В световната литература често се изнасят случаи за странни и необясними прояви на животните. Всеки автор обяснява животинските прояви, съобразно своето разбиране. Обикновено извода е поучителен. Някои допускат педагогичен примес в извода, а други - философски. Едните и другите условно поясняват поведението на животните, защото психичният им живот е отречен, или едва доловим. Похвално в тези разкази е това, че така опознаваме живота на едни или други животински видове. А разкриването същината на дадено поведение, може да открие онзи, който прониква зад видимата бариера на формите и познава деликатния език на скритото съдържание. Недообяснението понякога прераства в чудесия. Това е работата на вековете. Те раждат мита. Когато няма кой да открие мъдростта, мнозинството я опипва, чутките души я обличат в красивите форми на сказанията, песните и поезията. Така разказите преживяват вековете и достигат до нас много обогатени. В митологията истината е скрита. Истината е търсена, ние я търсим, ще я търсят и бъдните поколения.
За УЧИТЕЛЯ живота на малката клетка и многото клетки, организирани в хармоничен организъм, бе разбираем, познат и близък. Своите опити, наблюдения, дори и разговори с различни представители на животинското царство Той споделяше с нас и са описани в Неговото слово. Онези, които успеят да се доберат до публикуваните беседи, разговори, ще се убедят, че няма да намерят в световната литература други разкази за паяка и мухата, за котката и мишката, за комарите и пчелите, за мравките и пеперудите, в които да се разкрива същината на тяхното поведение и характер. Като бисер в световната мъдрост ще остане знаменитият диалог между УЧИТЕЛЯ и един червей, влачейки се по мократа земя.
Подобни разкази по време на беседи и приятни разговори бяха желани, защото УЧИТЕЛЯТ ни въвеждаше в един свят, който нито познавахме, нито допускахме, че може да бъде достъпен. Тези разкази за животинския свят ще останат най-ярката илюстрация за великата разумност, за единния живот, общ за всички същества, но изявен с по-малко, или повече изразни средства. Формата е език в живата природа. УЧИТЕЛЯТ познаваше този език. Богатото съдържание и великият смисъл, вложени във формата, бяха известни на УЧИТЕЛЯ. Те станаха и достъпни за нас.
Веднъж слушах спомен от сладкодумен беловлас брат. Той предаваше впечатленията си от една екскурзия с УЧИТЕЛЯ до историческото селище Батак.
Добри и предани приятели летуват по китните Родопски поляни на летовището „Свети Константин". Наближил денят, когато по поръчение на УЧИТЕЛЯ, групата се приготвила да посети историческата църква в село Батак. Там се намират черепите на убитите по времето на прочутото баташко клане. В ранната утрин, на път към селото, беловласите приятели разговаряли за мрачните дни на турското робство, когато цели селища са били опожарявани и затривани, а населението им или избито, или отвлечено. Спомените за мъчителните дни внесли тъга и мъка в душите им. Разговорите скоро секнали. Смълчаната група продължила своя път към селото. Не без вълнение са направени първите стъпки по зелената морава и каменливата пътека на селската църква - единствен свидетел на масовата жестокост. Пред струпаните черепи застанал в мълчание УЧИТЕЛЯТ. А приятелите знаят, че това мълчание е тайнство. Тайнство, валидно най-вече за заминалите в отвъдните светове. Тайнство, пропито с любов, мир и светлина, което може да озари душите и на тези, чиито бездушни черепи напомнят за най-драматичното минало.
След не дълго мълчание УЧИТЕЛЯТ излиза от църквата и вкупом групата напуска селото. Замислени, всички крачат по белналото се шосе, което преминава близо до последните къщи.
Най-неочаквано, подире им пробягва куче, което почва да квичи и лае. За да се предпазят от неприятни последици, по-съобразителните правят опит да го прогонят. Едни подвикват, други размахват заканително бастуни, но кучето нито се уплашва, нито бяга, а напротив, продължава да лае и смущава замислените и изненадани от тази напаст приятели. Един от братята се отбива встрани и грабва камък. В този момент УЧИТЕЛЯТ се обръща и повелително казва:
- Не гонете кучето! Не разбирате ли, че то не лае от злоба! То ще полае още малко и ще си отиде!... В него е влязла една от неосвободените души на убитите в Баташката църква. Тя ме моли за помощ. Иска да бъде освободена от дългогодишната връзка с нейния череп... Тя е, която заставя кучето да лае. То лае по мен, а не по вас!
След малко, разказва брата, кучето млъкна, подви опашка и се завърна в селото...
А ние продължихме пътя си към „Свети Константин". Денят беше богат на впечатления!
Тайнството - дарило свободата на изтерзаните души, ще бъде паметно.
А дарената свобода на душата, използвала тялото на кучето, ще бъде израз на голямото и любящо сърце на УЧИТЕЛЯ!