Падаревски бе съвременник на УЧИТЕЛЯ, познат на концертната публика по всички континенти не само като отличен пианист, но и като общественик - той бе президент на Полската република. Падаревски бе представителна фигура с благородна осанка, одухотворено лице и прекрасни големи ръце с фини пръсти, за които не бе трудно да се справят с големите акорди на октавите, ноните, или децимите. На филма, операторите нарочно се спираха да снемат, както углъбеното лице, така и ръцете с пръсти, които буквално се плъзгаха по клавиатурата, а не да се стоварват с цялата си тежест, както правеха много от пианистите.
УЧИТЕЛЯТ бе вече между нас. Един брат, добър пианист, започна да разказва за някои кадри от филма. С няколко думи брата нарисува образа на Падаревски, възхитен от неговата осанка, а най-вече от изключителното изпълнение на Бетховеновата соната, известна с типичния аранжимент и неповторим почерк на музикалната мисъл, характерна само за музикалния гений. Мелодичният мотив, подчертаваше брата - се носеше като едва забележима нежна светлина, посред безброй съзвездия от арпежи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска. По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и педалирането му, за да изгради нежната звучност на сонатата, така както Бетховен е искал.
УЧИТЕЛЯТ слушаше с внимание разказа на брата и побърза да запита:
- А по време на изпълнението Падаревски как свиреше, със затворени очи, или с поглед, отправен встрани и нагоре?
- Да, Падаревски свири със затворени очи, леко наклонена глава, леко встрани и по-често повдигната малко нагоре - отговори брата.
Последва мълчание, след което УЧИТЕЛЯТ наново поде разговора:
- Добрият музикант трябва добре да владее програмата си, техническите трудности не трябва да ангажират и отклонява неговото внимание. Така се постига вглъбяване, без което не е възможно музиката да се докосне до съдържанието на пиесата, това се изисква не само от пианиста или цигуларя, въобще от музиканта изпълнител, той трябва така да свири, че да привлече и самият автор. Не само авторът, но заедно с него трябва да присъстват и онези невидими същества, които са съдействали за „сваляне на музиката" в съзнанието на композитора. Всякога подобно изпълнение действа непосредствено на душите. Именно то е свещеното тайнство, известно като хармонично единство между публика и изпълнител. Всички души жадуват за подобни концерти. А концертните зали са съвременните светилища! Такъв концерт е несравним извор на добри преживявания, съзнанията укрепват във вярата и надеждата за доброто и безмерната хармония, така необходими на човешкото общество. Падаревски е музикален дух, слязъл да помогне на човечеството. Похвална е инициативата на авторите на филма и добре са сторили, като са поканили Падаревски да бъде изпълнител на прочутата на Бетовен - Лунна соната.
УЧИТЕЛЯТ пак запита:
- Освен Бетовен, има ли друг автор, който да има за тема Луната и нейното въздействие?
- Да - отговаря същият брат - това е французинът Дебюси. Той е написал много нежна пиеса, назована „Лунна светлина".
- А има ли възможност да чуем тук, на нашето пиано, изпълнението на тази пиеса?
- Когато разбера, кой от пианистите може да изпълнява Дебюси и специално тази пиеса, ще го помоля да изнесе концерт на Изгрева - допълни брата.
УЧИТЕЛЯТ продължи:
- Само ние нямаме песен за Луната! Имаме за Слънцето, и то прекрасни образци. Всички познавате много добре нашето музикално упражнение -„Изгрява слънцето", ами - „Химна на Великата Душа"? Аз не познавам друга, така съвършена музика за Слънцето и затова тези песни назовавам "химни" на единственото светило, за единствената животворна светлина, която поддържа живота във всички гами, не само на земята, не само на Луната, но навсякъде по нашата Слънчева система. Луната и тя дири Слънцето. Лунните жители, макар и да са облечени в лъчисти тела, поглеждат към Слънцето с благодарност и благоговение и се радват на всичко, което носят неговите благодатни лъчи. Луната се грее на Слънцето, отразява неговата светлина и неуморно работи за добруването на Човечеството.
- Нека сега да изпеем с вдъхновение „Химна на Великата Душа"!
От пианото зазвучаха встъпителните акорди на песента и ние запяхме величествения слънчев химн на душите, осъзнали величието на живота, проявен от слънчевите лъчи.
Многогласното изпълнение на песента бе радостният финал на импровизирания разговор за Лунната соната на Бетовен...
За наша обща изненада, само седмица след разговора, на Изгрева бе изнесен самостоятелен концерт от видна столична пианистка, с програма от Дебюси и Бетовен. Чухме прочутата пиеса на Дебюси - Лунна светлина, а прозвуча и Лунната соната на Бетовен.
Концертът бе посрещнат с голямо внимание. На обичайното място, до катедрата, бе УЧИТЕЛЯТ. Той следеше не само изпълнението на пианистката на физическото поле. Концертът задоволи изгревяни, задоволи и УЧИТЕЛЯ. Той покани пианистката в приемната, откъдето тя излезе твърде много зарадвана, с подарък - новоиздаденият сборник от песните. Ние подразбрахме значението и смисъла на приема - УЧИТЕЛЯТ бе доволен от музиката на Бетовен, Дебюси, изпълнени от даровитата пианистка.
Може би концерта щеше да отлети във вечността като скъп спомен. Подобни приказни дни и вечери на Изгрева имаше много често. Но, ето че бях наново свидетел на следващо, неповторимо музикално събитие, тясно свързано както с филма, така и с концерта на пианистката.
Единствен и вечно мълчалив наблюдател бе познатата и сияйна Луна.
Заредиха се низ от вечери и по далечните небесни висини Луната наедряваше, добиваше блестящ овал и нейната бледа светлина почна да прониква все по-настойчиво. Когато наближи пълнолунието, тя така наедря, като че ли искаше да запълни небосвода и да докаже своята значимост като светило. Тя надникна над хоризонта много смело и настойчиво. Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на нежност светлина.
Разбрах, че заедно с пълноликата Луна, ще бъдем единствените свидетели на тържество от музикален характер. Очаквах музиката. Така и стана.
На фона на разлистените лимони, изпълнили плътно сцената, фигурата на УЧИТЕЛЯ се очертаваше с яснота, при все, че единствената светлина бе все пак слязла от висините на Луната.
Пианото прозвуча. Понесоха се нежните тонове на мелодична линия, странна и непозната по строеж. Само с един пръст на дясната ръка, леко извлечената песен прелетя в пространството и бе невидим привет към мнозинството, слязло от Луната. Приветствената песен завърши, последвана от двуглас на нова мелодична линия. Двугласната песен бе израз на внимание към гостите от Луната. Двугласът завърши, за да започне още по-нежно и едвам доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце. Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само УЧИТЕЛЯТ можеше да направи. За ухото ми, музиката бе непозната и много странна. Явно, това бе химн, отправен към сферите на нематериалното, към по-високите гами на битието. В музиката тази вечер имаше акварелна нежност и благородство, каквото на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството. Мелодичната линия на химна намираше своя път между изобилието от хармонични акорди и арпежи и цялото изпълнение бе под знака на диалог между УЧИТЕЛЯ и незримите посетители на музикалното тържество. Финес и нежност, красота и хармония, величествен музикален разговор!
Изпълнението достигна своята кулминация. Прозвуча едвам доловимото пианисимо. УЧИТЕЛЯТ освободи педала и последните акорди се понесоха в пространството в бавно отлитащо ехо. Неземната музика отлетя в безграничните предели на Битието.
Лунният концерт завърши.
УЧИТЕЛЯТ поостана над клавиатурата замислен, вглъбен, с поглед, отправен към безкрая, сякаш тръгнал да изпровожда незримите лунни гости.
- Чуваше ли се музиката? Свирих по възможност по-тихо, за да достигне песента до невидимите същества, дошли като гости на концерта ми, посветен на лунната светлина.