Един ден майка ми, като пиеше кафе, се задави. Част от кафето отиде в кривото й гърло. Тогава така се казваше, когато някой се задави с храна, или с течност. А човек може да се задави и с капка вода. Започва да кашля, пожълтя, отпадна, не може да ходи. Чудим се какво да правим. Търчим аз и Надя при Учителя. Беше по обяд и всички обядваха в трапезарията. Кръстю Христов беше отвън и го помолихме да каже на Учителя, че сме вънка две сестри и Го чакаме, понеже майка ни е много зле. Кръстю влезна вътре, отиде при Учителя и Му предаде нашите думи. През стъклата Учителят ни видя, че стоим отвънка, но продължава да си говори с приятелите на масата. Ние треперехме от страх за майка ми, а Той не излиза. Той ни видя и пак не излиза. „Боже, защо не излиза, нали ни видя? Майка ни е вече умряла. Да си ходим при нея." Кръстю отново отива при Учителя. „Учителю, двете сестри чакат отвън. Много се молят." Той пак погледна към нас и пак си говори с онези до Него на масата. По едно време Учителят тръгна да излиза от трапезарията и не щеш ли, на вратата Го пресрещна Олга Славчева, и започна да говори с Него. Ние се вайкаме. „Олге, Олге, сега това ли ти беше работата, да спреш Учителя точно сега? Малко ли ти е времето на Изгрева, за да се срещаш с Него?" Олга живееше на Изгрева, а ние живеем в града. Накрая Учителят свърши да разговаря с нея и се приближава към нас. „Е, защо толкова треперите? Защо сте толкова ядосани? Майка ви е добре!" „Но, Учителю, ние сме уплашени." „Майка ви е добре. Тичайте при нея, та да кажете на лекаря да не слага инжекция. Ще я повдигнете на възглавница, ще й дадете гореща вода и с лъжичка да изпие една чаша." Ние се впуснахме и двете да целуваме ръцете на Учителя, но от бързината, вместо да целунем ръцете Му, със зъбите си Му ударихме ръката. Учителят се усмихна. У дома лекарят го виждаме, че е готов да слага инжекцията на майка ми. Брат ми, като вижда какво е положението с май-ка ми, извиква двама лекари. Казали му, че трябва да се сложи инжекция. Брат ми не се съгласил. Единият лекар се разсърдил и го накарал да се разпише, че отказва инжекция и си тръгва. Другият лекар останал, за да види какво ще стане. Ние двете извикахме: „Учителят каза - никаква инжекция." Майка ни беше жълта като лимон. Повдигнахме я на възглавница и започнахме да й даваме с лъжичка топла вода. Малко по малко порозовя, оправи се и след десет минути стана от леглото. А лекарят извиква: „Каква е тази работа?" Ние всички с глас отговаряме: „Учителят я излекува!" „Кой е този Учител?" „Ами Петър Дънов е този Учител." „А, така ли? И аз трябва да отида да Го видя. Какви чудеса стават тук в София. А ние не знаем чрез кого стават."