През лятото на 1920 г. Учителят беше заминал в гр. Сливен. С една малка група от 10 братя се качват на Сливенските сини камъни при извора Куш Бунар, опъват няколко палатки, направят няколко колиби от шума, обзавеждат се добре и прекарват две седмици сред природата. Решението на възрастните братя е било да не се допущат сестри на тази екскурзия, което се спазва стриктно. Дори сестри от гр. Сливен също не могат да се качат горе, макар че желаят да бъдат около Учителя.
Пристигат братята на Сините камъни, Учителят ги посреща сдържано, сериозно и строго. Братята застават пред Него и Иван Радославов започва да излага случая. Той говори вдъхновено, убедително на висок академичен стил с такова вдъхновение, че другите двама от делегацията слушат със зяпнали уста и само кимат с глава, Потвърждавайки, че са съгласни с Радославов. Учителят обаче мълчи, смръщил чело, три дълбоки бръчки са се врязали в челото Му, нито дума не казва. Колкото повече говори брата, толкова Учителят става по-строг и гневен. Свършва брата, Учителят мълчи. Става чак неудобно. Братята се чувстват неловко. Накрая се обръща към Радославов и му казва само една дума: „Усра се!" Останалите не могат да повярват, че Учителят е способен да каже такава дума, защото те знаят, че се усират само малките деца и старите хора, но при особени случаи. А тук тази дума не върви след такава дълга реч и пред такава делегация. След няколко секунди те усещат действието на тази дума, навеждат глава и се засрамват. Изведнъж Учителят отсича: „Вие извършихте една голяма глупост!" Братята остават като гръмнати, всичката им увереност пропада. След това Учителят продължава: „Ученикът няма право да коригира Божественото. И понеже Вие си позволихте да коригирате Божественото, ето какво ще ви се случи: единият от вас още тази година ще си замине. Вторият от вас ще изгуби богатството си и ще остане последен бедняк, а третият от вас ще остане сам, самичък и никой няма да го погледне."
Братята си отиват като попарени още същия ден. Лазар Котев, който бе финансирал пътуването на делегацията следващата година фалира и от богатството му не остава никакъв помен. Тодор Бъчваров си заминава същата година и двамата от делегацията присъствуваха на погребението му. А Иван Радославов дочака дълбоки старини. След като онзи предприемач го излъга и му бе ипотекирана къщата и местото, той загуби всичко и трябваше да дойде на Изгрева да живее в една барака. Дъщеря му Люба се помина, а след нея и жена му и той остана сам самичък. И което е най-важното, на Изгрева имаше около 200 човека, които се надпреварваха как да си услужат един на друг, та да вървят в Учението както трябва, но за брат Иван Радославов никой не се сещаше нито да го погледне, нито да му занесе една чаша вода. Той бе забравен от всички, макар че беше на Изгрева. Като че ли някой бе изтрил от паметта на всички, че този човек го има и той съществува. Накрая ако случайно някой отиваше при него, посочваше себе си казваше: „Ето един, който се опита да коригира Божественото!" Беше покъртителна сцена и поука за следващото поколение. Ние сме свидетели как думите на Учителя се изпълниха точно.