Речта звучи близка, позната, хилядолетията не я бяха докоснали. Блясъкът на истината не намаля. Разлика имаше само в съзнанието и в количеството на светлината. Съзнанието на човека с течение на времето се разширява, вдълбочава и скритата светлина става по-ярка. Човекът я възприема малко по-различно, порасналите нужди я правят по-разбираема и по-близка Процесът е бавен, но точен, крачка по крачка човек се приближава към високия връх, силите се развиват паралелно, правопропорционални, различно е само виждането и радостта, която се увеличава.
Една от многото притчи на Христа звучи необикновено, звучи не както е звучала някога. По същина тя е запазила скъпоценното зърно, днес, обаче, тя се разкрива в нова по жива форма. Присъствието на Учителя прави нещата по-ясни, по-реални и някак си по-съкровени. Пред-Учителя стои личността на ученик, нещо у него вече е изработено, да разбира и да вниква в съдържанието на Словото и да намери там нови и скрити залежи. Нещата се разкриват по нов начин, придобил е при това навика да разлиства ухаещия цвят за който неудържимо е копнял през годините на изгнанието. Копнежите се връщат, или по-точно казано се разрастват, получават по-голяма височина и задълбоченост, получава по-голям полет. Нещо у ученика е пораснало - събрал е повече опит, светлината е по-голяма и той знае какво търси и какво иска. Образите на миналото говорят разбрано и четливо. Търсим най-същественото. Евангелският език изразява точно идеята за “Царството Божие”. За да преживеем аромата на епохата трябва да приближим фразата, да си послужим с нея и да кажем: И ние копнеем за същото. Апостол Павел навремето, преди да отшуми столетието предава нов блясък на идеята за любовта - този класически фрагмент нямаше да престане да звучи образно, правдиво, изящно. Идеята бе жива, звученето щеше да се промени в зависимост от времето, съзнанието и от светлината. Когато щяхме да се върнем днес на нея, тя' щеше да ни гледа през много прозорци и образи. Ала тя бе една в своята цялост, вечно пламтяща като факла, мощна и динамична. Многократно на нея щяхме да се върнем, защото тя бе многозвучна мелодия с неизброими октави - светлина и топлина разливаща се в нескончаеми вибрации. Нямаме желание да й предадем сложност, бихме желали тя да си остане ясна и проста като въздуха, водата, хляба, светлината без които не можем. И без нея не можем. Не искаме да коментираме върху любовта, такава, каквато е изразена в Евангелието и в лекциите на Учителя. Искаме само да уловим, ако това ни се удаде, живия трепет, да вдъхнем живителния аромат и отпием глътка от скъпоценния й сок.
Неизброими лежат формите и образите, човек в редки мигове се потапя в многообразната й красота и топлина и към него се стичат хиляди ручеи за да го освежат и напоят. Човек всред голямото богатство се чувствува беден по простата причина, че не вижда, или не иска да вижда, не слуша, или не иска да слуша онова, което шуми и пее вътре в него, разкривайки нееднократно съкровищата, които лежат в човешкото сърце и човешкия ум.
“Добрата земя”, която погълна семето представлява идеалните условия при които семето ще даде плод стократно. Като езиков израз “добрата земя” звучи хубаво. Земята за нас е нещо познато, близко, родно, при това нещо, което обичаме. Земята, качеството на почвата е най-ценното нещо измежду материалните блага на нашия народ. Гледаме земята и някак си ни става приятно, че една велика идея е изразена чрез земята, тая добра и богата земя, която ни дава всичко и ни приласкава до топлата си гръд. Идеята щеше да ни докосне и вълнува, не само нас, а всички, които я обичаха. Земята - почвата можеше да бъде мека, плодородна, корава и каменлива. Ала ако е богата като нашата...
Тогава ние обръщаме погледа навътре и пак там ни посреща тя -усещаме мириса на житните поля, слушаме песента на чучулигите и жътвата кипи в знойната горещина на лятото - стократният плод пълни хамбарите. Посреща ни нашата земя. Такава ли е, богата ли е, плодородна ли е , чернозем ли е, ще приласкае ли семето и ще даде ли плод стократен?...
Гласът на Павел долита от хилядолетията и класическият стих звучи топлосърдечно и пламенно. Ние знаем, че е така. Уверени сме вече и не искаме да делим принципите, както направиха на запад и на изток. Ние се вслушваме в шепота на времето, слушаме думите на Големия Майстор, Който казва: “Тайната на живота, това е закона на любовта. Това, което хората разбират под любов, съвсем не е любов. Добрата земя, това е любовта. Да приемеш семето и да дадеш плод стократно. Хиляди години да ме слушате, нямате ли любов, нищо няма да придобиете.”
Копнежът е назрял. Ученикът - човекът на новото копнее за “добрата земя” в която като падне семето да не бъде зобано от птиците, да не се задуши в тръните, да не изсъхне на камъка, поради липса на влага, а да падне на черната бразда, пръхкава и влажна, да изгние, да се разпукне, да прорасте, да цъфти, да зрее и да даде плод. Всичко това крие в себе си цяла космогония, целия ученически замисъл, тайната на живота, магическия жезъл и вътрешното съдържание на онова, което се нарича окултно познание. Христос внимателно го скри в притчата за “Добрата земя”. Учителят го разля в цялото си учение като голяма река надлъж и нашир, проникнала целия живот на човека, за да напои “добрата земя”. Останалото зависеше от ученика. Любовта се проявяваше и изявяваше в пълнота, защото какво беше тя?... Добрата земя, която даваше плод стократен. Любовта беше почва, където никнеха, растяха и даваха плод всичките добродетели. Човекът не живееше в едно общество само от жени и мъже, на земята живееха хора и преди всичко те бяха братя и сестри, бащи и синове, майки и дъщери, на земята имаше и приятели. Задачата на човека не беше да чака да го обичат, а сам той да обича, да люби. Само чрез любовта се изработваше добрата земя. Само любовта осъществяваше смисъла на живота - само на почвата на любовта сеячът можеше да сее и семето да прорасте в обилен плод.