаляваше за този етап от работата ни. Ние бяхме прескочили първата бариера за доказателствата, че Учителят съществува. Оставаше да прескочим и следващата бариера като напишем книгата. Употребихме много усилия. Бяха настанали бурни политически години на прелом. Всички коментираха оживено, прогнозираха как ще се развият събитията. Около Изгрева също настъпиха проблеми за ръководство, за стопанисване на Изгрева, за продължаване делото на Учителя. Тогава смятахме, че ние трябва да продължим започнатото от Учителя. Не разбирахме, че ние не можем да продължим нищо, защото Учителят си беше свършил своята работа. Ние трябваше само да съхраним Словото. Това разбрахме чак когато приключихме книгата и когато трябваше да я оформим. Това беше втората бариера: съхранението на Словото.
Оставаше да се издаде тази книга. Методи успя да вземе разрешение за печат, тогава той работеше като чиновник в Министерството, от министър Казасов. Помогна му както бе казал Учителят, че докторатът му ще му проправя път. Методи бе минал по косъм докато докато вземе разрешение за печат. Ако някой бе узнал поради завист щяха да ни издадат, да ни наклеветят и щяха да спрат печатането на тази книга. А щяха да го сторят и то от завист. А завистта и озлоблението заслепява някой път и онзи, който се бие по гърдите, че е окултен ученик на Учителя. Тогава Методи завежда Неделчо Попов пред гроба на Учителя и го накарва да се закълне, че ще мълчи. Неделчо се кълне и издържа на клетвата си. Той живееше под един покрив с Николина Балтова и ако само той бе споменал една дума пред нея, то сигурно бе, че тази книга нямаше да излезе. Неделчо изигра главна роля при организирането на печата. Той беше тогава технически оценител в държавната печатница и имаше много връзки с печатниците. Когато излезе тази книга Балтова се нахвърли върху него: „Ти защо не ми каза, че се прави книга за Учителя, та и аз да взема участие". Неделчо се оправдава: „Клех се на гроба на Учителя и на Учителя да мълча" „Не си се клел, а са те клели други тебе и сега не си признаваш." „Признавам, че съм се клел. Ако бях ти казал, щеше да ни издадеш и книгата нямаше да се отпечата." „Аз ли съм издайник? Аз смятах, че под моя покрив живее бял брат и бял гълъб, защото така те наричат приятелите ти. Ама ти не си бял гълъб, а си черен гарван и аз да не съм знаяла, че в пазвата съм си утаяла змия, която сега ме изяде. Да се махаш от къщата ми!" Неделчо започва да си прибира багажа и го изнася навън. Накрая тя излиза и ръкомаха: „Видя ли, че си черен гарван? Досега аз ти услужвах, а сега бягаш от мен и искаш да се отървеш от мен, че когато остарея да няма кой да се грижи за мен". Неделчо си вкарва отново багажа. Това не попречи след това на Балтова да разнася книгата и да я подарява на много места в града, че стигна дори до министри. Поднасяше и казваше: „Да видите кой е Учителят и да видите каква книга е издал моят съквартирант". Но тя не дочака Неделчо да я гледа, защото Неделчо си замина преди нея. И когато Борис заведе лекар да прегледа Неделчо, то тя не пускаше никой да влезе в стаята му. Беше ревнива и искаше само тя да го гледа.
Ето защо книгата бе издадена в пълна тайна. Изданието бе много луксозно, в голям формат, илюстрирано със снимки и братския живот. Такова издание излизаше за пръв път в България. Беше разкошно издание. Това беше първия опит да се напише такава книга за Учителя. След това и да искахме и да я напишем нямаше да можем да се съберем, пък и да бяхме я написали нямаше да може да се издаде. Тогава излезна цензура от новата комунистическа власт. Всички положихме старание, но без помощта на Неделчо Попов тази книга нямаше да види бял свят. Най-голяма бе неговата заслуга. Сега сълзи се набират в очите ми като си припомня, че той е застанал на гроба на Учителя, а до него Методи застанал и го кара да се закълне. И неговото мълчание свърши една голяма работа. За мен това е най-големият подвиг и изпит издържан от Неделчо Попов. Поклон пред него, мир и светлина на душата му. Гълъбе наш! Наричахме го „Гълъба" и си остана бял, чист гълъб на обичта ни към него и остана бял гълъб на Любовта, която носеше към делото на Учителя.
Така прескочихме и третата бариера. Да се предаде Словото на Учителя на идните поколения. А оттук нататък имате вие думата, които ще дойдете след нас.
