Между другите приятели, наши братя от Братството, имахме такива двама братя - Димитър и Михаил. Ние ги знаехме - Митко и Миле Звездински. И двамата родом от Крушево, съграждани на Георги Томалевски откъдето и той беше роден.
Всеки човек е отделна личност, отделен характер, отделна планета. Един ден и двамата сме с Митко Звездински на Бивака и след като там прекарахме, обядвахме, разговаряхме и тръгнахме да си вървим обратно за София и по пътя му казвам: „Митко", понеже той беше доста по-възрастен от мене.
Той беше на възрастта на Георги Томалевски. „Митко, разкажи ми нещо във връзка с тебе, с Учителя." Той беше много словоохотлив. "С удоволствие ще ти разкажа. Аз до I-та Световна война бях първоначален учител. След I-та Световна война останах без работа, а трябва да се живее и постъпих като санитар в инфекциозната болница. Но, признавам си, страх ме беше, защото тогава нямаше тези лекарства, каквито ги има сега. Но беше Великден и аз взех яйца и козунак, и отивам да посетя Учителя на „Опълченска". Учителят ме прие и ме попита, макар че Той знаеше всичко за мен, но трябваше да стане разговор. "Брат, Вие работите ли?" „Работя, Учителю". „Къде работите?" „В инфекциозната болница". „Какво работите там?" „Санитар съм, Учителю". „Като работите там, страх ли Вие е?" Митко сближава двете ръце, като на молитва, и казва на Учителя: „Страх ме е, Учителю." Учителят строго, меко му казва: „Брат, когато почувствате страх, погледнете небето и пет пари не давайте." Като ми каза тези думи, аз вече болните ги приемах и прегръщах, и пет пари не давах за никаква опасност от инфекциозно заболяване." Да. Как наистина изпъкват образи от наши приятели.