Имахме куче, порода Сетер - кафяво като шоколад. То беше добродушно, не лаеше - който и да дойдеше. Тошката любезно го приветствуваше с опашката си. По едно време започнаха да идват сигнали от квартала: някакво куче отвличало пилета и кокошки, при това кучето било кафяво.
Един ден в двора връхлетя „сеньоре Коре”, италианец. Вдигна скандал, ругаеше и заплашваше: „Това кафяво куче ми изяде три патици!”
Чудното беше това, че съседите непосредствено до нас имаха пилета, които кълвяха до самия нос на Тошката, но той тях не закачаше, а ходеше на лов по-далече.
След няколко дни кучкарите, които ловяха безпризорни кучета, хванаха Тошката и го откарали с колата си.
Тръгнах да го търся тук и там, най-после го намерих на другия край на града. Беше запрян в двор около един декар, заграден с висока към два метра стена и пълен с кучета! Застанах на височината отвън, и гледам в двора. Имаше какви ли не породи кучета! Тук можеше да се видят и всички пози на отчаяние, на озлобление, на безразличие - кучетата предчувствуваха какво ги очаква.
Направи ми впечатление едно куче. То не се суетеше, то беше застанало на хълмчето сред двора-смело, решително, стройно мускулесто, с нисък лъскав косъм. Изчакваше нещо, следеше зорко, в позата му имаше напрежение и буйна примиримост. Изведнаж то се затича, засили се, скочи на гърба на голямо рунтаво куче, оттам с един прекрасен скок се озова на оградата, радостно излая и полетя навън.
И между кучетата има характери и темпераменти.
Приближих се до вратата, за да потърся пазача и да откупя Тошката. Жал ми беше за всички кучета - знаех каква участ ги очаква!
Пазачът го немаше, вратата не беше заключена, а само подлостена отвън. Отворих я и бързо се отдалечих. Кучетата не чакаха покана - като пъстър поток те се устремиха навън, и всичко отиде по своя път.
Вечерта Тошката си беше в къщи. Как се беше ориентирал, как е намерил толкова отдалечената къща, когато е бил откаран, както ми казаха в затворена кола?!
Наистина, животните имат чувство на ориентиране и то ги води безпогрешно.