НАЧАЛО

Новости в сайта | Преводи - Beinsa.eu | Контакти
Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

2. Поляната

Част 1. ИЗГРЕВА (София, V.1977 г.) ТОМ 28
Алтернативен линк

2. ПОЛЯНАТА


Ако си представим Изгрева като човек идеално устроен и поставим всяка част на този свят в съответната на човешкото тяло, ще се получи нещо странно, ала хармонично и красиво. Централната постройка - салона, горницата, приемната стая долу можем да отнесем към главата - най-забележителното място на Изгрева, като фокус, като мисловна централна, непрестанно фосфорираща. Къде, обаче, да турим едно друго място, една значителна площ с форма на кръг, цялата в зелено, равна, просторна, носеща обикновеното име: “Поляната”. То бе нещо значимо, още като чуем или кажем думата поляна и в представата ни за нея нахлува нещо извънредно чисто, свежо, светло, ухаещо. С право бихме я нарекли - това е дихателната система на Изгрева и непременно в нея - сърцето. Защото, докато салонът представляваше висок връх, най-висшата система, където светлините се събираха и разпръсваха, то поляната представляваше тих оазис, безбурен кът, закотвен и звучащ едновременно на много гами. Дихателната система... света на чувствата, да, и непременно там ще е и сърцето. Поляната беше нещо живо и много лико с идеално кръвообращение и една идеална инсталация, която правеше въздухът винаги чист - горският пояс от едната страна, открития изглед към Витоша от другата - една просторна площ, не опасана още от цивилизацията и строителното дело на столицата. Това разположение - отворено към слънцето и небесния купол правеше от Изгревската поляна най-прекрасния природен отрязък - неделим от цялата архитектурна хубост на Изгрева. Поляната привличаше и като сърце, чийто топли вълни се вливаха неусетно в нас и моментално състоянието ти, настроението ти, ако не са били на високо ниво, се сменяха, ти ставаше друг - ако си бил уморен веднага се усещаш отпочинал, ако си бил дори физически неразположен на втория кръг вече ти става по-добре. Тези няколко десятки декара земя, частичка от тлъстата българска почва притежаваше във висша степен в най-висша бихме казали дори, магична сила да изсмуква всичко тежко, неприятно, болезнено, което си помъкнал от столичната атмосфера. Тук земните токове вероятно циркулираха ефикасно и обмяната между човека и земята бързо се реализираше. В целия свят има поляни, Рила планина беше пълна с поляни, Витоша също, ние познавахме много добре тях и използувахме тяхната красота и тяхното благотворно влияние. На Рила до петото езеро - Бъбрека или Махабур, както наричахме ние това езеро имаше една огромна поляна, свежа, мека, зелена, не се насищаш да вървиш по нея, да дишаш там и да играеш Паневритмия. Имаше една друга, над езерото на Чистотата под Харамията - и тя имаше нещо особено, свой чар. Почти всеки ден минавахме по нея, за да догоним върховете. Имаше трета поляна и тя сякаш безкрайна с изглед към Рупите и тя имаше нещо отличаващо, специфично - но бе самата красота и вълшебство да вървиш по нея... Те всички по отделно имаха нещо, което надвишава нашите изразни средства - малко е да се каже бяха: прекрасни, бяха чудесни, бяха вълшебни - бледи метафори, далеч не изразяващи онова, което те са - трябва само да се видят и да се преживеят, както сме сторили ние. Те отлъчваха нещо като магнетична вълна, като някакво скрито съкровище, извор на сила, на отмора на необяснима мекота и нежност. Поляната на Изгрева по необясним начин притежаваше всичко, което и те имаха без официалното обозначение на точната надморска височина. По-далеч ние не можехме да отидем, а знаехме, че има нещо в тая педя земя до която не желаем да се докоснем, а още по - малко да коментираме. Височините - върховете... Кое ги определя? Нямаме желание да се спречкаме с официалната наука, приемаме всичко, което тя ни предлага относно размерите на километражната стойност - има, обаче, нещо скрито, нещо извън човешките мерки, нещо друго на което не желаем да се спрем сега. Смеем да кажем обаче: Поляната не беше поляна, тя беше връх по своята извисеност, по своята чистота, по своето магическо.влияние. Тя беше нещо живо. И всичко казано до тук не е извлечено отнякъде, а преживяно от всички, които привлечени от нея изпитваха и радост, и облекчение, и отмора, когато стъпваха на нея. Ние мечтаехме за нея, когато сме бивали далеч от нея, тъгували сме за нея и стигаше ни само да помислим за нея, за да почувствуваме нейния отморяващ дъх. Имаше нещо живо, една особена виталност физическа и психическа, която се вливаше в нас и ние я усещахме, как тя се вливаше в нас - вдишвахме, приемахме с порите на цялото тяло и тия на душата. По магичен начин си вече разтоварен от всичката тяжест на работния ден, жадно вдишвайки аромата на цъфналите дървета, ако е пролет, аромата на боровата гора след дъжд, или сладкия дъх на окосената трева на чийто купи сядахме да си починем, да съзерцаваме голямото небе, по което лумваха звездите, заслушани в песента на щурците.

На поляната ставаха нашите срещи, нашите разходки, тук се водеха разговорите. Нямаше човек дошъл на Изгрева да не посети поляната. Беше място родно, скъпо, където можеше да се дойде по всяко време на деня и на нощта, за да стоиш там безопасно, колкото време искаш. Там царуваше неизменно през всичките часове на денонощието невъобразим покой. Ние всички обичахме астрономията, между нас имаше физици, астрономи. Насред поляната имаше малка метеорологическа станция и слънчев часовник. Имаше и една околовръстна скамейка във формата на полукръг, с покрив, за да може да се почива там, когато вали дъжд или сняг - наричахме я “Катедра” - защото там винаги се водиха философски разговори, там ставаха понякога срещите с Учителя, там беше приятно да се стои с часове и да се съзерцава небето и тия наши приятели астрономи да ни предават нагледно урок по астрономия, като ни запознаваха със звездите и плеядите, поляната тогава събираше любителите. И беше щастие да съзерцаваш тъмносиньото небе осеяно с едри звезди. Тук небето изглеждаше голямо и дълбоко, небето над поляната - друга красота, която редеше някаква древна, прекрасна романтична песен - да, романтиката още съществуваше, тя не беше още похабена, ограбена, изхвърлена от нашия живот по време на тридесетте години на нашия век. Поляната се превръщаше на аудитория от слушатели, жадни за наука. Бяха още ония спокойни, безбурни години и както казахме романтиката на нашето време ни облъхваше от вси страни. Поляна беше декора и обстановката на всичко, което наричахме тогава красота - романтична красота, безвъзвратно отлетяла, прокудена от нашия мирен небосклон, от нашата цветуща земя.

Поляната!... до тук може да се каже беше нейната физическа страна. Тя обаче имаше и друга и тази именно беше най-съществената, вплетена вече не в нашия личен живот, а в общия, в оня на идеите, в оня където се изпробваха и изработваха системи, които засягаха духовната страна на общия, на братския живот от една посока, а от друга - идейната постановка на Неговите мероприятия, които имаха пряко отношение към физическото и психическото здраве на човека. Движението като основен принцип на живота, като идея легнала в основата на цялото битие заемаше живо участие в Неговото Слово. Движението бе още израз на природната енергия, израз на любовното отношение на Великото към човека. Движението бе дъх на живот, тоя непресъхващ устрем на цялата природа да се движи всичко в нея, отразяващо се неизменно и точно във въздушните маси, в слънчевата енергия, която регулираше кръговрата на водата, в твърдата материя, която имаше свой темп на движение, изобщо в целия органически и неорганически свят - всичко се стремеше към движение, всичко жадуваше и гладуваше за движение - човешкото тяло изключително бе създадено винаги да бъде в движение. На този закон се подчиняваше всичко, що носеше дихание на живот.

Близо половин век преди, думата гимнастика, спорт и спортуване като дисциплина да бяха навлезли така дълбоко в нашия бит днес, за нас много преди това беше добре позната, популярна в нашите среди и приложима почти ежедневно. За гимнастика Учителят говори още в началото на века и в първите събори още за гимнастическите упражнения бе отделено много място. Сутрешната гимнастика още тогава навлезе в нашия живот като нещо необходимо, като нужда, която засягаше не само физическото укрепване на тялото, но като условие за тониране духовната страна на нашия живот и като тренировъчен метод за каляване на волята, постоянството, точността и пр. Чрез гимнастиките и ред упражнения човек влиза в контакт с природните енергии, като с това хармонизира вътрешните процеси. Неразделна част от дневната ни работа беше сутрешната гимнастика, с нея ние започвахме работния ден. За раждането на гимнастиката и Паневритмията сме отделили отделна глава.

Гимнастическите упражнения ставаха на поляната. Тя за нас се превърна и на опитно поле. През всичките сезони, дори и през зимата, когато тя се покриваше с дебела снежна пелена, тук упражненията не прекъсваха. Групово или поединично, тук се играеше, тук се дишаше дълбоко. Дълбокото дишане беше важен дял, който вървеше неразривно свързан с общите гимнастики. За дълбокото дишане нямаше по-чисто и по-просторно място от поляната. Поляната в този смисъл се превърна на най-удобно място за провеждане програмата на Учителя около гимнастическите упражнения, които бяха като предисловия за Паневритмията. Много рано още, неусетно и бавно, Той не обичаше бързите темпове, при преминаването на фазите. Още през тридесетте години на един годишен събор, наредени в кръг Учителят ни показа първите свободни упражнения, свободни и леки, под такта на музиката. Всеки ден към тези упражнения се прибавяха нови и така се роди Паневритмията, докато се стигна до този вид в който тя е днес - оформена с музиката и текстовете към нея, изработени под ръководството на Учителя. Така тя биде напечатана и ние с голяма радост посрещнахме това произведение - гордост на хореографичното изкуство. Една наша добра поетеса с голям труд, умение и жар изработи текстовете към музиката, тя бе от Учителя и днес ние се радваме еднакво на това голямо дело, на изкуството. Така, както е дадена, както Учителя ни я завеща, ние премного сме благодарни и премного се радваме на това истинско съкровище, със своя специфичен стил, чистота и красота - наши израз на нашата идейност и принципност, това за текста от Олга Славчева.

Паневритмията се роди на поляната, тя се изпълняваше всекидневно на поляната до последния път, когато през едно лятно утро там се появи едно служебно лице, изпратено от властта, беше и излишен, никой нямаше да каже дума. Заповедта бе предадена устно - на поляната Паневритмията се забранява. Разотидохме се в пълно мълчание. Беше за последен път. Възбраната не закъсня да легне и върху цялата поляна като място за разходка. Там нямахме право да играем, нито да спортуваме, изразено съвременно -след като сме правили това от началото на двадесетте години - по време, когато ни се смееха, когато ни виждаха, че махаме ръце, сега, когато цялата страна спортуваше и целия свят играеха, тичаха сутрин, на нас ни бе забранено. Какво недомислие, какъв парадокс!... При това нека се знае, поляната не беше безстопанствена, както те я бяха кръстили - тя имаше история, тя бе купена като терен, тя бе изработена, тя бе залесена, тя бе обзаведена, за нея се харчеха пари, как можеше да бъде безстопанствена - тя беше братска. И като братска те я одържавиха на този принцип - закон някакъв... И докато беше братска тя беше достъпна за всички, като стана държавна, на нея туриха ключ. Няма значение, никакво значение, то бе израз на всичкото недомислие на века.

Поляната!... Тя остана за нас жива, звучаща, един пейзаж - панорама неповторима със своята хубост, свежест, чистота, през цялата година -сезоните сякаш не я докосваха. За нас тя беше най - тихото и най - закотвено пристанище. Тук слънцето изливаше своята светлина и топлина по особен начин, смеем да кажем - любовен. Колкото и странно да звучат някои неща, относно нашите представи за някои наши и непосредствени постановки, преживявания и съждения, те ще си останат като неразделна част на нашия живот, който през всичките години се движеше в необикновените релси на онова, което ние наричахме ученичество. За нас всичко беше ясно, понятно, близко, естествено, когато правим опит да разлистим страниците на този живот, преживян между двата салона, на поляната, на Рила и на Витоша. Ние знаехме и разбирахме, защо всичко изглеждаше необикновено и странно - но всичко това бе наша непосредствена атмосфера на живот, която един ден може да затрудни ония, които ще се помъчат исторически да обхванат живота на тая внушително голяма група от българският народ - негови ученици и последователи. Поляната ние никога не можем да я забравим, както не могат да се забравят ония места по Рила, където сме отсядали на бивак, където сме прекарвали половината от юли и почти целия август. Там сме съзерцавали хубостта на нашите планини, при видимост и на цялата южна половина на нашата страна; там сме слушали напевите на рилските води, на ветровете, на езерата, тия вълшебни златни очи, наречени, откъдето ни гледаха надвисналите канари и синьото рилско небе, често изпълнено с ослепителната белота на пътуващите облаци. На Рила по поляните играехме Паневритмията, насядали на камъните слушахме Словото.

Изгревската поляна получаваше своя празничен вид - един невъобразим блясък, който никога не помръкваше, докосвайки всяка тревица, всяко листенце, милвайки и нашите лица - красотата по време на съборните дни стигаше до своя триумф, когато на четири редици, бавно и тържествено колелото, живото колело на Паневритмията се движеше - тогава масово се стичаха приятелите от цялата страна и Поляната сякаш не стигаше за това множество от хора. Под звуците на пълен оркестър - една година в средата на поляната бяха донесли и пияното, вдъхновените музиканти пожелаха ансамбъла да бъде пълен.

Музиката - специалната за Паневритмията - Самата игра, поляната, Учителят в средата - това бяха истински духовни тържества, незабравими, останали да сияят за вечни времена в живите записи на природата и в нашите души - трудно можем с изразни слова да предадем всичко онова, което се бе случило на земята, което се разгръщаше пред очите и сърцата ни през тези незабравими летни - съборни дни. След играта, никой не искаше да се прибере и напусне поляната, дълго оставахме там, събрани в средата, за да завършим великолепното утро с песни - много песни, много песни. Пееха всички. Свиреха и цигуларите начело на брат Симеон Симеонов, който избираше песните и даваше тон и песента се изтръгваше от глъбините на сърцето на млади и стари - нямаше разлика - пееха всички; пееха се ония песни в мажорната гама, пееха се ония, които рисуваха живите картини на природата, пееха се ония, където душата изливаше своята благодарност и радост: “Цветята цъфтяха”; “И скачам аз”; “Мога да постигна”; “Весел ти бъди”; “Блага дума на устата”; “Грее грее”; “Мусала” и много още други, за да завършим на края с “Химнът на великата душа” - където пълното сливане на човешката душа и нейните съкровени въжделения с природата стигаше до своя апотеоз. Ние не помним от българската история някога нашия народ да е пял толкова много и толкова често, почти всекидневно, както се пееше в нашите среди. Никой по това време не ни държеше сметка, какво правим, дали пеем, дали се молим, дали слушаме беседите, дали пътешествуваме по планините, дали летувахме в скута на нашите планини - никой. Блажено време - една макар и относителна демокрация, каквато бе възможна в нашата млада държава ни ти затваряше устата с пестник и не те гонеше от поляната, нито от планините, на бивак, край пламналите огньове. Цивилизацията - плановете: “грижите за човека”, “мероприятията за благото на страната”... всичките тези фрази звучаха странно, някак си печално подигравателно, някак си трагично модерни в тон с всичката обърканост на нашето време и с цялата перспективност на онова, което наричахме спокоен мирен живот, красиво съществувание - неща за които човекът никога няма да престане да мечтае. А ние, ние - на връх 77 година още треперехме за малката жилищна кубатура - не бяхме сигурни за няколко квадратни метра - няма ли да ти кажат: Трябват ни. Не знаеш, не знаеш, в тая голяма земя, която бе предвидила място за всички... Нека се върнем на темата и да приключим.

Поляната, това беше красота, музика, движение, живот. Чрез нея както и чрез салона големия със катедрата, малкия с трапезите, откритата трапезария за летните дни, на двора дългите бели маси и надвисналите лещаци от цариградска порода, които наесен тупваха на земята едри и сладки; градините на Изгрева - всичко това представляваше живата обстановка, където голямото дело на Учителя получи своя прекрасен и внушителен облик и своята идейна реализация.

Катедрата съществуваше някъде все така жива и светяща - ученик на земята няма без Учител, студент без професор е нещо немислимо, окултен ученик без Учител и катедра е също така несъвместимо и докато отношенията на обикновения ученик и студент на земята са конечни, за окултния ученик то е безконечно, обхваща цялата вечност. За него няма учебни срокове, ваканции и последна година, за него процеса на учението е непреривен. Винаги ще има ученици, винаги ще има Учители, винаги ще има установена обстановка в която няма да липсва учебна зала и катедра, поляна и малък салон, където колективния живот получава своя красив образ. Поляната никога няма да изчезне за нас. От нея винаги ще блика живот, винаги ще ни облива оня романтичен дъх, оная чиста атмосфера, наситена с тишина, мир, радост и веселие в които бе потопена нашата младост, където тя премина под лъчите на ранните утра с всичката прелест на дневното и вечерното небе. Музиката винаги ще я придружава, тя не ще стихне никога, все така нежна, сладка, жива, маршова. Тя ще остане да звучи еднакво от Изгревската поляна, както и от Рилските, където редовно се играеше Паневритмията, където за разлика от Изгревската - рилските останаха недокоснати - изгревската изчезна, сякаш смазана от тежкия ботуш на багерите. Рилските останаха свободни, недокоснати като израз на Великото, което никой не е в сила да порази, или обсеби. Рила е голяма, недосегаема за набезите на човешката глупост, невежество и насилие, поне за сега. Нека непрекъснато да крещят лицемерно за “опазване на околната среда" - това са само думи.

Рилските поляни още ни принадлежат, ние сме българи и живеем в България, следователно те са наши, никой не може да ни ги оспори и вземе, щом като сме се родили и живеем на този паралел. Нашата обич ги прави премного скъпи и свидни. Не ще престанем никога да копнеем, да мечтаем, да мислим и да пеем, както и за Изгревската - станала необитаема от онзи ден, когато ни я взеха. Тя вече не съществува на земята. Не я виждаме дори, ако нещо е останало от нея, невъзможно е, защото оградата висока и масивна излята от цимент и в тази желязна схватка, тя прилича уви на недостъпен бастион.

Но ние нали сме идеалисти. Нали не държим на материални и статични ценности?... Не държим, разбира се, затова и поляната си остава наша, близка, родна, ухаеща на аромати, звучаща непрестанно на оная позната музика и песни, винаги чиста и свежа с открит профил към Витоша и с гръб към горския пояс.

Нека накрая прибавим - още едно нещо - с крилете, които там ни пораснаха и заякнаха под Неговата грижа и ръководство и с красотата, чиято глътка там отпихме, поляната винаги ще ни придружава, винаги ще ни напомня за ония ценности, които си остават вечни, недокоснато от набезите на времето.

Ние за тях сме учили.

Ние за тях сме копняли.

Ние за тях сме живяли.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ