Обикновено, когато отивахме в планината, пеехме песните на Учителя една след друга. Веднъж Той ни каза, че трябва да правим пауза след всяка песен - да оставим да отзвучи едната и тогава да продължим с другата песен. Трябваше да се спрем, да мине малко време, след като свърши песента, защото всяка една песен идва от строго специфично поле и сфера от Невидимия свят. А нашите души се извличаха чрез песните Му, реехме се в простора и търсехме висините, откъдето слизаха песните. Затова бе необходимо да се направи малка пауза - за да можем да слезем и да преминем от едното поле в другото, откъдето идваше новата песен.
За да се ръководи правилно общото пеене, този, който свири, трябва да пее и свири. Ако не може гласно да пее, поне наум да пее, но да пее.
Не мога с думи да изразя семплото, красиво, чисто, ритмично и тихо свирене на Учителя на цигулка. Той обичаше да свири при "понтичело" - магаренцето на цигулката Си. Целият салон притихваше. А ние, изтръпнали, унесено слушахме. Тогава нямаше магнетофони. Музикантите около Него не бяха с идеален слух, затова много неща, които ни свиреше се пропуснаха да се запишат.
Гласът на Учителя беше естествено поставен, мек, дълбок с приятен баритонов тембър. И сега още ми звучи как изпя песента "А бре, синко", как естествено, с бащинска топлота, предаде упрека и съвета на любещия баща.
Много задълбочено е свирил и търсил музиката, която въздействува на човека и природата. Учителят сам разправяше как със свирене на цигулка е прогонил пияниците от една кръчма, а след това кръчмата била затворена. "Но повече не ще свиря тази мелодия!" - заяви той. Ние бяхме свидетели как не веднъж Учителят е спирал валежи от дъжд, от сняг или буря с вятър, вдигаше мъгли на планината, за да бъдем огрени от слънцето.
В новия салон, който ние построихме на "Оборище" 14, един-два пъти, застанал прав, заедно с цигуларя Киселков, Учителят е свирил в дует песента "Мирът иде". И двамата свиреха хубаво, правеха разработки на мелодията. Единият изсвирва един мотив, другият ще Му отговори. Чуваха се и акорди от единия, а после - от другия. Много сполучливо правеха това, за общо учудване на всички ни. Този брат се появи в Братството за известно време, а после замина някъде и изчезна. Когато прочетох преди години за този концерт - случаят бе разказан от Николай Дойнов - се изумих и разбрах всичко. А вие ще прочетете това и ще си направите своите изводи.
Един ден бяхме на двора до масите, на които ставаха общите обеди на "Изгрева". Учителят донесе една цигулка. Разглеждахме я - нали всички бяхме цигулари. Беше дошъл на гости цигуларят Влади Симеонов. Учителят му я подаде и го покани да изсвири нещо, за да опита цигулката. Влади Симеонов изсвири "Шансон Инду" от операта "Садко" на Римски-Корсаков. След като я изсвири, Учителят каза: "Свирете тази пиеса. Тя е свалена отгоре."
Спомням си нещо от времето, когато Учителят даде първите шест упражнения по гимнастика. Когато ги учехме, брояхме по шест за навеждане и шест за изправяне, съпроводени с дишане и то бавно. По-късно започнахме постепенно да избързваме. Една сутрин, след беседа, пак излязохме както обикновено на поляната - наредихме се за гимнастика. Зададе се Учителят, застана пред нас и почна много набързо да играе упражненията, обърна се и си отиде. Ние останахме посрамени от урока, който, без да ни говори, ни предаде.
За упражнението "Пентаграм" от Паневритмията Учителят се обърна към оркестрантите и каза, че музикантите трябва да свирят ритмично, за да могат и ритмично да се вдигат и свалят ръцете, когато се играе упражнението. Обърна внимание и каза за края на последното упражнение, когато с ръцете се прави кръг, да подчертаваме ритъма, за да правим, кръга едновременно. При "Ето" - ръцете се движат нагоре, при "веч" - надолу, при "идем" - нагоре и така нататък. При "Лъчите", накрая при "летенето", когато се пее: "Туй"- ръцете летят надолу, а при "Рай' - нагоре: всички едновременно. И според музиката да се движат ръцете.
Веднъж, когато летувахме на Рила, на Седемте езера, брат Никола Нанков намери една много голяма печурка - като тепсия - и я поднесе на Учителя. Той я посоли и я опече в огнището. Разчупи я и даде по парченце, голямо колкото пръст на всички, които бяхме около него. Тогава никому не му хрумна, не му направи впечатление, че с такава гъба, с такива малки парчета Учителят почерпи толкова много хора. Как можа с една гъба да нахрани всички ни. Сега си спомням и се чудя как можа да стигне тази гъба за всички. Не е ли това чудо? Това не е ли по закона на множението, както бе при Христа, с петте хляба и двете риби?
Като спомен от общото летуване на Рила с Учителя ми е останало, че Той не обичаше еднообразието. Постоянно ни даваше различни задачи: да направим или да почистим пътеки, да почистваме изворчета, да правим мостчета, чешмички, да носим вода от чешмичката, да не готвим с езерната вода, да носим сухи дърва отдалеч, но да не сечем живи клекове. Да построим и да направим кухня, да носим мраморни камъни, да украсяваме и да направим с тях охлюва на спиралата и чешмичката. Всеки се впускаше в нещо, с което да е полезен за общия живот на планината.
Имаше един случай на "Изгрева", когато трябваше да се посее една нива с жито. Дойде един брат от провинцията и се нае да посее житото и да изоре нивата. Дадоха му един шиник жито и той започна да сее. По едно време отива при Учителя и Му казва, че житото е на привършване. Учителят му казал само една дума: "Сей!" Братът се върнал, взел шиника, взел жито и започнал да сее. Колкото пъти бръкнал, толкова пъти имало жито в шиника. Житото не се свършвало, нито даже намалявало. Изорал цялата нива и останало също толкова жито, колкото в онзи миг, когато отишъл при Учителя, за да иска още жито за посев. Този брат беше жив дълги години и ние го срещахме до 1972 година, когато идваше на Седемте езера на Рила. Той казваше: "Аз съм този, който с една трета от житото в шиника посях цяла нива." Младите го гледаха, учудваха се и се питаха дали това е вярно. Този брат беше свидетел и очевидец на това време, защото чудото стана чрез него.
Учителят много обичаше искрените, естествените, откровените ученици и с разположение разговаряше с тях. Едни от тях бяха дядо Благо, Николай Дойнов и Пеню Ганев. Понякога с нашето вироглавство и непослушание създавахме големи неприятности на Учителя. В такива случаи Той ни поглеждаше развълнувано и казваше: "Какво да ви правя? Толкова можете."
Това беше около 1930 година. Учителят препоръча да се напишат и изиграят малки пиески, които да покажат примерно постъпките на стария и на новия човек, да се покаже нагледно новото разбиране за живота. Имаше една пиеса - аз бях артистка и играех "Новата любов", а един брат Пантелей играеше "Старата любов". Това беше символика - да се покаже стария начин на постъпване и новия начин как де се постъпи съгласно новите идеи, дадени чрез Словото на Учителя. По този повод и други братя и сестри изиграха няколко сценки, надвечер, на полянката на "Изгрева".
Имаше моменти, които са записани в съзнанието ни като очевидци на онази епоха. Но те идват понякога спонтанно и ни връщат назад във времето на Учителя. Те се явяваха като музикална пауза в живота на ученика.
Затова ние се спираме пред тях - защото те бяха част от нашия живот, те са уловени мигове от онзи миг на Вечността, когато Божественият Дух се изля чрез Всемировия Учител, дошъл между българите в Сила и Живот.