2. СУША
В: Бехар, Буча. Песен над равнините: разкази.
Казанлък: печ. и книговезница Гутенберг, 1939, с. 76-84.
Дели Орман!... Самотия, които познават тая безкрайна и дива местност, и които живеят в нейните пръснати селища, знаят какво значи страна, където няма достатъчно вода. Населението, което живее там, здраво закрепено, милее за тая земя, обича я и на ум не му идва да я напусне и подири по-сочна и влажна почва. Та могат ли?... Могат ли да откъснат погледа си от тия просторни ниви, които стигат вековните гори на Дели Ормана, могат ли да не браздят нейната кора, която не винаги е мека и влажна?... Такава каквато е, родната земя, отдавна, в продължение на много години беше приласкала поколенията, които се раждаха, умираха, живееха без ропот, без упрек, че тя няма достатъчно вода.
Тия, които минаваха през нея, когато земята беше нажежена като пещ, през късното лято, почернели от слънцето, със свити очи, в които едва се забелязваха зениците, немилостиво мушкаха своите катъри и бързаха напред, като .че ли се намираха в пустиня и гонеха оазис.
Онези, които пътуваха денем с железница, която достигаше до по-оживени селища, вземаха твърдо решение никога да не пътуват през юлий или август, без да имат време да се запитат, какво правеха и как живееха хората по тия села и колиби с един централен извор, или кладенец, който често пресъхваше, който често липсваше. Никой от тоя, които живееха отсам, пък и самата управа, нямаха време да се запитат, как се живееше там, където водата се мереше с литър.
Но при все това, такава каквато беше, тяхната земя за тях беше благодатна. Познаваха я и си я обичаха. Обичаха я, когато наесен ралата мудно браздеха тъмни бразди и обръщаха черната пръст, която неотдъхнала още, смесена с пресни стърнища, изпущаше сладостен дъх. Обичаха я през зимата, когато окото не се насищаше да гледа побелялата безкрайна равнина, покрита с дебела и мека, снежна покривка, приласкала едрото семе. Обичаха я напролет, когато те знаеха само да работят, неуморно, нестихващо, от ранни зори, до късна вечер, без да имат време да се радват на зелените губери, които се простираха докъдето погледа стига, на пролетните цветя, които се гушеха по синорите, на чучулигите, които с вик и песен прелитаха низко над техните глави. Обичаха я най-много през лятото, когато не сещаха летния пек, който пареше босите крака и изгаряше кожата им. Бяха свикнали с това могъщо дневно светило, което изпращаше потоци сили и топлина, без които техният хляб никога не ставаше. И когато годишните времена, тия вечни и верни спътници на майката земя, които нежно я приспиваха и будеха, се нижеха спокойно, изливайки с пълни шепи благодат и изобилие, населението спокойно и с радост чакаше жетвата.
Но не винаги биваше така. Старите помнеха години, като тази сега, години страшни, отдавна минали, за които рядко се сещаха, но незабравими. Най-страшните, които могат да бъдат в Дели Ормана.
Суша!... Дълга, продължителна, есенна и пролетна, когато вятърът задухваше през октомврий и май, лишен от влага, когато и последната капка вода останала от зимата се изсмукваше от въздуха, лишен от свежест, сух и неумолим. Признаците са ранни. Много ранни за ония, които могат да познават, още когато кракът не затъва в снега над коляното и през пролетта за ония, които жадно впиваха очите в ясносиньото небе, дивно и спокойно през април, чисто, като окото на дете, което не мисли да плаче. Липсват облаци по това небе. И колкото да е красиво с цвета на спокойните морета през деня, колкото да е вълшебно и дивно през спокойните нощи, осеяно с блестящи и едри звезди, това Дели Орманско небе, не е хубаво, не е добро за тях.
Липсват облаци!... Тия крилати скитници, летящи като грамадни птици по небесната шир, отначало бели, вълнообразни, дивни със своята ефирност, гонени от северни ветрове, бавно свличайки се надолу, почернели вече, морни и тежки, напоени с водни капки.
- Няма, няма дъжд, - думаше сподавено и глухо, дядо Първан на сина си, през един късен пролетен следобед.
- Може и да има, тате.
- Знам аз, познавам си земята... На 40 мъченици не вали ли... лошо, -въздъхна той, дълбоко и шумно, и подкара ралото напред.
Земята беше твърда. Воловете мудно се движеха. Трудно се ореше. А царевица беше това, трябваше да се копае. Тук-таме се виждаха жълти зърна, несмогнали да се сгушат в пазвите на майката земя и жадно да се впият в нейната суха гръд. Стойко взема едно зърно, пипва го, обръща го в ръката си и го хвърля обратно.
- Кораво!...
Баща и син замръкват на нивата. Връщат се уморени и несигурни в своята стъпка. Вред такова. Всичко беше посято. Летните посеви много отдавна се гушеха под земята и се мъчеха да разберат, какво става и накъде да вървят. Едва закрепени в сухата пръст те правеха сетни усилия да видят простора и слънцето. Зимните се бяха дигнали само на педя, и жадно чакаха да бликне свежа струя от небето. Пшеницата, царевица, фасул, който се сееше навред, всичко, което трябваше да излезе на бял свят, чакаше в мъчителна жажда.
Сушата идеше, или беше дошла. Всички в село я виждаха. Виждаше я и Стойко, синът на дядо Първана. Беше я видял много по-рано от всичките през очите на баща си, който никога не се лъжеше, усещаше я и сега по мъката, която го чоплеше.
Лошо за всички и за тях. А те имаха двадесет декара, доволно земя -посята с жито, фасул, царевица. Толкова труд!... Бяха толкова души вкъщи, работеха неуморно и винаги сговорни. И добитъка беше много. Стойко разтриваше челото си, охкаше и тъжно думаше:
- Загубена е нашата, тая година!...
В село си приказваха:
- Може и да завали.
- Може! Не е ли ставало и друга година? Гледаш месец, два няма, че като ливнат дъждове, всичко се съживява.
- Такова е мястото у нас. Няма що!
- Ще бъде, ще бъде. Търпение... Божи работи са те - казваше друг.
Приказваха и взаимно се утешаваха, вярваха и се надяваха за облаци, за дъжд. Поглеждаха небето, питаха, гадаеха по него, а то ги гледаше спокойно и безучастно.
Ден след ден, минаваше времето, нижеха се дните, облъхнати от пролетен дъх, сгорещени от ярките и топли лъчи на лятното слънце. Неусетно идеше времето за жетва, наближаваше денят на първия сноп и селото не трепна от веселба.
Това не беше само тяхното село. Това бяха десятки села, по целия Нови-Пазарски край, български и турски, които чакаха безпомощни и ужасени. Сушата, тая неканена гостенка, се простираше надлъж и нашир и като огнена стихия изгаряше всеки стрък. Страшно мълчание, глухо и зловещо, просмукано от палещия дъх на летния пек, покриваше селата, които чакаха и се надяваха за дъжд.
Най-тежко беше положението на животните, тия неми приятели и помощници на човека, които сега се скитаха от едно място на друго, мълком, безропотно с измършавели тела, по които се четяха ребрата, със засъхнали уста и изцъклени очи, те сякаш молеха за капка вода и стрък зелена трева. Големите очи на вола, това вярно и кротко животно, което неуморно служеше срещу една торба храна, която сега липсваше, ставаха все по-дълбоки, по-черни и по-тъжни като бездънни езера. Той не разбираше защо тя липсваше, като трева, сочна и прясна, по безкрайните полета. Стадата, които не бяха малко, имаха същата участ. Тъжно беше да се гледа тоя свят на човешки събратя. Стойко ги гледаше неспокойно и мъчително, безпомощен пред тяхната участ. Техният добитък беше многоброен. Волове, крави, овце - би направил всичко, ако знаеше какво.
Тъкмо по това време в село се разнесе слух. На десет километра от тяхното село, съседни села, турски, над осемнадесет по онова време, щели да се съберат, малки и големи, мъже и жени, да се молят за дъжд. Народът друго не знаеше. В своята проста вяра той се обръщаше към Оногова, Който имаше власт и сила да им се притече на помощ.
Стойко беше чул за това, замисли се и каза на баща си:
- Щели да се съберат, тейко, чух го днес в града, приказваха го в Де мировия хан.
- Не е лошо, синко, такова нещо се е случвало по наше време.
- Капвало ли е? - живо попита синът.
- И още как! Една година, като тая, дяволът си беше турил крака. Валя, съвзе се земята.
Мълчи Стойко, навежда глава, трепва нещо сърцето, овлажниха му се очите и си мисли: "де да може и сега да се съберем да се помолим, че да завали!”...
- Че не може ли сега да стане нещо? - Друго време е сега, синко.
- Ей, там ще се съберат, нека да идем и ние при тях, та заедно...
- Що думаш, синко, с тия от друго вяра, дето няма да бъде!
- Хора, бе тате, като нас, като всички. И те умират за вода и ние тук. Пък и нека тук да бъде!...
- Може я. Що да не може! Попа да каже и да се събере народа - стана дядо Първан и излезе на двора.
Замря приказката, стихнаха гласовете. Стойко стои замислен и гласно се пита: “Какво ли ще стане, ще се съберат ли, ще се помолят ли?”
Изсъхна всичко, на сено стана. Няма храна, няма живот. Ще умре добитъкът, една седмица и не може да изкара.
Същата вечер на мегдана седнали на пейките и праговете, селяните си приказваха. Навсякъде се беше пръснала мълвата, че осемнадесет села щели да се съберат да се молят на Аллаха да дъжд. Стойко беше там, когато заговориха за това. И, както тогава, той рече тихо и плахо:
- Не можем ли и ние тук да се съберем? Може да завали... нали се е случвало и друг път!
- Може я - обадиха се някои.
- Нека се молят ония - рече друг.
- Аз да ви кажа ли, ако капне там и тук ще капне.
- Тъй я, на десет километра Свети Илия няма да забрави своите.
И пак приказката замря. Не се спряха да помислят, да се посъветват, да опитат сетното средство. Скоро вече никой не си спомни, че на другия ден, много хора, уморени и жадни, ще кръстосат прашните пътища, за да стигнат на време на уреченото място, за една работа много важна, от която зависеше хляба на много бедни села и колиби.
Можеше, защо не!... Когато вали всички се мокрят. На няколко километра, защо да не стане това, което е ставало не веднаж? Дъжд!... След петък, когато луната се сменя. Нищо чудно в това. Виж, че целия край се залее с благодатен дъжд. Дано молитвата бъде чута! Ставало е. Столетниците помнят такива случаи. Запомниха всички това, което стана тогава, запомни го най-вече и Стойко.
Нея нощ той не можеше да заспи. Една смътна и неразбрана тревога не му даваше покой. Едно мъчително чувство го терзаеше през деня, то не го остави и през вечерта, с него си легна. Един до друг те лежаха на двора на постлани черги. През нощта сякаш някоя фурна бълваше огън; задухата се чувствуваше през ония нощи, които други години биваха тъй прохладни и спокойни, така чудни с еднообразния напев на щуреца. Стойко лежеше с морна глава, жадни за сън очи и мъчителна болка, сякаш го разпъваха. Сподавено той се питаше - да отиде ли, или не. Известно време той се бори, мета се, ту на една, ту на друга страна, докато най-после притихнал, с избистрен глас си рече: “Ще отида, че каквото ще да става, нека се смее цяло село". Едва тогава той заспа спокоен сън. Дигаха се млади гърди, почиваше си младо тяло, забравил мъка и тревога.
И никой от домашните му, нито от село не видя и не разбра, че нататък по прашното шосе, призори, се движеше един човек, който бързаше и искаше да вземе пътя, преди да са започнали ония да се молят.
Ходжата го видя и позна. “От друго село, от друга вяра", - си помисли той. Приближи се до него и с мек глас му каза:
- Пред Аллаха всички сме равни, за Него няма народ и вяра. Дано той чуе молитвата ни!
- Дано! - рече Стойко, заради воловете, заради добитъка.
И преди да го усетят в село, той се върна; върна се ободрен, успокоен, сякаш го беше лъхнал свеж морски ветрец. Беше му приятно да ходи по нажежената пръст, не сещаше слънцето, което печеше, не сещаше задухата и маранята, която немилостива и тежка, беше захлупила селата.
Запомниха всички това, което се случи през следващите дни. Видяха всички! Дъжд валя, валя изобилно, благодатно. Имаше вятър, беше духнал от северозапад, той донесе гъсти тъмносини облаци, тежки и пропити с влага. Те спокойно се изляха в дъжд. Валя няколко дни наред, сутрин и вечер. Едри капки, животворни, напоени не само с вода, но и с нещо друго, което оживяваше, възкресяваше всичко, жадно се просмукваха от сухата и твърда земя.
Стойко също виждаше. Задушаваше го мъка. Само за техния край нямаше. Техните ниви не бяха напоени. Техните пасища не се покриха със сочна трева. Техните животни не се съвзеха. Изпостапели бяха и едва се влачеха.
Така беше, Свети Илия на десет километра забрави своите.
И един ден Стойко срещна случайно ходжата. Приказваха си дълго, седнали на един дънер между двете села.
На другия ден той подкара измършавелия добитък: крави, овце, коне и волове. Те се движеха последни, бавно и уморено. Стойко ги беше докарал на паша, сочна зелена и изобилна, каквато нямаше по техния край. Имаше позволително да ги пасе, макар и в чужда мера. Караше ги всеки ден. Ребрата след няколко дена не личаха. Караманчо се галеше и ближеше ръката на своя господар, гледаше го с големите си черни очи, гледаше и земята и на свой език, сякаш казваше: “Колко е добра земята.”
Земята беше добра. Стойко знаеше. Той разбираше всякога това, дори и сега, когато тя лежеше пред него, безбрежна, широка и мълчалива, сразена от страшната суша, която нея година не си отиде.
