179. ПОМОЩТА НА УЧИТЕЛЯТ - СВЕТКАВИЦА,

КОЯТО ОТВОРИ ГЛАСА НА ПЕВИЦАТА

В.К.: Значи Вие с брат Христов отидохте на 24 декември 1944 г. в салона, след като бяхте при Учителя. И после?

Л.Т.: И после, вече на 27.12.1944 г., когато Учителят си замина, той влезе при мене. И той имаше обичай, когато ще ми каже нещо трагично, вместо да прави сериозно лице, той с усмивка ми го казва.

В.К.: Това брат Христов.

Л.Т.: Да. Усмихва се и каза, че Учителят си замина. Аз почнах силно да плача, забравих, че същата вечер трябва да изляза в Операта, да пея трудна роля - Марцелина в операта „Фиделио” от Бетховен. А плаченето много разваля гласа. Щото всички тия кухини на лицето се подуват и вече звукът не може да резонира.

Веднага извиках: „Обличам се!”, да ме заведе да Го видя. Той слезе долу за такси, аз се облякох и се качихме на Изгрева.

Л.Т.: Учителят нямаше още ковчег, аз Го имам тук фотографиран върху ложе.

В.К.: На ложе.

Л.Т.: Както беше, да. Приличаше на бяла лилия, току-що облечен цял в бяло. Аз много, непрекъснато плачех. Братя и сестри при краката Му свиреха. Беше положен пред катедрата, където толкова години говори.

И когато се върнахме от Изгрева, можах много малко да почина и като седнах да опитам гласа си, никакъв звук не можех да изпея. А трябваше да тръгна с обичайното куфарче с гримовете си, да се гримирам. Брат Христов ме придружи до вратата на Операта. Влязох, започнах да се гримирам.

И сега - първо действие на опера „Фиделио”. Аз съм сама на сцената, но завесата е спусната. И оркестърът свири [увертюрата] Леонора № 1. Бетховен е написал няколко Леонори - все не ги харесва. Но сега са шедьоври и се изпълняват. Той даже ги накъсал и после са ги лепили.

Аз съм дъщеря на директора на мъжки затвор. Виждат се прозорците на мъжкия затвор, с железа.

Бетховен, ако тури на везните всички опери и само неговата една опера, всичките ще ги бие. Гениална опера е написал. Никой не може да го стигне.

Там има един мъжки хор, само мъже. Режисьорът, когато работеше този хор, всеки хорист беше като солист и му написваше къде да стъпи върху с тебешир, защото те са в карцера долу. Не виждат ни слънце - в тъмнина. И когато ги пуща да излязат отвън, слънцето ги заслепява, защото са били все в тъмно. И първото тенорче (най-дребният мъж избират) като се залюлява, като излезе и запява: „О-о-о-о, слънчев ден!” и залита. И всички имат тука вериги на двете ръце. Един по един излизат и се залюляват. Тази картина само да видите и как пеят, само мъжки хор изпяват. Знаменито е, знаменито! Сега аз гладя на сцената бельо с две ютийки, които са сложени с червени лампички на уж като печка.

Сама съм и затова имах време да се свържа с Учителя. Непрекъснато се моля с цялото си същество и сърце да ми отвори гласа. И когато започна да се нагъва завесата, да се отваря и диригентът ми подава да почна да пея, О, ЧУДО! Учителят се яви в цял ръст. И цялото Му тяло, всичко така правеше.

В.К.: Вибрираше. В светлина ли беше?

Л.Т.: Вибрира и при вибрирането излиза като светкавица, не светлини. Светкавица, както във време на дъжд, която светкавица, ако мине през тебе, ще те убие. А през мене минава тая светкавица и вместо да ме убие, ми се отвори гласът! Почна сам да пее и видях като с дясната си ръка ме благослови и изчезна. И пеех, и пеех, и не знаех, че аз пея.

В.К.: Имахте усещане, че друг пее във Вас.

Л.Т.: Усещах нещо, полуизлъчена съм, като че не съм в тялото си. И ако и в такъв момент, ама не само за тоя случай - във всичките ми роли бях тъй. Ако ми забият една цяла губерка в тялото ми, няма да я усетя.

В.К.: Но имаше ли разлика между другите роли, когато сте били полуизлъчена и сега, в този случай?

Л.Т.: Ама тука беше голяма скръбта ми и много бях плакала. И на премиера съм пяла, но нея вечер както съм пяла... Дойдоха като на премиера, да ме поздравят. Качи се директорът, качи се и тоя, пияницата - режисьорът, от всички страни.

Но радиото гърмеше, че Петър Дънов - Учителят си е заминал. А те всички знаеха, че аз обичам Учителя. От всички страни викаха: „Никога не си пяла тъй!”

В.К.: Значи Вие имахте усещане, че друг пее!

Л.Т.: Аз съм полуизлъчена.

В.К.: Да.

Л.Т.: Във всичките си роли. Учителят за всяко излизане ми пращаше по някакъв плод. Брат Христов го донасяше. Аз не бързах да го изям, ами го криех зад кулисите, по кюшетата. И като го докосна, усещам, че аз правя връзка вече пак с Учителя.