22. ИЗПИТ ПО ЧЕСТНОСТ
Като се завърнахме в Арбанаси намерихме, че работата не беше придвижена напред. Братята (Христо Христов - офицер, Руси Събев - недъгав, Димитър Александров, който не беше сериозен комунар) нямат даже елементарни познания от физически труд - специално от земеделие. А ние, Марин и аз работехме добре, но нямахме качества нито на добри организатори, нито на добри ръководители. Затова, общо взето работите ни в комуната не вървяха добре.
Най-големият товар бе сложен на гърба на мама, която трябваше всеки ден да готви храна за 10-15 души, да пере изпотените ризи на всички и да меси хляб почти през ден. А когато по-късно свърши брашното, свършиха и парите, дълго време се хранехме само с качамак и червен лук.
Предстоеше ваденето и предаването на цвеклото. Извадихме го и го предадохме на Захарната фабрика в Горна Оряховица. Предадохме седем тона цвекло, от което следваше да получим 3500 лева. Понеже бяхме вършили парите, че нямаше даже и за царевично брашно, аз реших да отида при шефа на Захарната фабрика и да го помоля да ми изплати сумата, макар че знаех наредбата според която фабриката изплащаше един-два месеца по-късно след проконтролирането на приемателните документи.
Отидох, но не било лесно да се влезе в двора на фабриката! На портала застанал като Цербер, вратарят не пропуска пиле да премине. Но аз се промъкнах между влизащи каруци и влязох. Отидох право в канцеларията на шефа. Тъкмо се канех да почукам, вратата се отвори и отвътре излезе един едър селянин. Аз използувах отворената врата и влязох. Гледам двама души: единият хубав човек, седнал на стол пред бюрото си, с брада, приличащ на Христо Ботев и до него друг, прав едър мъж. Седналият, който именно беше шефа Бернкопор се обърна към мен и ме попита какво искам. Казах му, че съм дошъл да го помоля ако е възможно да ми се изплати сумата срещу продаденото цвекло. Той ми отговори, че ще плащат след два месеца съгласно установения ред и изключение не правят никому. „Ето, този човек, който то-ку-що излезе също искаше да му се изплати, но невъзможно е", каза шефът.
Аз вече се готвех да си тръгна обратно, когато той втренчено се загледа в мене и ме попита: „Ти, момко, от къде си?" „От Арбанаси" , отговорих. „Не, не си от Арбанаси. В Арбанаси такива хора като тебе няма." „Вярно е, аз съм от Стара Загора, но сега живея в Арбанаси", му поясних аз. „Да не би да си от ония - дъновистите?" „Да, рекох - така ни назовава народът." „О, аз отдавна имам желание да се срещна с някоя дъновист. Искам да ви задам един въпрос, ще можете ли да ми отговорите?" „Ще се постарая, доколкото мога да ви отговоря", отвърнах аз. „Как се третира у вас въпросът за честността?" Отговорих: „Извинете, г-н шеф, но трябва да ви кажа, че у нас за честност не се говори." „Защо у вас за честност не се говори?" „За честност се говори там, дето я няма. А у нас честността е една от най-дебелите греди, върху които се изгражда Учението на Бялото Братство. Това е в реда на нещата, затова у нас за честност не се говори", обясних аз.
Не зная как съм казал тия думи, но усетих, че по цялото ми тяло премина една тръпка.
Изглежда, че моето изказване направи много силно впечатление на шефа и, като се обърна към стоящия до него чех, каза: „Господин Вешин, този момък ми вдъхва доверие!" След това се обърна към мене и рече: „Момко, би ли се съгласил да дойдеш на служба при нас? Ще ти дам голямо възнаграждение. На нас ни трябват честни хора, какъвто си ти. В това се уверих от твоето изказване. Пак, ако е възможно, доведи ми и други честни хора като тебе -10-15 души и повече - само през време на кампанията по приемане на цвеклото за 2-3 месеца. Ще ви дам добро възнаграждение и мисля, че ще бъдете доволни."
Аз веднага съобразих, че това предложение е изгодно за нас. Ще имаме добри заплати, ще пооправим малко материалните работи и отчасти ще се тури край на качамачения режим - ще имаме хляб.
„Аз за себе си приемам вашето предложение и се, надявам, че моите приятели от Арбанаси ще се съгласят. Утре сутринта Ще дойдем 5-6 души." „Добре, утре ще ви чакам", каза шефът. „Ами за изплащането на цвеклото, за което ви помолих, може ли да се надявам нещо?" „Господин Вешин, обърна се шефът към помощника си - идете в канцеларията и кажете, че нареждам да се проконтролира партидата му и да му се изплати още сега."
След проверката оказа се, че всичко е редовно и веднага ми изплатиха сумата 3500 лева.
Отидох си радостен и обнадежден. Всички в комуната се зарадваха и разбира се, се съгласиха още утре да отидем на работа в захарната фабрика.
На следния ден отидохме и веднага ни изпратиха по кантарите в селата Джкминица (Марин), Кесарево (Руси Събев), Крушето (Христо Христов), а мене изпратиха в с. Драганово на 10-12 километра'североизточно от Горна Оряховица. Селото е голямо около 11 хиляди жители и не е на железопътна линия, затова цвеклото се извозваше с камиони. Най-големи злоупотребления (кражби) при приемането на цвеклото се извършваха именно тук, затова кантарът беше спрян за известно време.
Като отидох аз, веднага започна приемането. Аз водех приемателния дневник, като следях същевременно и теглото на кантара. По неколкостотин коли минаваха дневно.
Така хармонично вървя работата три-четири дена. На четвъртия ден дойде при мене един цвеклопроизводител - цял дрипав. Ризата му дупка до дупка - съдрана, панталона му - също. Повика ме настрана и ме заговори: „Господин Камбуров, както виждаш положението ми е окаяно. Работя с цялото си семейство: четири деца, жена ми и аз и не мога една риза да си купя! Гладуваме на общо основание! А ония там (във фабриката) на меките кресла ядат труда ни, смучат кръвта ни.
Както виждам и твоето положение не е много розово. И ти си един бедняк като мене. Те и твоят труд ще използват стопроцентово, а на тебе ще подхвърлят един къшей. Слушай, г-н Камбуров! Така не бива да се оставяме да ни експлоатират - да ни пият потта и кръвта! Но да направим следното: Аз ще докарам примерно 1000 килограма цвекло, ти ще го запишеш 1200 килограма. Днес ще запишеш 200-300 килограма повече, утре - 200-300 килограма и така до края на кампанията ще се събере, да речем 40 тона в повече и ще си го разделим: стойността на 20-те тона за тебе, а на останалите 20 тона - за мене. И ние да разберем нещо от нашия труд."
„Слушай, приятелка, рекох. - Една буца злато голяма колкото Стара планина да ми дадат, не бих се съгласил да надписвам! за нищо на света не бих си продал съвестта, за да служа на лъжата и кражбата! Аз съм млад, но те съветвам - никога не пожелавай чуждото! Бъди честен! Бог благославя малкото, придобито по честен път, а многото, придобито с лъжа, измама или кражба, носи проклятие и десетократно по-голяма загуба!"
Разбира се, човекът си отиде. По-късно се разбра (някой ми показа), че той бил изпратен от шефа да се провери дали „гредата" на честността е стабилна или прогнила.
От този момент аз станах едва ли не най-довереното лице на шефа. Кантарите, дето работеха нашите хора, всякога показваха не дефицит, а излишък от процентите, които снемахме за кал и пр.). Това обстоятелство способствува през следващите години да се предпочитат хора от Бялото Братство. И наистина, през следващите години до 1928 година, когато почина шефът, аз изпращах по 15-20 души наши хора от Изгрева и от провинцията и всякога показваха най-високи качества на честност и Преданост в работата.
