12. КОНКУРС ЗА БАЛЕРИНА

Пропуснах нещо много важно, когато живеехме до Р. В. Радев. Аз много обичах музиката и си композирах мелодии и сама си ги пеех и играех. Играех и казачок. Веднъж прочетохме във вестника, че има конкурс в София, балетен спектакъл за малки и големи, на който ще присъствува голяма балетна комисия, на която ще присъствува Анастас Петров, който беше директор и балет- майстор на операта. И най-важното беше, че ще пристигне и присъствува балет-майсторката от Дрезденската балетна школа. Аз пощурях. Започнах да настоявам пред баща си да ме заведе да участвувам и аз. „Ами как ще отидеш, когато не си била нито в школа, нито си била на уроци, само си играеш казачок и твои балети! " Но по моето настояване най-сетне отидохме. Нямаше време за бавене, защото денят беше определен. Имаше само 3 - 4 малки момиченца и другите бяха все големи. Това беше по време на големите прима-балерини Надя Винарова, Воронова. Дойде време и за моето влизане. Когато видях голямата комисия ми призля. Дрезденската балерина беше млада, хубава, с един черен тюрбан на главата и Анастас Петров - директор на народния свободен театър и операта и още кой ли не. Уплаших се, но вече бях там, нямаше връщане. Свиреше само едно пиано. Попитаха ме: „Е, какво ще изнесеш?" „Ами, арабски танци", казах аз и започнах. Пианото започна. След малко казачок. После едно упражнение, което ми даде Анастас Петров. Направих всичко, което ми каза, летях, правих шпагати, завивах се, какво ли не и не зная как съм им харесала, но с музиката се справих добре, защото даваха съвсем други неща, не по такта, но да видят дали спазвам такт. Там бях майстор. Каква беше изненадата ми, когато дрезденката стана, попита Петров и поиска да види бащата на това дете - моя милост. Появи се баща ми, а Петров превеждаше от немски. Тя искаше веднага да ме вземе в Дрезден с нейната кола. „И дума да не става, каза баща ми. - „Там нямам никакъв познат." „Ама, г-н Печеников, вие правите голяма грешка. За първи път се съгласи да вземат балерина от нас. Трябва да бъдете спокойни, това почти не се е случвало в България досега. Тя има късмет." Но баща ми беше категоричен, и моя милост „залезе". Но Петров ме взе стипендиантка в операта и започнахме веднага. Баща ми всяка седмица от Княжево идваше да ме взима вечер в 6 часа от един салон „Алхамбра", който беше до Орловия мост. Тогава се изучаваше балета на Орфей и Евридика. Но и тук късмета ме остави. Един ден, понеже на малките съблекалнята беше неотоплена, бяхме в стаята на големите и там видяхме балерините, които се бяха скупчили около една маса да беснеят от смях и четяха някакво писмо. И четоха едно писмо, къде са били и какво са правили, всичко беше описано. За първи път чувах подобни неща. После, като дойде баща ми да ме взима привечер и ме попита как сме прекарали, аз му разправих всичко дума по дума. Той ме хвана за ръка ядосан и ме затътри към Петров да го търси. „Г-н Петров, край! Мойта дъщеря повече няма да стъпи тук! " „Ама защо, г-н Печеников? „Така и така и... край!" Така стана и край, повече не стъпих поради моята наивност, както и при тоя случай. Значи нямах късмет и за балета и тук. Веднъж имаше вечеринка в „Славянска беседа". И баща ми пощуря и каза: „Ти ще отидеш там да играеш казачок!" Отидох разбира се. Бях в казашко косткомче, с червени ботушки и половин час военна музика ми е свирила и половин час клякам долу, шпагати правя, публиката стана на крака и баща ми беше на седмо небе, целувки, подаръци и толкова. Това беше блясъкът на моята балетна кариера.