Във времето на Харун ал Рашид, в Багдат настана суша. Такава суша не беше запомняна и от най-старите хора. Дни, седмици и месеци -нито облаче по небето. Слънцето изгрява и залязва, опалва като пещ земята. Небето зачервено като огнен похлупак. Денем не можеше да се излезе на улиците. Хората търсеха малко хладинка в избите. Животът замираше. Само нощем наставаше малко оживление. Пресъхнаха чешмите, нямаше вода за добитъка и трябваше да го изпратят към реката Тигър. Само в най-дълбоките кладенци имаше малко вода и тя едва стигаше за хората. Листата на дърветата изсъхнаха и можеха да се стрият на прах. Даже гордите палми на пустинята, и те отпуснаха листа. А сушата продължаваше, не достигаше вода и за хората.
Тогава халифът Харун ал Рашид свика Големия Съвет - светския и духовния - през нощта. Халифът казва: „Такова бедствие не сме чували досега. Какво може да се направи - да изселим ли народа към големите реки?” Обмислят, обмислят, не могат да вземат никакво решение. Тогава става Шейх Юл-Ислямът - духовният водач: „В старите книги е записано, че когато стане такова голямо бедствие, трябва да се свика народа на всеобщо бдение и молитва към Аллаха - да бъде името Му благословено!” Всички приеха предложението и изпратиха вестители: „Другата нощ всички да дойдат на площада, пред двореца на бдение и молитва. Това ще става три нощи под ред.” На другата нощ народът се събра, излязоха и халифът и придворните. Всеки постла молитвеното си килимче, ходжите четяха сури от Корана и всички се молиха усърдно цялата нощ. - Ни глас, ни услишание! Сушата продължаваше.
Една нощ от двореца излизат великия везир Ал Джафари и първият певец Ал Мансур, отиват си след съвещание. Но като минават край Голямата джамия, Ал Джафари казва: „Да влезем за малко.”
Човечето сгъва килимчето си, туря го под мишца и тръгва.
Ал Джафари и Ал Мансур - подир него. Тук човечето, там човечето между народа, а те след него. А дъждът вали, вали, вали и народът ликува. Стигат до една висока ограда, и човечето през една странична вратичка влиза вътре.
Ал Джафари се оглежда и казва: „Не е ли това къщата на моя приятел Апи роботърговеца?” Отиват при главната порта, и чукат. Отваря се портата, и като виждат скъпите гости, разтичват се, викат стопанина, въвеждат ги вътре, запалват фенерите, донасят им дрехи да се преоблекат, запалват огъня в камината. А дъждът все вали, вали, вали! Идва роботърговецът Апи, прави нисък поклон пред Ал Джафари и казва: „Господарю, на какво дължа високата чест да посетите дома ми?” - „Не си ли ти моят приятел Али? Дойдох да си купя роби.” Али се покланя пак и казва: „Господарю, какви роби искате? Имам всякакви роби: имам роби силни за тежка работа, имам роби, които знаят писмо и могат да водят сметки, имам роби изкусни в разни занаяти и изкуства, имам робини - красиви певици и танцувачки, изкусни на сааз и лира и разни инструменти. Какви роби искате?”
Ал Джафари казва: „Искам да видя всичките ти роби!” Али вика домоуправителя си и му казва: „Направи да минат всичките ни роби пред лицето на Господаря ни!” И почват да вървят робите, вървят, вървят, вървят, минават всички. Ал Джафари пита: „Всичките ли роби минаха?” Али пита домоуправителя си. - „Господарю, всичките минаха, само онзи в конюшнята, който пои конете - гърбавият, но той не е и за пред хора!” - „Доведи и него!” След малко идва гърбавото човече, пак с килимчето под мишница.
Ал Джафари казва: „Този роб искам да купя!” Роботърговецът Али казва: „Господарю, този ли избрахте? Него за нищо не го бива, само пои конете в конюшнята и се моли на Аллаха!” Ал Джафари казва: „Този роб искам да купя! Направи разписката, плащам.” Али казва: „Струва един дирхем (най-малката монета)!” Ал Джафари се обръща към роба: „Сега аз съм ти господар - тръгваме. Вземи си каквото имаш.” Робът казва: „Господарю, каквото имам, на мене е.” Тръгват си, изпращат ги, а навън дъждът вали, вали, вали - народът се радва!
Приближават към Главната джамия, робът казва: „Господарю, защо ме купихте?” Ал Джафари му казва: „Не беше ли ти, който се помоли в Джамията и по твоя молба Аллах прати дъжда?” Робът казва: „Господарю, да влезем в Джамията.” - Влизат. Робът отива на същото място пред колоната, постила килимчето си, казва най-кратичката си молитва, и като вдига ръцете си, казва: „Аллах, родените от жена научиха за нашето приятелство. Вземи душата ми в този час!”
И умре Гърбавият роб.
Чак сега видяха колко хубаво беше лицето му - като на хурия!
