3.Пред прага на храма Всевишнаго

Веднъж Той, Татко ми, ме заведе в Големия Град и ми посочваше хубави сгради, красиви градини и царските палати. Най-после стигнахме до един хълм. Пред него имаше малка градинка с цветя, между които десятки деца тичаха, играеха и се радваха.

Татко ми ме отведе от другата страна на храма, където под красив свод бяха каменните стъпала и входът на храма. Изкачихме се на каменната площадка. От едната й страна имаше скамейка и ние седнахме на нея. Слънцето бе почнало да протяга дългите си лъчи, с които като че ли искаше за последен път да погали хората, сградите и най-после само камбанариите на храмовете - и да се скрие, за да изгрее на утринта в нов блясък.

Татко седеше до мен, но погледът му бягаше, бягаше, като че ли негде много, много далече. Аз знаех - той бягаше през дните на сегашното и настигаше тия на миналото. Тъй често виждах тоя поглед отправен в миналите дни и тъгувах, тъгувах понякога, че тъй малко можех да внеса радост в сегашните мудни...

Той мълком хвана ръката ми - знаех вече, че ще ми говори за Нея, защото и други път, когато ми говореше за Нея, държеше ръката ми в своите ръце.

- Знаеш ли - започна Той с тих глас, който като че ли преброждаше дните на миналото и долиташе като далечно ехо до мен. - Знаеш ли, когато моята светла радост на дните ми беше с мен, при мен, Тя ме довеждаше всяка вечер тук. Залязващото слънце целуваше челата ни, галеше златистите й меки коси, а Тя отправяше поглед към Тоя, от Когото изхождаше всичко. Тя мълком коленичеше и бисерни сълзи слизаха от ресниците на полузатворените й очи и се стичаха по бузите й. Аз коленичех тихо до Нея, призовавайки да ни благослови Тоя, в Когото Тя ме учеше да вярвам, и в душата ми за пръв път се появяваше мека светлина.

Дотогава аз не знаех тишината на молитвата и обновата, която настъпваше в душата след нея.

Всяка привечер ние идвахме тук и коленичехме пред Всевишния на прага на Неговия храм - и молехме се, молехме се да бди над нас и да ни благослови завинаги...