6.3.12. СМЪРТ И ПОГРЕБЕНИЕ НА УНИЯТА В БЪЛГАРИЯ

В: Дунавский лебед (Белград). Г. 2, бр. 58, 7 ноември 1861, с. 234.

Отколе не сме говорили за изуитската зараза, коя папищашите ищаха да въведат и в нашето мило отечество. Причина на това мълчание беше, че нямаше веке що да се говори!

Изуитската брадва удари на камък в България! Покойния дедо Йосиф даде смъртоносний удар на тая сбирщина, като стана и той бедний жертва, далеч от месторождението си, между чужди хора немил и недраг! Подир деда Йосиф умира в тъмница затворен Никола Евтимов от Габрово, най-деятелния орган на тая пропаганда.

Миркович зарязва и уния и изуити и отива в Бесарабските български колонии в Молдова да стане лекар в Болград.

Вакпидов, редактор на лъжовния им вестник, когото издаваха български в Сан-Бенедето, зарязва редакторство и дохожда в Браила с препоръчителни писма до Браилските родолюбци българи да му намерят некоя си работа да може да живее.

Най-после остава Цанков, пусти Цанков! И той приема да стане негде си в България даскал и ето го и него в Трявна да постъпи в това звание.

Сега в Сан-Бенедето остават си пак изуитските дервиши самички!... Ето Българска уния на какво зло налетя! Българските глави истина, че били корави. Не вземат нито от обещания, нито от папска благословия, нито от индулгенции, нито от пашапорти за в рая: лошави хора! Не щат и в рая да влезат!

Нямаме никакво съмнение, че тези наши братя българи, разбравше злото, за което можеше да попадне милият ни народ, с вероизповедния раздор, немаме, казваме някакво съмнение, че тия са от сърце веке оставили от изуитските планове и че от тук на татък ще бъдат истинни родолюбци българи и ще се трудят за в полза беднаго ни народа, а най-вече като с приселението искат неприятелите ни да го разорят съвсем. Дано най-после нашето несъмнение излезе основно!”