165. ЯНКО - КОНЯРЯТ И ВОДАЧА НА КЕРВАНА В ПУСТИНЯТА
Имаше един коняр Янко, който пренасяше багажа ни с конете от Самоков, от Говедарци, Гюлечица до 7-те езера. Янко не беше българин, но говореше български. За един беше влах, за други каракачанин и така не разбрахме какъв беше той. Но това бяха онези хора, които живееха в планината и лете отглеждаха овце на стада и ги прехвърляха от едно място на друго според пашата и сезона. На планината имаше каракачани с много стада овце и от там си купувахме понякога мляко, сирене и масло. Янко с неговите коне започна да ни изкачва багажа. Отначало той имаше три коня, но като видя, че работата е много, взе на заем от селяните, купи още няколко коня и направи един керван от 30 коне. Този керван се качваше сутрин от Самоков до 7-те езера за 4-5 часа и към 10 часа сутринта беше на езерата. Конете бяха със самари и от двете страни им се слагаха по два големи коша, в които се слагаха продукти за кухнята. На самарите се слагаха денкове, които се привързваха с въжета. Организацията бе много точна и бяха заангажирани много хора. Това бяха Славчо Печеников, Галилей Величков, Николай Дойнов. Имаше приятели, които непрекъснато сновяха с Янко нагоре и надолу. Един от тях бе Крум Въжаров. Багажът пристигаше с камиони опакован с денкове и с надписи. Той се мереше на един турски кантар колко килограма е всеки денк, отбелязваше се в тетрадка чий е багажа и колко тежи, защото багажа, който се пренасяше се плащаше на килограми. Таксата бе предварително определена за всяка една година. Конете тръгваха нагоре във верига, понякога денковете се закачаха по боровете и клековете и се наклоняваха в страни. Конят спираше да върви, колоната също, коняря Янко заедно с помощниците си оправяха денка и колоната продължаваше нагоре. Но това беше много трудна и опасна работа. Ако се подхлъзне коня можеше да падне, да си счупи крака и да не остане жив. Така благодарение на тази безупречна организация багажът ни се изкачваше, стоварваше се на куп и всеки отиваше, разпознаваше го и се опъваха палатките. Тогава се минаваше с тетрадката и според килограмите всеки си заплащаше таксата за превоза. След като е изкачен багажа, към 10-11 часа Янко отива първо при Учителя и с благоговение целуваше ръката му. А той, Учителят с разположение му я поднасяше. Янко по дух познаваше Учителя и за него най-важното бе да помогне на Учителя и на Братството. След това разтоварваше конете, сваляше самарите и ги пускаше на паша няколко часа и след това ако трябваше да направят още един курс, слизаха и същия ден се качваха отново за втори път. Обикновено се правеха по два курса когато се изкачваха багажите. През 1939 г. лагеруващите бяха над 500 човека. Керванът на Янко изкачи стотици вързопи и палатки. След това дойде ред да се изкачват хранителните продукти: хляб, картофи, чушки, домати, сирене, кашкавал и плодове. Горе имахме всичко. Имаше магазин и храната се продаваше като се прибавяха разноските за транспорта. След няколко дни едни групи слизаха, други се качваха и върволицата с конете непрекъснато сновеше. Янко тръгваше в 3 часа през нощта от лагера, за да бъде сутринта рано в Самоков, за да посрещне поредната група,която пристигаше от София с камион. Керванът тръгваше отдолу и се изкачваше по серпентините. На всеки кон бяха окачени по две-три звънчета. Представете си 30 коня се движат на разстояние 10 м един от друг и всички звънчета звънят. Ако Янчо чуеше, че някъде звънците започват тревожно да звънят, това означаваше, че товара е паднал от самара на земята или се е изхлузил, или се е наклонил от самара. Тогава коня спира и започваше с глава да дава знаци. Вдигаше нагоре главата си, след това я спускаше надолу многократно и звънчетата биеха тревожно. Другите коне поемаха същия знак, спираха и си навеждаха главите. Това беше знак за тревога. Янко със своите помощници търчаха нагоре, търсеха онзи кон, който е загазил и му оправяха багажа. Имаше много интересни случки с тези коне, но багажа се качваше винаги невредим. В София багажа се поставяше на строго определено място на Изгрева с надписи. Той се натоварваха на камиона и същия ден се изкарваше до Самоков. Младежите взимаха живо участие. Понякога се качваше една подготвителна група от 10 човека, които трябваше да подготвят кухнята, да сложат казаните, да сложат умивалниците и други необходими неща за общата кухня. Понякога имаше и приятни изненади. Веднъж две сестри, след като се изкачиха горе, търсят си багажа, а него го няма. Надават вой, че багажът им е изчезнал. Приятелите ги гощават с топъл чай и ги успокояват, че багажа не може да се изгуби. И че те просто не са го видели при многото денкове. Тръгват да го търсят, а него го няма. Завеждат сестрите до една палатка и им казват: „Затворете си очите!" Затварят ги, а онези казват: „фокус, мокус, препаратус" и ги вкарват в същата палатка. Отварят очи и какво да видят - вътре техния багаж. А понеже палатките ги правеха по един и същ тертип отвън, трудно можеха да ги различат при първо виждане. Сестрите подскачат от радост, виждат чудо на чудесата сътворено от ръцете и труда на младежите.
Понякога се наемаше един автобус, над чийто покрив имаше багажник и се слагаше багаж. Побираше 80 човека, а шофьора бе Начев. С него транспорта бе най-добре организиран, защото вътре сядаха около 30 човека и имаше място за багаж. Понякога време не беше благосклонно към нас. Имаше мъгли и за да не се загубят конете ги връзваха по два коня с въже. Не смееха да завързват повече коне да не би някой да се подхлъзне и да повлече и другия кон,
Янко като се изкачи горе с конете отива при Учителя, целува му ръка, докладва му колко коне и колко багаж е докарал и какво е докарал за кухнята. Учителят се интересуваше живо за проблемите на Янко, за конете му и за семейството му. Това беше една двупосочна грижа. Янко се грижеше за лагера, а Учителят се грижеше за него. С него работеха и двамата му сина. За два месеца припечелваше с честен и непосилен труд солидна сума, Разплащаше се със своите съседи за онези коне, които беше взел под наем, изхранваше семейството си и ако му оставаха пари купуваше си някое и друго конче, Всяка година го срещахме засмян, разположен и той услужваше на всички. Всеки му протягаше ръка, благодареше му, искаше да го прегърне и разцелува. А той беше скромен човек. Взаимна обич от двете страни.
А сега ще ви разкажа две интересни изказвания на Учителя, от които трябва да ахнете. Бяха попитали Учителя кой е този Янко, от къде идва този дух, че така беззаветно ни помага и ни служи. Учителят се усмихнал и казал: „Ние сме стари познати с него. Още по времето на Мойсея, когато израилтя-ните бягаха от Египет в пустинята, той бе един от тези, които караше керваните им през пустинята. Не беше израилтянин, а чуждоземец. Но по дух беше верен на Огнения стълб, който ги водеше в пустинята. Та от тогава сте познати вие с него. Вие бягахте в пустинята от фараона, а Огненото кълбо нощем ви светеше и водеше, а през деня Стълб ви сочеше пътя. А Той ви караше с керваните вашето имущество. Сега вие сте в Школата и ето той зато -ва се роди тук, отново да помогне и то с кервана, защото пак вижда Огнения стълб за разлика от вас, които не го виждате. То го вижда, а вие не го виждате". Тогава разбрахме от къде идваше онова благоговение на Янко пред Учителя.
Другият случай е още по-приказен. Като чудо от приказка. Играехме Паневритмия на поляната до езерото „Бъбрека". Паневритмията завърши и всички заобиколихме Учителя да му целуваме ръка, така както правехме винаги. Докато си чакаме реда, един от нас се оглежда встрани и вижда построени конете на Янко в права линия, наредени по конец на разстояние 10 м един от друг. Не мърдат, не шават, а само въртят опашки. Съобщават на Учителя. Всички гледат и се чудят на тази гледка. Всички знаеха, че Янко пуща конете на паша и те свободно се разхождаха. Когато трябваше да ги събере, той се качваше на един кон, който оставяше вързан на лагера за едно въже достатъчно дълго, за да пасе свободно. С този кон той обикаляше езерата, ослушваше се за звънците и така намираше конете. А сега те стояха наредени в редица пред нас. Учителят се обръща, вдига ръка и ги поздравява. „Поздравяваме малките братя, които ни служат и бяха дошли на Паневритмията да ни гледат. За тази тяхна постъпка в следващия си живот те няма да се родят като коне, а ще се родят в човешка форма и ще бъдат човеци, понеже са служили на Бога и са стояли чинно пред нозете на Великия Учител." Оглеждаме се и се питаме, та ние ли бяхме тези, които видяхме, които чухме и трябваше да засвидетелствуваме всичко това за следващите поколения. Като страница от историята на Бялото Братство когато пребиваваше между българите.
