ДОРА КУРТЕВА (1900 - 1997 г.)

МОЯТ БАЩА, ГЕОРГИ КУРТЕВ

Баща ни, Георги Куртев, имаше многолюдно семейство; пет дъщери и един син. Една от дъщерите бях аз, Дора Куртева. Част от моите спомени се дължат на разказите на моя баща, а друга част - на моите лични наблюдения в семейството, в което живеех.

Когато съм била малка, според разказа на баща ми, Учителят бил започнал да държи сказки по френология из градовете. Веднъж баща ми получава едно писмо от Димитър Македонски, който е рожден брат на Тодор Стоименов от София. Писал на баща ми следното: „Георге, г-н Дънов ще дойде в Айтос и ще държи сказка по френология. Непременно да посетиш сказката." - „И - казва тати - аз посетих сказката, запознах се с Учителя и го поканих на гости." Отначало Учителят казал: „Не, аз съм на хотел." Обаче баща ми му казал: „Г-н Дънов, за благословение заповядайте на обяд." И той казал: „Добре." И наистина той дойде, сложихме масата, каквото имахме за ядене. Седна той, точно насреща на масата така, че от двете страни на Учителя бяха баща ми и майка ми, а ние, децата, на една малка софричка долу сме наредени на храна. По онова време децата се хранеха отделно от възрастните на малка софричка. А аз още от малка обичам да заглеждам хората. Независимо какъв е, дали е беден, богат, циганин или просяк, обичам да оглеждам хората. И така, аз се оказах на малката софричка, седнала точно срещу него и се случи така, че го гледам направо в очите. Учителят също ме гледа, после огледа всичките деца и направи някои изказвания. За най-голямата ми сестра, Цветанка, каза, че тя има духовна връзка с него и с невидимия свят и направи един опит с нея пред всички ни. Учителят сложи ръка над главата й и тя се извлече от тялото си в невидимия свят и ние чувахме само говор от устата й, да разказва за неща, които тя виждаше в онези светове, през които Учителят я прекарваше и водеше. Този опит е направен за уякчаване вярата на баща ми в способностите и знанието на Учителя. За моя брат Учителят се обърнал към баща ми и му казал: „Той върви по твоя линия." А за мен Учителят казал: „Туй нито е лъгало, нито ще лъже." Но баща ми понеже в онези години вече се занимава с четенето на окултни книги, знаел за прераждането и решил, че аз имам връзка с някои преродени родови духове. Обърнал се към Учителя и му казал: „Г-н Дънов, аз много добър чичо имах. Имах еди-кой си чичо, да ни би той да се е преродил в нея?" Чичо ми се казваше Георги. „Не, не" - казал Учителят. „Никакъв чичо, никакъв Георги, то идва от един висок свят." Така е казал за мене Учителят на баща ми. И това нещо баща ми го е казвал в продължение на моя живот три пъти. Напоследък, когато щях да дойда в София и преди да си замине, баща ми пак ми каза тия работи. И аз бях много доволна от това, че Учителят е посочил у мене такова хубаво качество. Наистина аз не можех да лъжа, нито малко, нито много. Абсолютно никаква лъжа. Някога съм икономисвала истината, това не отричам, но общо взето щом икономисам истината, аз веднага се коригирам в себе си: Не, това не е вярно, истината е тази. Не мога да лъжа. Защото съм чувала хора, които тъй изкусно лъжат, че просто сами започват да си вярват. Но за мен е изключена лъжата. И Учителят много право е казал. А той вижда всичка, знае всичко, може всичко. Това е за детето, гдето нито е лъгало, нито ще лъже.

Учителят идваше в Айтос. Вече бях по-голяма, и съм отишла да го поздравя. Ние бяхме много деца в една малка къщичка и да искаше, той нямаше къде да се подслони при нас. Затова Учителят идваше в друга една къща, там хората бяха по- богати, имаха по-големи възможности за посрещане и приютяване на Учителя. Та в тази голяма къща Учителят отсядаше и аз отивам да го поздравя. Обикновено в такива случаи при Учителя имаше някой посетител, а други чакаха реда си. И както чаках в това време, започнах да плача със сълзи, ама така плача, от душа и сърце. Виждам, че в мене нещо плаче от сърце и душа и се чудя защо плача. Това е необичайно за мене. Наближава времето да влезна при Учителя, избърсвам сълзите си, влизам при него, целувам му ръка, сядам на стола и не си спомням какво съм го питала и той какво ми е отговорил. Но запомних едно, че плаках от сърце и душа. И след години, вече в последните дни на баща ми, аз му разказах този случай. „Тате, защо когато исках да вляза при Учителя всякога много, много плачех, без да зная защо?" А той ми каза: „Защото душата ти е познала Учителя." И наистина, след като си замина тати, в една беседа, не си спомням точно коя, намерих тези думи и аз няколко пъти го прочитах в беседата на Учителя, че ученикът плаче, когато душата му познае Учителя си. Разбрах, че има свещен плач. И сега, когато се съберем в края на месеца, да отпразнуваме денят на Учителя, на 27, на всяко число от всеки месец, седнем там на масата, наредим се и аз винаги си плача. Като стане дума за Учителя, аз винаги плача и не знам защо го правя. Вътре в себе си го чувствам този плач като свещено място и от това свещено място получавам помощ и всеки момент то ми помага. Това е за мене светая светих. И всяко нещо, което съм поискала, Учителят винаги ми помага и то веднага, „а ла минут". Имам един много интересен случай, но той е много маловажен за вас, но аз ще го разкажа, макар да изпитвам неудобство. Касаеше се за едно пръстенче. Бях си загубила едно сребърно пръстенче, което Надка Боева ми бе подарила, долу в избата при мивката. Когато мия чиниите, аз свалям пръстените от ръцете си и ги слагам в джоба на една престилка, за да не се цапа. Измия ли чиниите, бъркам в джобчето и отново ги слагам на пръстите си. Обаче веднъж съм забравила да си ги сложа на ръцете след измиването на чиниите и съм сгънала престилката и съм я сложила както обикновено в чекмеджето на масичката. Мина известно време и по едно време виждам, че пръстените ги няма на ръцете ми. Отивам да ги търся, изваждам престилката от чекмеджето и едното пръстенче с камъче падна долу на земята, видях го къде се отърколи, наведох се и го взех. А онова, сребърното пръстенче го няма, мислих, че и то е паднало долу и го търся, търся, но не мога да го намеря. Обърнах наоколо всичко - няма го. Дойде един брат и една сестра, помогнаха ми и вдигнаха шкафчето с печката, оглеждаме насам и натам, няма го. Както и да е, примирих се. Обаче се качвам горе в стаичката, където имам снимките на Учителя и ми дойде наум да се обърна с молба към Учителя. Свързах се мислено с него и казах: „Учителю, кажи ми къде ми е пръстенчето." В същия момент чух: „В чекмеджето." Така ми се стори. Отивам, дръпвам чекмеджето, а пръстенчето вътре, точно на средата на чекмеджето. А преди малко, когато проверявах вещ по вещ, игла по игла, там нямаше нищо. А сега имаше. Взех го, благодарих на Учителя и си го сложих на пръста. Това е един малък, обикновен пример, но и за много други работи и по-дребни, и по-едри, и когато съм затруднена с някои проблеми от моя личен живот, аз винаги към него се обръщам, винаги към него насочвам мисълта си. И получавам отговор и разрешение на въпроса. Това показва, че Учителят винаги е между нас и всякога ни чува и ни помага. Но защо? Това означава създадена вече връзка между ученика и Учителя. Тази връзка е връзка между човешката душа, която е познала Бога и има общение с него. А това общение става чрез молитвата на ученика към Бога.

Учителят често извикваше всички ръководители на братствата в България, понякога им държеше беседи, правеше им съобщения или им даваше напътствия по общата работа на Братствата. При едно такова събиране, Учителят казал: „Всички вие сте ми много добри мили ученици, но най-добрият ми е брат Георги Куртев, единственият най-добър на света ученик." Това изказване често го разказваше ръководителят на братството на Нова Загора - Георги Маринов. Дъщерята на Георги Маринов, Ричка, са омъжи за Методий Шивачев, който впоследствие стана ръководител на Нова Загора. Та това изказване през многото години сме го чували както от сина, Марин, така и от дъщерята Ричка, което го знаеха от техния баща, Георги Маринов. Тези похвални слова от Учителя аз ги смятам не като хвалба, а като пример зa подражание и като образец на един истински ръководител.

Баща ми, Георги Куртев, имаше винаги контакт с невидимия свят. Аз много пъти съм го виждала как разговаряше и жестикулираше с някого пред себе си, когото аз не виждах. Един ден той ми каза: „Вземи оправи и разтреби стаята, защото ще ни дойдат гости." И аз докато оправя стаята, поглеждах навън през прозореца и очаквах да дойдат гостите през портата, защото при нас идваха много гости. Обикновено почукваха, повикваха и някой отиваше да ги посрещне и доведе при баща ми. Но тук се случи съвсем друго нещо. Баща ми се обърна и започна да приема гостите с разни движения, като им посочваше кой какво място да заеме. И между другото каза, че ще имаме един много голям гост. Аз оглеждах стаята и нищо не виждах. Моите очи бяха отворени за физическия свят, но затворени за духовния свят. Аз виждах как баща ми разговаряше с този голям гост, с жестове и с думи. Аз се ослушвам и разбирам, че баща ми пред мен разговаря на някакъв език, който аз не разбирам, с този голям гост. След като свърши разговора, той се обърна към мене и каза: „Ето, вече гостите си заминаха, свободна си." И каза: „Да, с един много голям гост още ще имам аз разговор." И наистина той разговаря с него, с този голям гост, който аз не виждах, който не знам кой беше и как се казваше. Баща ми не каза нищо.

Веднъж аз стоя на неговото легло и той ми казва: „Доре, където седиш ти, Учителят беше седнал там и един час разговаряхме с него." После ми обясни с какъв костюм и как е бил облечен Учителят. Разказа ми какво Учителят му казал: „Георге, ние сме доволни от тебе, хайде ела вече да си починеш. Много стрели те стрелят, но ти преодоляваш. Затуй ела вече да си починеш." А баща ми каза: „Учителю, ръцете ми държат, краката ми държат, очите ми виждат добре, нека още малко за делото Божие да поработя." А Учителят запитал: „А кога тогава?" И баща ми му казал: „Когато Бог Отец каже." И Учителят кимнал с глава: „Е, добре." Баща ми живя още няколко години след този разговор с Учителя. Баща ми си замина на 14 февруари 1961 година.

Баща ми имаше хубав глас и често си пееше „Ще се развеселя" - песен от пророк Исайя. Баща ми често споменаваше, че негов духовен ръководител е пророк Исайя. В молитвите си в 12 часа, полунощ, той пееше: „Ти си ме, мамо, човек красив родила" - от Паневритмията. Обичаше да пее една евангелска песен от първите години на неговото духовно подвизаване: „Честит тоз ден, кога стана". Последните думи на нашия баща Георги Куртев бяха: „Деца мои, следвайте и прилагайте делото на Учителя. Бъдете верни на Делото Божие. Бъдете умни, добри, честни, любящи, справедливи, обичайте се и си помагайте. Посрещайте с любов гости и изпълнявайте задълженията си. Бъдете будни за всички. Стъпвайте по моите стъпки и не бойте се! Аз няма да ви оставя никога. Вие сте моето богатство и съм доволен, че всички възприехте делото на Учителя. И стремете се да го прилагате в пълнота. Когато си замина, вземете снимката ми и изливайте болката си, и аз ще ви помагам." За мен днес той е жив, както преди, така и сега, и в бъдеще. Необходимо е само чиста и здрава връзка.

Накрая, в последните си дни на земята пред брат Добри Ганев той си е предсказал и деня на заминаването и лично си е написал некролога. При заминаването си се е ръкувал с дъщеря си Донка и брат Добри Ганев. Вдигнал си е ръцете нагоре и казал: „Господи, приеми душата ми и предавам духа си в Твоите ръце." И тихо, мирно, спокойно си замина и с това приключи земния си живот.

Тези мои думи за вас ще бъдат спомени за брат Георги Куртев, а за мен, неговата дъщеря, са живи случки и събития в моя живот.

Записала: Марийка Марашлиева