На улица "Опълченска" 66, в дома на Гина и Петко Гумнерови, Учителят беше отседнал няколко десетилетия. И Той окончателно се премести на "Изгрева", след като бе построена една малка стая, впоследствие долепена до салона, който започна да се строи през 1927 година и окончателно бе готов през 1928. През есента на същата година ние се прехвърлихме от ул. "Оборище" 14 на "Изгрева" и беседите се държаха сутрин от 5 часа. Вие можете да видите днес това на снимки. Учителят живееше в една стая с едно малко антре, която впоследствие стана като негова приемна, а Той се качи горе в друга една малка стая, построена над салона. Обикновено казвахме така: "Отиваме на 66", - това означаваше, че отиваме в дома на Гумнерови. Преди да си замине, Учителят отиде там и си прибра нещата, заедно с няколко братя. Това бяха Боян Боев, Методи Константинов, Галилей Величков и Борис Николов. Ние не знаехме тогава, че в този ден Той се сбогува с този дом. Разказваха ми, че Учителят дълго време останал сам в стаята, където бе престоял десетилетия, а братята, с вещите в ръце, седели на пейката в градинката и го чакали. Приятелите донесоха вещите като символи на една епоха, а Учителят, с бастуна, се предвижвал пеш, спирал се, разглеждал наоколо всичко - вероятно си взимал сбогом. Това по-късно успяхме да се досетим и да го запечатаме в паметта си подредено и то на строго
определено място.
С дома на Гумнерови са свързани моите първи опитности с Учителя и може би една от най-сериозните. Тогава Учителят ме подготвяше за влизане в Школата. А беше необходима такава подготовка. Без нея не може да се влезе в Школата. Обикновено към семейство Гумнерови се обръщахме с "кака Гина" и "чичо Петко". Така ги наричахме ние тогава, защото бяхме млади и беше някак неудобно да им кажем "сестра" и "брат" - това обръщение не беше влязло и у нас самите. Тогава беше дошла и една друга сестра, Василка, от Айтоския край. Тя се зае да помага в този дом. Тук имаше непрекъснато движение на хора: едни идваха, други си отиваха, трети оставаха да се нахранят, четвърти - да се подслонят за известно време. Беше необходим човек да прислужва в това домакинство: да се пере, да се чисти, да се подготвят продукти за храна, да се готви, да се мете, да се подрежда - това бяха онези неща от обикновения бит на един дом.
Този дом бе много малък, но животът му бе невероятно интензивен - както отвън с многобройните му посетители, така и вътрешният му живот, с присъствието на Учителя под този покрив. Не зная как бих могла да ви опиша какво означава присъствието на Учителя в някой дом: наглед външно спокойствие, външна тишина, няма много движение, а въздухът трепти и се движи, като че ли хората не се движат по земята, а се движат по въздуха. Така бе наситен въздухът в този дом. По-късно разбрахме, че това се дължи не само на аурата на Учителя, не само на Неговото присъствие, но и на безброй души, които Го посещаваха от Невидимия свят - свят, който бе затворен за нашите очй и уши. Някои приятели имаха опитности с този необикновен свят от светли същества, които посещаваха Учителя под този покрив, но в самото начало те криеха и пазеха в мълчание като съкровени свои живи опитности от вътрешната Школа на Учителя. По-късно някои от тези възрастни приятели ни разказваха опитности и те бяха от такъв порядък, че човек да си отвори очите, да затвори уста, да отпуши ушите си, да коленичи пред този, който разказва и да се превърне целият в слух, за да възприеме "на живо" всичко разказано и разказът да остане в него не като спомен, а като живо изявление на Учителя. Аз също съм коленичила пред тези разкази и съм имала такива случаи на възприятие. Това бяха необикновени преживявания и разказаната опитност влизаше в мен по същия начин, като че ли аз съм била главното действуващо лице в нея.
Сестрите, които бяха около Василка, бяха дошли все от селата, бяха я наобиколили, работеха нещо и пееха. Аз ги огледах. Изведнъж ми се отвориха ушите - отвориха ми се вътрешните уши - и аз чух възторжени песни към Учителя, излизащи от устата на тези сертри. Това беше едно съвсем друго звучене, това бяха песни от друга тоналност, по друг начин се разпространяваше звукът - като че ли обхващат и преминават през цялото пространство. Аз бях тогава школувана музикантка, не бях случайна любителка, за да мога да се излъжа. Но такова звучене не бях слушала и повече никога не се повтори като опитност, макар че минаха много години и аз навлязох много по-надълбоко, нашироко и надлъж в музиката на Учителя.
Тези възторжени песни, излизащи от устата на пеещите сестри, за мен бяха необикновено преживяване. Гледам ги със собствените си очи, слушам ги с вътрешните си уши и разбирам, че те не пеят, а че други същества пеят чрез тях. Но признавам, че не виждам други, освен физическите им тела, образи и лица. Наблюдавам и виждам, че учениците от духовната Школа на Учителя бяха влезнали в тях и тези ученици от тази духовна Школа, невидима за нас - за нашите очи, пееха за Учителя чрез тях. Това отначало не бе ми много ясно, но по-късно го проумях, след като и аз имах някои опитности с онази вътрешна Школа на Учителя, с онази духовна Школа на Христа, която не бе на физическото поле. Тогава разбрахме, а по-късно се убедихме, когато имахме опитности с тази вътрешна Школа на Христа и на Учителя, че ние сме една мъничка проекция на големия живот, че сме една малка точица и рязка от онзи Всемирен живот, който обхващаше цялото Битие. Бяхме като малки прашинки - живи крачещи човеци, които имаха необикновената привилегия ла бъдат при нозете на Всемировия Учител. Тази привилегия не я осъзнавахме отначало. С годините започнахме да я осъзнаваме, да я преосмисляме, да я оживяваме в нас и тези опитности станаха "жив живот", част от живота на Школата на Бялото Братство и част от проявлението на Всемировия Учител на земята.
След като видяха всичко това моите очи, след като чуха всичко това моите вътрешни уши и след като съзерцавах дълго време върху тези възторжени песни, накрая реших, че трябва да споделя това с Учителя. По едно време песните секнаха. Работата беше свършена за този ден и сестрите леко се надигнаха, започнаха да шетат и да прибират нещата. След малко кака Гина излезе, видя ме, че стоя и разбра, че съм ги наблюдавала, но й хареса, че съм стояла там и не съм използувала момента да се мушна незабелязано и да влезна при Учителя.
Обикновено кака Гина посрещаше гостите, докладваше на Учителя кой е посетителят и ако Той разрешаваше, гостът влизаше при Него. Като ме видя, че съм стояла толкова дълго време, тя се усмихна и ме запита: "Хареса ли ти как пеем?" Отговорих: "Беше необикновено, нечувано за моите уши и за моите очи като музикант". Кака Гина продължи: "Е, видя ли, че и нас ни бива за такива работи!" После тя отиде, почука на вратата и влезна при Учителя. След малко се върна и ми каза да тръгна след нея.
Въведе ме при Учителя, аз Му целунах ръка и Той, вместо да се обърне към мен, обръща се към кака Гина и казва: "Пяхте много хубаво. Беше необикновено пеене - нечувано за моите уши и за моите очи като музикант." Учителят повтори онова, което аз бях казала на кака Гина. Кака Гина гледа ту Учителя, ту мене и не може да проумее какво става и защо Учителят говори по този начин. Аз се усмихвам, кака Гина се усмихва и Учителят се усмихва. Накрая добавя: "Пяхте много хубаво, защото учениците от духовната Школа бяха решили да Ми изнесат концерт чрез вас". Аз ставам сериозна, кака Гина вече не се смее, поглеждаме се вече уплашено и отново поглеждаме Учителя. А Учителят се усмихва и казва: "Е, видяхте ли, и тях ги бива за такава работа". И Учителят повтаря думите на кака Гина, казани преди това пред мен. Кръгът на тази опитност се затвори, завъртя се и животът на Всемира протече в нея.