41. ОПИТНОСТТА НА ЕДИН УЧЕНИК Е ОПИТНОСТ НА ЦЯЛАТА ШКОЛА
В една от екскурзиите до Рила ни бе дадено и едно още по-мъчно упражнение с носене на вода. Екскурзиите до Рила бяха по-трудни. В началните години ние се изкачвахме през Дупница, за да отидем до Седемте Рилски езера, но после местните селяни се опитаха да печелят много от нас, искаха скъпо и прескъпо за техните мулета и коне, за което Учителят се ядоса от неблагодарността на местното население и ние се прехвърлихме да преминаваме през Самоков - Говедарци - Гьолечица - Вада. По онези години ние правехме и екскурзии до Мусала през Чамкурия. До там се отиваше с камиони, които наемахме от София и се натоварвахме заедно с багажа си в тях. На Боровец сваляхме багажа и оттам се натоварваше на коне и така пристигахме до хижата на Мусала. По някой път братята пътуваха и пеша от София до Мусала, но това бяха подвизи за младите. Обикновено за Учителят се наемаше лека кола и той бе закарван до Чамкурия, а оттам заедно с него всички се качвахме пеша заедно до Мусала.
И така представете си, че сте на връх Мусала. Вие знаете ли какво означава неговото изкачване? Ние тръгвахме рано през нощта в три часа от хижата, за да бъдем за изгрев слънце на връх Мусала. Изкачвахме се на върха, чакахме изгрева на слънцето, чувахме Словото на Учителя, стараехме се да попием и да възприемем всичко, което очите ни виждаха и ушите слушаха. Бяхме насядали на завет до една скала и по едно време Учителят ни изгледа поотделно и каза: „Кой може да слезе от върха направо без път до първото езеро и да донесе от там вода?" Първото езеро под върха Учителят нарече „Окото". А погледнато от върха надолу към езерото тази гледка всяваше ужас, а погледнато отдолу нагоре към върха уплаха. Това беше от трудно, по-трудно. Всички мълчаха, но по едно време един брат скочи и каза: „Учителю, аз ще донесе вода". Той взе две празни стомни, слезе до долу до самото езеро, направо без път, чудехме се как не се преби и как не счупи стомните. Но по чудо и за чудо той слезе. Напълни стомните с вода и после ги изкачи. Как ги изкачи, как го направи - ние само се чудехме. Но това упражнение го направи само един брат. Изкачи две стомни пълни с вода и ги сложи пред нозете на Учителя. Учителят се обърна с поглед и посочи на един брат да вземе от водата и да направи чай от двете стомни. Така и стана, използва се печката на пазача на наблюдателницата и завряхме чай, който после се разля и всички пиеха топъл чай, сърбаха и казваха: „Ама, Учителю, бива си го този чай". Учителят се усмихваше и отговаряше: „Ще благодарите на брата". Ние минахме в редица един след друг и му благодарихме. Той изпадна в много неловко положение, защото се срамуваше, че това го прави герой, а той не беше свикнал на такива неща. Чудеше се, че защо е такава и толкова голяма тази благодарност. Отиде при Учителя цял почервенял от смущение и от срам: „Ама, Учителю, аз не за това донесох вода, за да ми благодарят. Аз донесох вода, за да изпълня тази задача, която ми възложихте," Учителят се усмихна и каза: „Знам, знам. Има случаи, когато учениците не могат да стигнат до Божественото, защото нямат условия в себе си и вън от себе си. Тогава може да се свърши работата само един човек, който може да стори това. Но той трябва да я свърши, да донесе от извора, да им го даде, а те от своя страна да благодарят, за да има пълен обмен и да се затвори кръга. Опитността на един ученик е опитност на цялата Школа, но само при условие, че ученикът го прави за Школата, т.е. за Бога и че
Школата я възприема тази опитност като реализиран Божий закон. От едното за Бога и от Бога за всички. Ето това е връзката. Ето това е упражнението и задачата, която ти направи. Донесе вода и пиха всички и след това благодариха. Кръгът се затвори. Законът се изпълни".
Та ние гледахме ту брата почервенял като божур от срам и смущение, ту поглеждаме Учителят, който даде обяснение на задачата, за да спести смущението на брата и да ни даде един метод за работа.
Минаха много години, видях много неща, срещах много хора, но срещах много такива случаи, когато единици идваха, нагърбяха се с някаква непосилна работа и задача и я свършваха за Учителя. Другите вкупом дори да бяха се събрали не можеха да я направят или нямаха вътрешни, или нямаха външни условия, или нямаха възможности, все нещо не достигаше и не можеше задачата да се свърши. Но се намираше един, който не блестеше с нещо друго, но взимаше двете стомни и слизаше долу и ги наливаше с вода и ги изкачваше. Ето това бе най-важното. Много случки имаше в такива случаи едни изпълняваха задачата, пробиваха път и другите трябваше да тръгнат по тази пътека и да се възползват от решението на задачата. Това го видях докато Учителят беше жив на земята в плът. Законът: опитността на един ученик е опитност на цялата Школа - в този окултен закон се убедих. А ние бяхме разбрали, че само в общият братски живот могат да се решават нещата. А придобихме и друго знание, че работата е обща, но отговорността на всеки един от нас е лична. И това разбрахме. Работата е обща, но отговорността е лична пред теб, пред твоята душа и пред Божествената душа и пред Бога. Ето това е решението на задачата на окултният ученик.
Намирам се в стаята на Учителя, слушам и записвам.
„Човек трябва да реши ребром въпроса, ще каже: „Ще страдам каквото и да ми се случи, но ще го изнеса", тогава той може да бъде между хората, но ще бъде запалена свещ.
Ще казвате: „Ще работя само от Любов към Бога". То ще бъде единственият стимул. От Него, за Него.
Човек само в силните страдания се събужда. Човек трябва да е готов да умре, но да устои на Истината. Той и без това ще умре. Какво умира? Тялото само. Ще дойдат моменти на обезсърчение и страдания, но той трябва да издържи. Ще се учите на смирение.
Ще държите в мисълта си: „Тоя живот е на моят Възлюбен. Тоя Който ме обича".