Аз се раждам 1914 г. 16.Х1., по ново 29.Х1. Учителят много правилно се произнесе за мене като каза: "Вашето слънце се обработва от Юпитер", защото аз съм Стрелец. Баща ми, идвайки вече от Одрин, още млад, енергичен в една от най-хубавите главни търговски улици на Пловдив си създава много хубав обущарски магазин. С много калфи, много работници, много помощници. Той имаше ръка, работеща изящни дамски обувки и там се раждам аз вече в това семейство, което си има своите евангелски традиции. Като деца бяхме потопени в църковната атмосфера вкъщи и в училище. Това бяха трите основни бази, в които ние се движехме. Имахме много хубав живот със своите роднини и с православните приятели, които много уважаваха майка ми и баба ми заради техния много висок морал. Галилей завърши гимназия в Пловдив. Сега в 1928 г., но не помня светлата сряда. С дядо ми отидохме на черква, защото в евангелската черква има богослужение в 10 часа, неделя сутринта и вечерта, и в сряда вечерта. Това бяха богослуженията, а пък през седмицата в петъчен ден жените имаха женско събрание и там разработваха евангелски стихове, освен това имахме младежко евангелско дружество, в което пък всяка неделя след обед имаше специална служба, където някой от младежите изнасяше реферат на религиозна тема, из живота на някой велик човек и така добихме доста голяма ерудиция за детската си възраст. Майка ни ни четеше много хубави приказки и винаги така ни приспиваше. Дядо ми беше с много големи интереси духовни и литературни, имаше огромна библиотека. Голяма, много голяма библиотека и той знаеше английски, баба ми знаеше английски, майка ми знаеше английски, така всичките. Нашият дом беше наситен с много духовна светлина, с много музика, мога да кажа, че ние сме имали едно много красиво и щастливо детство. Защото помня около празниците, още през месец октомври получавахме от нашето духовно библейско училище вече стихчета, които трябваше да заучаваме, за да ги казваме на Коледното тържество. Това бяха стихчета от стария завет, от пророците, които предвещават идването на Христа, от Евангелието, картините на Рождество Христово.
Тогава системата на училище беше по-друга. Първите четири години бяха отделения, вторите три бяха прогимназия и след това пет години гимназиален курс. Когато Гали влезе в прогимназиалния курс, дядо ми му подари цигулката си и Гали тогава започна да учи цигулка и попадна на един много добър педагог и още от тогава той започна в черквата да свири по разни тържества и богослужения, имаше оркестър от негови приятели, едни от които свиреха 1-ва, Н-ра цигулка, така две цигулки или пък с китара, с хармониум. Гали пееше хубаво, аз също. Ние участвахме в хора при черквата. Това беше нашия духовен живот там. Гали беше много обичан, понеже беше красив и внимателен към всички. Да не казвам колко го харесваха вече, много хора го харесваха с разни цели разбира се отправени към него, а други го харесваха за неговата духовна дълбочина, която проявяваше. Понеже тогава имаше много случаи на изпращане в странство със стипендии за пастори, тази вълна някакси го отмина. Отмина го тази вълна, предполагам, че Учителят е имал намеса и в живота на майка ми, за да може да изживее тези много силни сътресения. Мизерията по обсадата на Одрин, тревогите от самолетите, които така са хвърчали върху къщите, спускали някакви бомби ръчни.
В 1928 г. в светлата сряда, когато отидохме на черква, помня че тогава говори един индус, който е приел християнството. И този индус беше тръгнал да обикаля Европа със своето индуско одеяние, с едно, помня го, много хубаво розово наметало, с бял копринен пояс. Тя той държа една много хубава проповед и се завърнахме вкъщи и си лягаме. В 9 часа ужасен тътен разтърси цялата къща, стана голямото земетресение в Пловдив, 1928 г. Къщата ни не пострада, защото беше на скала. А насреща ни имаше хълм, на който всеки пет минути земята се тресеше, а в равнинната част на Пловдив лумнаха пожари, огньове. Знам, че цар Борис тогава дойде още на сутринта да види какво е положението. Беше голямо бедствие. Аз завършвах тогава трети клас и щях да постъпя в четвърти в гимназията и останах още една година. Обаче майка ми и баща ми решили, че в Пловдив не можем вече да живеем. Не зная каква вълна така ме обзе, а аз без да зная тяхното решение, бях вече в четвърти клас, в края на годината една моя съученичка нещо ме питаше, какво ще правим. Викам: "Догодина аз ще бъда вече в София", ама без да зная. И действително майка ми и баща ми решават другата година да се прехвърлим и да живеем в София и аз пристигам още през лятото тука в Красно село в София при сестрата на майка ми. Там спяхме, те имаха една къща допълнителна, до тяхната къща, голямо място, просторен чист въздух.