34. Нестор от село Тресонче идва в България
Всеки човек има своя външна и вътрешна физиономия, изявена и неизявена в живота. Аз, съвсем незначителният от най-незначителните, се казвам Нестор Вельов Илиев от село Тресонче, Дебърско - Вардарска Македония, българин от пра-пра-пра-пра-пра дедовска фамилия. Тези неща, които моят брат Вергилий Кръстев ме помолва 2-3 пъти и понеже не иска да приеме моята концепция, че всеки един човек е важен, но не е важно неговото име, неговият адрес, неговата биография, за вечността. Но, по негово настояване неколкократно, според негови съображения за исторически сведения, и аз, като микроскопически представител тука, в Бялото Братство в България, трябва да му разкажа нещо за себе си. И аз вече посочих от кое село съм, коя околия. Нашето село е едно от седемте села, които се наричат „МИЯЦИ", защото в Македония имат „БЪРСЯЦИ", „МИЯЦИ" и „ГЕГИ", източната част на Албания, или западната част на Охридското езеро. Християни са, но в Албания живеят. Ние сме 7-села - Галичник, Лазара-поле, Тресонче, Селце, Росоки, Гари и Сушица. Особеността на тези села: историци, които са минали там 18, 19-то столетие са отбелязали, че тези 7 села, това население са потомци на Самуиловата аристокрация - от цар Самуил, от неговото царуване преди векове. Ние не казваме, както се казва тука - в горната част на България - „ние", като започва думата с "Н", а ние казваме „Мие" с "М" - Мие. Някои твърдят, че поради това, че казваме, че сме МИЕ, че сме наричани „МИЯЦИ". Не е известно това и за мен, обаче обичаите в нашите 7 села са такива, православни християни, няма друговерци и обичаите са такива, че само между тези села стават браковете - омъжването и оженването между това население помежду им. Второ - ние не казваме "ръка с „ъ", а казваме „рока", „нога". Има такива езикови особености при нас. Населението 95% са строителни работници, понеже нашето село е планинско и е от 12 махали. Между другото, ще ви кажа и махалите си. Моята махала се казва Пешковци. Има Кадиевци, Йодровци, Лековци, Сърбиновци, Крайниковци, Юруковци, Бошковци, Тризловци, Върлевци, Петровци. Така те-зи села, те са по склоновете на планината. Планината е Бистра. Разбира се 5% от населението се занимавали и в миналото, и до 1939 г. със скотовъдство. През 1939 г. се обяви II-та Световна война и след нея вече намаляха скотовъдците, а след II-та Световна война окончателно намаляха.
От 1939 г. започна II-та Световна война и свърши 1945 г. Населението през това време по време на войната беше окупирано от албанци и от италианци. И така, понеже бе малтретирано от новите окупатори, напуснаха тези села 95% и се преселиха в Скопие, Битоля, Охрид, Гевгели, Велес, Прилеп и т.н. в Македония. Някои дойдоха в Българя, доста от тях, така че вече нашите села останаха празни, запустяха. Тъй като нашето население е миролюбиво и понеже мъжкото население са строителни работници, идват само от време на време в домовете си. Аз роден съм в 1915 г. и завърших своето първоначално училище в моето село, IV отделение 1927 г. И така, на 12-годишна възраст баща ми ме заведе в Скопие и там, от 1927 до 1930 г. прекарах като чирак в гостилница. От 1930 г. имах горещо желание да се уча, но поради това, че ние бяхме шест деца, баща ми бе строителен работник, нямаше възможност да ме издържа. Но в Скопие прочетох едно обявление на един Белградски сръбски вестник, че в Белград се открива едно гостилничарско-хотелиерско училище, в което училище собствениците от ресторантите и хотелите се задължават да изпращат своите момчета да се учат задължително в тези училища, като се подготвят кадри за персонал за крайбрежието на Адриатическо море в хотелите. И аз напуснах Скопие, отидох в Белград и така завърших там това училище - три години, занаятчийско-търговско. През 1939 г. пристигнах в България. Имаше юнашки събор, гимнастически упражнения, и така останах в България. Обаче преди това, преди да дойда, с голям трепет аз мислех и мечтаех да дойда в България, без да зная защо. Вярно, баща ми е бил войник-доброволец в българската войска в Балканската война - 1912-1913 година и е взел участие в боевете при Одрин, Люле Бургас, Чаталджа, I.-та Световна война 1915-1918 г., когато България е била също във война. И когато се е говорило за България вкъщи, в нашия дом празник е било специално за мене в душата ми и на цялото ни семейство. Но това исторически е известно, Македония е българска земя, с българско население, с българска култура. Но по несправедливи договори - от 1878 г., наречен Берлински договор, тогава Македония я откъсват от България и до ден днешен, и сега е Македония вън от територията на България, на българската държава. Когато дойдох в България и завърших там няколкодневният юнашки събор с гимнастическите упражнения на юнашкия събор, аз останах тука. Започнах да посещавам курсове; тогава имаше частни курсове за подготовка на гимназисти от свещеник Михайлов. И там взех подготвителните курсове, а през лятото държах държавни изпити и така завърших гимназия в София с прекъсване, тъй като през време на войната имаше неприятности, бомбардировки от чужди страни. България беше въвлечена във войната, но завърших гимназия тука и след това три години се занимавах частно - уроци по пеене при професор Прокопова.
Сега, как стана така, че аз да се запозная с Братството и с Учителя?
