НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

54. Мария Здравкова Милева. 54.1. Първа среща с Учителя чрез отпечатана брошура

I. Между истината и легендата. Д-р Стефан Кадиев ТОМ 17
Алтернативен линк

54. Мария Здравкова Милева.


54.1. Първа среща с Учителя чрез отпечатана брошура


На 24 април 1959 г. ние заварихме сестра Милева в малката й дървена къщичка на Изгрева. Колкото и малка, дървената къщичка изглеждаше чиста, спретната, грижливо подредена. Антренцето - грижливо подредено, чисто, в стаята - чисто, прясно измазано със зелена блажна боя. Леглото й - застлано с чисто, синьо одеало, полуоткрито от едната гънка, през която се вижда чисто бял чаршаф. На стената над малката кушетка виси портретът на Учителя. Всич­ко в стаята свети от чистота и издава добрия вкус на домакинята.


Въпреки своите осемдесет години, сестра Милева е бодра, изправена, с бистър ум, пълно съзнание, добре ориентирана в действителността. Тя се оп­лаква от шум в ушите, настъпил през последно време, против който търси ле­карска помощ. Страда и от ревматизъм, който значително я затруднява при продължително ходене. Тя скоро схваща целта на нашето идване при нея. Ма­кар и прескачайки от тема на тема - нещата я силно вълнуват и тя не може да разказва за тях напълно спокойно, - тя ни разказва следното:

- Аз съм родена на 12 април 1880 година във Видин. Баща ми беше замо­жен търговец. Значително състояние му беше донесла моята майка, също по произход от търговско семейство. Баща ми беше много разумен, стегнат, строг човек, чиято дума тегнеше като тежко злато. Каквото кажеше, думата му на две не ставаше. Беше много религиозен, разбира се, по православному, пазеше постите строго и искаше и от нас същото - дума да не става да се яде блажно през пости. Майка ми също беше религиозна, вярваща жена. Аз никак не се чудех, когато по-късно, като се научи, че съм във връзка с Учителя, се загрижи сериозно заради мене - дали не съм си продала душата на дявола. Знаете тогава какво се приказваше за Учителя и какви слухове достигаха до нея. За състоянието и възможностите на баща ми говори фактът, че той през онези години можа да поддържа брат ми да следва медицина в Монпелие и то прид­ружен от жена си, да издържа и сестра ми и мене в пансиони до свършване на гимназията.

Омъжих се рано, наскоро след свършване на гимназията. Мъжът ми бе­ше инженер, добре поставен в обществото, аз можех да си бъда като домакиня вкъщи и да се занимавам с четирите деца, които идваха едно след друго. Поз­навах живота на интелигенцията в града ни, дните минаваха, а все нещо като че не ме задоволяваше, нещо ме теглеше към нещо хубаво, възвишено, далеч­но. Времето вървеше край брега на Дунава, аз чувствувах как моите интереси се разширяваха и далече надхвърляха малкия кръг на моето обичано семей­ство.


Първата ми среща с Учителя беше една случайно попаднала в ръцете ми печатана беседа - една мъничка брошурка, която отведнъж ми грабна сърцето. Аз четях и препрочитах, отново се връщах към прочетеното. Като че не бяха букви, а огнени знаци, които се отпечатваха направо в сърцето ми. Струваше ми се, че в самата мен, някъде в дълбочината се издигаше област, потискана от грубата действителност, но винаги жива, свързана с кръвта и плътта ми. Аз се затворих в стаята си, четях и препрочитах и мислех: „Но защо не се печатат повече такива книги!" Аз не знаех нищо за Учителя, не знаех откъде ми попад­на тая книжка в ръцете. Това беше през 1916 г.


54.2. Катастрофата


Животът течеше и нахвърляше върху мене своите обикновени грижи и аз като че бях забравила както за книжката, така и за впечатлението, което тя ми беше направила.


Но през 1918 г. ние изживяхме страшна катастрофа. Едно от моите най- любими деца, момче, заболя от апендицит и набързо умря. Съвсем наскоро се случи още едно нещастие. Мъжът ми беше станал индустриалец, построи фаб­рика, която му обещаваше добри печалби. Но вместо печалби, може би поради общата криза - беше тогава война, - той загуби както фабриката, така и капи­талите, които беше вложил в нея. Случи се още по-лошо нещо - той залиня и набързо умря. Беше едвам на 44 години. Аз останах вдовица с три деца на ръце. Трябва да призная, че при всички условия аз все още разчитах на по­мощта, която моите родители ми оказваха и която ми даде възможност все пак да съществувам.



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


НАГОРЕ