"Последните дни на Учителя"
Последните три дни аз и Борис Николов бяхме непрекъснато около Учителя, бяхме се завърнали от провинцията - Той беше наредил да ни извикат с телеграма. На 26 срещу 27 декември 1944 година, в 2 часа през нощта, Учителят отвори очи и каза: "Да, хубаво. Сега всичко хубаво се разреши." И отново заспива и се унася. Вероятно нещо се бе разрешило - нещо, което ние не разбрахме и над което, тридесет години след това, непрекъснато умуваме. Дали бяха политическите събития, на които Той даде Своя насока за разрешение или беше съдбата на Школата и начинът за нейното просъществуване. Ние не го разрешихме. Но вие ще разрешите тази загадка.
По едно време Той отново се събужда, отваря очи и казва, като се обръща към нас двамата: "Благодаря за помощта и нежността, с която се отнасяхте към мене." Аз възприех, че това не се отнася за последните три дни, а изобщо за пребиваването ни в Школата.
Преди това Учителят се унасяше, заспиваше, отваряше очи и изведнъж с будно съзнание леко се повдигна от леглото, подпря се на лакти и каза: "Втори път по този път не искам да минавам." След това заспа. Учителят беше много огорчен от отношението на българите към Него при пребиваването Си в този народ. Много пъти, в беседи и разговори, Той споделяше своята мъка, огорчение и учудване, че този народ не Го прие, а властниците и управниците му всячески се стараеха да Му пречат в Неговото Дело. И когато си заминаваше, новата комунистическа власт изпрати българи да Го арестуват. Но когато дойдоха, те Го намериха положен на смъртното ложе и искрено съжаляваха, че се е измъкнал от тяхното възмездие. По такъв начин могат да се обяснят тези думи на Учителя. Ще намерите и други обяснения, когато проучвате Словото Му. И тогава ще проумеете много неща!
Имаше часове в последните дни на Учителя, когато, със затворени очи, Той разговаряше не с нас, които бяхме около Него и бодърствахме, а с някаква невидима комисия, с невидим генерален щаб горе, в Невидимия свят. Ние стояхме до Него и Борис Николов стенографираше. Разговорът се водеше на руски език. Учителят разговаряше с някого горе на руски език, като му отговаряше на въпроси, както и задаваше такива на комисията. Имахме чувството, че Учителят е извикан някъде в Невидимия свят не на разговор, а на разпит. Това продължи дълго. За нас това бе разпит. Както и по направената стенограма. Борис ползуваше добре руски и като стенограф записа всичко. Учителят не бълнуваше, както някои биха сметнали. Ние сме имали много опитности, особено при нашите екскурзии с Учителя, когато преспивахме в някои хижи в планината и онези, които лежаха на леглата до Учителя, понякога чуваха, събуждаха се и виждаха следното: Учителят е полегнал със затворени очи, но разговаря на чужд, но непонятен за нас език с някого. Когато на следващия ден Му разказвахме това, Той се учудваше: "Ама вие чухте ли всичко това? Значи съм забравил да затворя копчето на радиото Си." В този случай може би Учителят нарочно не затвори копчето на радиото Си, за да бъдем свидетели на всичко това. Това бяха събития на края на една епоха, която отминаваше. Руските войски бяха отдавна преминали през България, властта бе сменена, а в страната имаше руско комендантство и бяхме под контрола на руснаците. А една част от българската армия бе отправена да воюва срещу Хитлер и Германия. Бяха усилни години тогава. Усилни дни и усилни мигове. Но по начина на разговора на Учителя с онези горе, виждахме, че нещата и събитията бяха дошли до развръзка. Не мога да предам разговора. Той бе стенографиран от Борис Николов, който добре знаеше руски език и смятам, че не са пропуснати думи от него. Тези думи бяха вписани в едно тефтерче-тетрадка с черни корици. Нарекохме го черното тефтерче. След това ние го укрихме и Борис не пожела да дешифрира разговора. А тридесет години по-късно, когато един брат настоя да се дешифрира целият разговор, ние не можахме да открием въпросното тефтерче, което бе укрито и се намира при някои от нашите приятели, които го пазят, но едва ли предполагат какво има записано в него. Това го съобщавам, за да го издири едно следващо поколение, да го разчете и изнесе пред света.
"Идат и има готови души в света, които ще дойдат да работят за Божието Дело". Това бе един израз на Учителя от последните Му дни. Записах го в моето тефтерче и дълго - десетилетия след това - чаках да дойдат тези готови души. Винаги, когато някой пристъпваше и влизаше през портата в малкия ни дом, аз все се питах дали този, който идва не е някоя от онези готови души, които идват за работа? Но не бяха от тези. Дойде само един брат и каза: "Аз съм изпратен при вас за работа от Учителя и от утре започваме." Аз бях смаяна, но след време този брат свърши онова, което аз не можах да свърша. Това бе награда от Учителя - че аз отстоях до края за Делото Му.
"Проучвайте беседите". Беше едно от последните Му завещания към учениците от Школата. С едно четене нищо не става, защото съзнанието на човека е така устроено, че за всеки случай и за всеки ден е различно. Както и блендата на фотоапарата е различна и през този отвор може да влезне толкова светлина върху фотографската лента, в зависимост от това доколко тя е отворена. Човек трябва да отвори по-широко тази бленда, за да може да влезне по-голям сноп от светлината на Словото върху съзнанието му и да се запечата онова Слово, към което е било насочено съзнанието при даден проблем.
Преди да си замине, Учителят изпитваше понякога Жажда - искаше вода и пиеше доста жадно с големи глътки. Прибрах се у дома, бях в къщи с Борис и по едно време ми се припи нещо. Влезнах в кухнята, огледах се и видях, че има мляко на печката, но не ми се пиеше мляко. Огледах се, но друго, което да е като течност, не виждах. Изведнъж чух глас: "Марийке, дай да изпия млякото." Това беше гласът на Учителя. И аз изпих на големи глътки млякото така, както Той пиеше в последните часове. После Го чух да казва: "Марийке, трябва да стоиш до тялото Ми една нощ." Аз се върнах на "Изгрева" и стоях една нощ. Винаги съм чувствувала, че когато Учителят си заминава, аз ще бъда до Него. И стана така. На сутринта бяхме една група и се застояхме заедно до леглото на Учителя. Бяха мигове на голямо изпитание за всички. Много братя и сестри имаха опитности с Учителя в това време и те може би са описани. И всяка една опитност представлява само една част, само една страница от тази история. Те трябва да се съберат и подредят хронологически.
Савка Керемидчиева беше много учудена, че ние с Борис се появихме на финала, при заминаването на Учителя. Аз останах при Него една нощ, а тя после ми казваше, че искам да се налагам по този начин. А Учителят лично ме помоли. Това трябваше да се изпълни, понеже целия си живот знаех, че ще бъда на смъртния Му одър. Това се изпълни. А Савка дойде при мене и ми каза: "Марийке, ти се налагаш." Тя мислеше, че когато седя на стол при Него, се налагам. А Учителят беше ме помолил да седя при Него. Ето, виждате ли какви развръзки бяха със Савка до последния ден и час на Школата. Как изтърпя Учителят това, не зная. В последните два-три дни на Учителя отивам при Него. Савка беше вътре на дежурство и бе много изморена. Учителят, като ме видя, че пристигам, се обърна към нея: "Савке, изморена си, иди да си починеш." А тя не искаше, защото ме видя, че идвам засмяна. Ако беше някоя друга, щеше смирено да стане и да си отиде за почивка у дома. Но като ме видя, реши, че аз нямам право да бъда до Учителя. Аз мълча и изчаквам. Учителят повтори на Савка, че е изморена, да си ходи да почива. Савка не си тръгваше, после се обърна и ми каза: "Ти, Марийке, пак се налагаш". Щеше да стане караница на смъртния одър на Учителя. Но Учителят се намръщи, ядоса се и каза на Савка: "Иди си!" Тя нямаше какво да прави и си излезе. Учителят беше седнал на стола, подпрян на възглавници и аз бях седнала до краката Му на пода. Учителят каза: "Е-е-ех" и въздъхна. Искаше да каже: "Не я хокайте Савка." Аз също си замълчах. Савка по това време също е била болна от рак на матката, но ние не знаехме това. Учителят след три дни си замина, а след пет месеца си замина и Савка. Учителят си я прибра. Беше казал по-рано пред приятели в Мърчаево: "Ще си взема Савка!" Онези, които бяха там и чуха това, сметнаха, че Учителят ще я вземе да я води на екскурзия на Витоша. Но екскурзията се оказа на друго място и в друга посока. После всички се изумиха от такава развръзка със Савка.
Една нощ Учителят, както говореше, спря, огледа ни - а ние бяхме събрани братя и сестри на различна възраст, млади, стари, с различни професии, с различно образование, представители на различни Школи от миналото, с различна духовна подготовка и духовно развитие - и каза: "В бъдеще ще се групирате и по групички ще работите." Ние го гледаме, слушаме и нищо не разбираме. Като видя това, Учителят добави: "Работете на групи." А ние смятахме, че ще продължим да работим така, както Учителят работеше в Школата. Ние смятахме, че Той ще ни ръководи отгоре, а ние ще вършим долу това, което трябва. Но нищо не се получи. Защото не изпълнихме Неговото завещание да работим по групи. Това означава, че по степента на своето развитие ще се съберат братята и сестрите и ще работят. Това е най-важното, защото не може да се съберат хора с различни образования на едно място и да работят една и съща работа. Това е изключено. Ние го проверихме на опит тридесет години след заминаването на Учителя. И да има хармония, не могат да се съберат на едно място хора с различна духовна нагласа и духовно развитие. Както не могат да се съберат хора от различни минали Школи на едно място и да работят една и съща работа. В Школата на Учителя имаше преродени души - представители на всички окултни Школи на земята. Тях ги обединяваше единствено Словото на Учителя, музиката на Учителя. Това трябва да се знае много добре. След заминаването на Учителя изминаха тридесет години и видяхме, че групите се появяваха и всеки опит да се обединят означаваше още по-големи борби за надмощие и ръководство. Онези, които ръководеха групите, за тях беше най- важното да се обединят и то - като ръководители. И всяка една група работеше онова, което й подхождаше, прилягаше и до където беше стигнала, за да може да възприеме Словото и да направи обмен с Него. Това не беше малко и на този етап бе напълно достатъчно. В бъдеще, вие трябва така да се групирате, че всяка една група да върши строго определена работа и всяка една група да отговаря за свършената работа. И онова, което направи тази група, трябва да го размени с останалите групи. По този начин, при разменяне на материали, всяка една група ще има онова, което са извършили другите групи. Така ще могат да се коригират някои пропуски в работата им. Тяхното обединение може да стане само в името на Словото на Учителя, чрез песните на Учителя и чрез Паневритмията. По друг начин те не могат да се обединят, защото представляват различни етапи от развитието на човечеството, от неговата история, култура и самобитност.
Ние смятахме, че ние сме онези, които ще прокарат Словото към българския народ и останалото човечество. По този повод Учителя каза: "Вие мислите, че вие ще донесете новото. В Небето има готови души, които ще се преродят, а други ще се вселят в човеците, които са готови за това и те ще донесат новото." А ние смятахме, че ние ще донесем Новото в света. Голяма заблуда бе от наша страна. Във връзка с това Учителят ми каза: "В света има готови души и те ще дойдат, за да работят. Мислиш ли, че тези, които са около нас, ще донесат нещо? Може да донесе само онзи, който в себе си има голям съд и го е напълнил със скъпоценно миро от светилището на храма Господен. Затова очаквайте готовите души - те са работниците на Бога. Вашата задача е да им предадете Словото Ми, което е Слово на Бога." Ето това е разрешението на този въпрос.
Десет дни преди да си замине Учителят, Той каза: "За вас идват хубави дни, но за Мене..." и млъкна. След десет дни си замина. Учителят вече си заминаваше, но ние още не знаехме, не можехме да го допуснем. Малцина знаеха това лично от Него. Ние дежурехме край Него, а това бяха последните ми часове с Него. Тялото Му се беше отпуснало както при всички хора, които си заминават. Аз стоя до Него в едно особено състояние, както почти всички други в Братството. Изведнъж Ме погледна. Беше си отворил очите. Погледна ме и ме гледаше изморен човек. Изведнъж два лъча минаха през тялото Му, през очите Му и ме стрелнаха. Аз подскочих. Гледаше ме онзи Учител, Когото познавах по-рано. Беше влезнал Учителят и Божественият Дух отново в черупката на човешкото Му тяло и след това отново изчезна. Това трая секунди до една минута. Стоях изумена. Това беше реалността на живота. Тук пред мен стоеше Учителят в тялото Си, което изживяваше последните си дни. Това ние още не го знаехме. Смятахме, че е невъзможно Учителят да си замине. И на никого през ум не му минаваше такава мисъл. А ние бяхме предупредени още на 1 януари 1944 година сутринта от Учителя, когато Го изпращахме за "Изгрева", че тази година Големият брат ще се ожени. Но кой можеше да предположи тогава такова нещо? Сега аз стоях пред неговия одър без да схвана това.
Последните дни на Учителя Му беше много зле. Дишаше тежко. Всички искаха да Му помогнат. Преди да дойдем ние с Борис, а това бяха последните три дни, на Учителя Му бяха слагали млечни компреси на гърба и бяха го леко поизгорили от тях. Преди това го бяха лекували по методите на Димков, който също бе взел участие. Учителят беше позволил на приятелите да направят нещо за Него и не беше се противопоставял. Тогава ние не предполагахме, че Големият брат трябва да се жени, тоест да си замине. И понеже не го знаехме, приятелите искаха да направят нещо и Учителят ги беше допуснал, за да освободи съзнанието им от отговорност, че не са направили нищо за Учителя. А сега бяха направили нещо за Учителя - Той не е оставен, без да Му се окаже някаква помощ. Когато с Борис пристигнахме, той отиде и викна най-добрите лекари, които прегледаха Учителя и един от тях бе казал: "Не знам какво мислят другите колеги, но за мен господин Дънов е болен от сърце." А Той беше болен и от бронхопневмония. Та Му слагаха и инжекции. Учителят допусна и това. Тогава се слагаше глюкоза, калций-глюконици и витамин "С" венозно. Учителят допусна и това. Така че Той освободи и лекарите, които бяха около Него и които бяха наши приятели. А по едно време беше седнал на леглото и като видя, че са Му приготвили поредния млечен компрес, махна категорично с ръка и каза: "Махнете тези заблуди!" Ние не можехме да разберем заблудата. А тя беше тази, че наистина младоженецът се женеше за невестата, тоест Учителят си заминаваше.
Беше неделя, 24 декември 1944 година и приятелите непрекъснато се сменяваха около Него и се стараеха да Му бъдат в услуга кой с каквото може. Всички бяхме замаяни от нещо, което витаеше във въздуха. Още не можехме да разберем, че Учителят си заминава. Нито го допускахме, нито можехме да се ориентираме за онова, което ставаше около нас, в нас и в света. А усещахме, че целият въздух над нас е замрял в едно затишие и като че ли сме под един невидим похлупак. Веднъж, като млада девойка, видях как беше хванал един бръмбар - беше го захлупил с една чаша и го наблюдаваше най-внимателно. Попитах Го какво прави този бръмбар под чашата, а Той ми отговори: "Проучваме се взаимно." Та ние бяхме в тежко положение под невидим стъклен похлупак и някой ни проучваше отгоре. А ние какво можехме да проучваме с нашето човешко съзнание за неща и събития, които трябваше да се случат именно сега и то от Космически порядък. В неделя Учителят поиска да остана около Него. Каза: "Марийке, ти остани." Но приятелите бяха дошли около Него, видяха, че Той не може да стане и да държи беседа. Беше вече зле, но решиха да не се прекъсва животът на Школата и вместо беседата на Учителя, някой от приятелите да прочете някоя беседа на глас, а ние, другите, да слушаме напечатаното вече Слово. До тогава не беше ни се случвало - Учителят да е жив, а ние да четем напечатано Слово от томче. Бяхме свикнали с живото Му Слово, с живата реч, с Неговото живо присъствие. Братските кръжоци в провинцията още от самото им създаване работеха по този начин. Четяха по ред определени беседи в същите дни, когато се даваше от Учителя живото Му Слово. При нас беше живото Слово от Извора, а при тях беше напечатаното Слово. Имаше голяма разлика, но не всички можеха да бъдат на "Изгрева". След като приятелите решиха тази неделя сутринта да се прочете една беседа в салона, на мен кой знае защо ми хрумна да отида в салона и да свиря на пианото. Та нали от основаването на Школата, вече двадесет и две години, аз бях тази, която непрекъснато седеше пред пианото и свиреше. Цели двадесет и две години - това не беше малко време. И аз отидох, свирих на пианото, а приятелите, които бяха в салона, пееха песни, четяха молитви, после се чете беседа. Но аз направих една груба, фатална грешка, която още не мога да си прост я Учителят ми каза да остана при Него, а аз не Го послушах. Той ми каза да остана при Него, защото знаеше, че приятелите ще ме отвлекат от Него в салона с техния мотив, че ще пеят песни за Учителя, ще казват молитви за Учителя и ще четат беседи за Учителя. Та всички, които отиваха в салона, искаха да направят нещо за Учителя по духовен път - с молитви и с песни. Така смятаха всички, така се увлякох и аз. А Учителят ме накара да остана при Него. И аз не Го послушах.
Това се казва нещо повече от непослушание и нещо повече от своеволие. Това за мен бе една от най-големите грешки в живота ми пред Учителя. По-голяма грешка не можеше да се направи. Учителят поиска да остана при Него, Той знаеше, че си заминава и искаше само аз да остана с Него. Защо ли? Да Му помогна ли? Съвсем не. Учителят искаше да ми каже още много неща преди заминаването Си. Искаше да каже не неща обикновени, а от исторически и космически мащаби - за развитието на човечеството, за съдбата на България, за съдбата на Братството. Тук щяха да ми станат много неща ясни и много неща щях да запиша и щяха да ни бъдат като ориентири, като светещи фарове в онези бурни времена, които ни очакваха. Те дойдоха и ние не можахме да се ориентираме и да излезем от тях, та чак досега - тридесет години след това. Но грешката бе направена и не можеше да се поправи вече. След като се прочете беседата на приятелите в салона, след като се молихме, пяхме песните на Учителя и след свършването на беседата, се избраха десет души и отидоха при Учителя. Аз също бях в това число.
Учителят лежеше в леглото и като видя голямата група Той слезе полека и седна на едно малко плетено столче. Приятелите Го заобиколиха и насядаха отстрани - кой където намери по земята. Учителят ни огледа и каза: "Занимавайте се с малките работи, с микроскопичните неща в живота си." Учителят много пъти, в началните години на Школата, ни бе говорил, че трябва да работим с малките величини в живота си. Но това беше за нас една идея, нещо хвърчащо във въздуха - неуловимо за нас, с нашите очи, уши, сетива и не можахме да го приложим в живота си. А ето сега на 24 декември 1944 година, в неделя след беседа, в последните Си дни на земята, Учителят прави равносметка на цялата Школа и ни дава най-важния закон на ученика в Школата. Той искаше да каже, че човек трябва да се занимава с вътрешния си живот, а външният живот е проекция на създадения от него вътрешен живот. Да работиш с най-малките работи, с микроскопичните неща в живота си, това означава, че всеки трябва сега да работи с тях, като ги открие в себе си и чрез тях да гради вътрешния си живот. И човек почва да работи от себе си, трябва да изгради себе си и тогава може да се прехвърли и към живота на себеподобните си, да премине в Космическия живот на съзнанието и оттам - в Свръхсъзнанието на Вселената. Ами тогава разбрахме ли Го какво ни каза? Съвсем не. Само записахме думите Му. Трябваше да минат много, много години, за да разбера в края на живота си, че сме пропуснали важни неща, само и само защото се опитвахме да работим с големите неща, които се оказаха непосилни за нас. Представете си, в тези последни дни Учителят каза: "Една малка работа се завърши." Това бе Неговото определение за работата, която Той свърши на земята при слизането Си в плът и кръв при сегашното човечество от 1864 до 1944 година, като Беинса Дуно. А като проекция на Учителя - от 7 март 1897 година, когато Божественият Дух слезе върху Него? А като Миров Учител - от 1912 година, когато Христовият Дух се всели в Него в Търново? И оттогава Той започна да държи Словото Си на български език в 7 500 беседи, което е един колосален труд. Това е колосално богатство и труд, а Той го определи като една малка работа, която се свърши за Бога. От 1922 година, когато Той откри Школата, Господният Дух на Силите движеше тази Школа. Тук беше всичко - цялата Света Троица на Вселената: Божественият Дух, Господният Дух и Христовият Дух, в едно единно Цяло, което се изливаше в Сила и Живот чрез Учителя. Сега виждате ли величините, с които работеше Бог в Него, в сравнение с нашите представи за Неговата дейност и присъствие. Та това са величини на съотношения. Защото тук, на земята, малката величина се оглежда и се проектира в голямото Единствено чрез проекцията на Словото. Защото тази малка величина тук на земята, тя е един лъч от Божествения Дух, а горе, в Духовния свят, е сноп от Светлината на Христа, а в Божествения свят е слънцето на Духа Господен.
А представяте ли си нашето невежество, когато след като си замина Учителят, смятахме, че ние можем да работим със същите и с всичките величини, с които бе работил Учителят и със същите методи, с които Той работеше? Ние смятахме, че сме определени да завършим Неговото Дело. А Той бе го завършил и Школата на земята бе закрита. Ние смятахме да продължим тази Школа по онзи начин, по който Той я движеше и ръководеше. А това се оказа непосилно за нас и ние се саморазрушихме. А Той беше казал: "Моето Дело не е само тук, то ще продължи и горе." И най-голямата грешка бе, че ние не послушахме Неговите съвети да работим малки и микроскопични неща в живота си - чрез тях да проправяме своя път и чрез тях да прилагаме знанието, дадено от Словото на Учителя. Това е целта на Школата : Да се проучи , да се усвои и да се приложи в живота на всеки един от на с микроскопична частица от Словото Му ! Амин !
