Веднъж присъствам на едно събиране. Една сестра разказва една опитност на някаква друга сестра, която е имала с Учителя. Разказваше я изопачено. Аз ставам и казвам: „Защо изопачавате нещата? Аз съм това лице в тази опитност." Отвърнаха ми: „Това не може да бъде! Ти не може да имаш такава голяма опитност." Не ми повярваха. Аз бях дълбоко възмутена и обидена. Дадох си дума повече да не разказвам никому нищо. Изпълних обещанието си. Затова досега не съм разказвала. А сега ще ви я разкажа.
Като учителка бях командирована в Македония. За Коледа си дойдох в София. Тогава Коледа беше на 7 януари, а Бъдни вечер беше на 6 януари. После, десетилетия по-късно, измениха календара и сега Бъдни вечер е на 24 срещу 25 декември. Дойдох си в София, посрещнахме Коледа и на третия ден на Коледа стана най-голямата бомбардировка над София. Беше 10 януари 1944 г. От Министерството на Просветата ни дадоха ваканция до месец февруари. А през февруари трябваше да заминавам за Скопие. Тогава сръбските шумкари, така наричахме партизаните тогава, нападаха и обстрелваха влаковете за Скопие. Положението бе опасно. Отиваме с брат ми в Мърчаево, при Учителя. Брат ми Го запита: „Учителю, Драга трябва да замине за Скопие като учителка. Граждански е мобилизирана. Ако не отиде - наказват. Положението е опасно. Какво да правим?" Учителят е седнал на стол, прекръстосал е двете ръце на коленете си, мълчи, мълчи и накрая каза: „Да, трябва да замине." „Учителю, направете нещо, за да не отива. Положението там е опасно." Учителят отсича: „Да отиде!"
На другия ден Централната Софийска гара бе бомбардирана. Отидохме на военна рампа, сега гара Север, и там трябваше да се качи. Пристигна един влак от Цариброд. От един вагон течеше кръв. Чудим се какво е това. А там са нахвърлени избити български войници от сръбските партизани, натоварени във влака, за да ги донесат в София и тук да ги погребват. Брат ми, като видя всичко това, каза: „Втасахме я сега." Нямаше как, качихме се на влака. Той беше пълен с войници. Само един вагон беше определен за граждани. Стигнахме до Цариброд. Там видяхме, че беше разрушен моста на река Нишава, за да се попречи на влаковете да минават и да се движат към Македония. Слязохме от влака. Гледаме - широка река. Бяха сложили камъни, а върху камъните дъски и по тях трябваше да се премине от единия край на реката до другия. Аз държах в едната си ръка куфарче, а в другата - чанта. Седя и се чудя: „Боже, как ще премина сега тази река? Ще се прекатуря и ще падна в реката." Точно в този момент идват двама войници. Единият ме хвана за едната ръка, другият за другата ръка и така, по дъските, преминахме реката. На отсрещния бряг ни натовариха в товарни конски вагони. Затвориха вратите и ни заключиха отвън. Влакът тръгна. Можеше да слезем, само ако ни отворят вратите отвън. Влакът пътува, върви донякъде, после спре и се връща назад. Чуват се гърмежи на пушки и картечници. Значи партизани бяха нападнали влака. През цялото време аз пея 91 Псалом, Махар Бену Аба, чета молитви. Тия, които са около мене, започват да викат срещу мене: „Стига си пяла. Стига с тия песни. Не виждаш ли, че отиваме на смърт, а ти си се разпяла." „Докато аз пея, бъдете спокойни, никой няма да загине!" Така влакът върви напред, спре и след това тръгне назад. Ту напред, ту назад. Часове наред. През цялото това време аз пея и чета молитви. Тогава от София се тръгваше в 6 часа и следобед се стига до Скопие. А сега, мина следобед, дойде вечерта, премина цялата нощ и чак на другия ден на обед чуваме шум и гюрултия. Казват някои: „Май ни оградиха партизаните и ни е спукана работата." А ние сме затворени отвън и не можем да слезем. Някои отварят вратите отвън и ние виждаме, че сме пристигнали на гара Скопие. Целият град беше излезнал, за да види влака, надупчен с куршуми. Като отвориха вратата, аз бях до нея и видях, че началникът на влака каза: „В този влак пътува един праведен човек, за да можем да стигнем тук живи и здрави! Целият влак е надупчен с куршуми и няма наранен и убит нито един човек." Така минахме през зоната на смъртта. Нямате представа какво нещо беше. Цяла нощ сме били на косъм от смъртта. Партизаните вдигаха релсите във въздуха с бомби. Обстрелваха влака. Войниците слизаха и оправяха релсите, а партизаните ги обстрелваха. Ето така пристигнахме в Скопие. Поглеждам към часовника на гарата, да видя колко е часът. Точно под часовника гледам братя и сестри, които ни чакат. В Скопие имаше братска група от Бялото Братство. Там беше Ганчо Генчев, който беше комендант на града, с униформа и пагон на раменете. Там беше сестра ми Надежда, която ме чакаше; и други братя и сестри. Като ме видяха, всички извикаха в един глас: „Ето кой е докарал влака невредим от София." „Аз само пях и се молих, а друг го докара невредим. А този, който го докара невредим, от Него имате много здраве." Тогава бъркам в джоба си и изваждам една ябълка. Тази ябълка я нося от село Мърчаево. Като се сбогувах с Учителя, той взе една ябълка и ми я подаде. „Тая ябълка ще я занесете на братята и сестрите в Скопие да си я поделят. Всички ме гледат изненадано, вторачват се в ябълката и мълчат. „Много здраве ви изпраща Учителя и по мен провожда тази ябълка, за да си я поделите!" Подадох ябълката, те се преброиха и се оказа, че са точно 12 човека. Разделиха ябълката на 12 части и на мен дадоха да я раздам резен по резен. „Сега разбрахте ли, кой е спасил влака?" Всички отговарят: „Разбрахме", повтарят го всички. И след това дойде такова време, когато да ми заявят, че така опитност не може да ми се случи, и то именно на мене, понеже съм била много обикновена, невзрачна и неугледна. А те не знаят, че Бог на лице не гледа, а Бог в Дух съизволява на верните Нему в Дух и Истина. Това е Законът. Да го знаете и помните.
