Започва новият османски поход след 1453 г. и падат следните градове: Белград -1456 г., Смедерово -1459 г., Негропонт -1470 г., Шкодра -1478-1479 г., Белград -1521 г., Родос -1522 г., Виена -1529 година.
Османците идват, завладяват земите на Балканския полуостров, знаейки, че имат мисия да бъдат Бич Божий в ръцете на Христа. Те надлъж и нашир разказват за своята мисия, понеже във всяка една спечелена битка се вижда не само от тях, но и от противниците им, намесата на Аллаха, на Божият гняв срещу християните.
Дори пленения в кръстоносния поход при битката при Никопол (1396 г.) Ханс Шилтбергер, в своя пътепис пише, че всичко е било предопределено от Бога и че „неверниците", т.е. османците му разказвали, че са завладяли християните заради техните грехове, защото не спазвали вярата, която им дал Христос, че богатите издали закони, с които да потискат бедните и че това всичко, което те са правили е срещу Бога, пророците и Евангелието. Друга съществена причина е борбата на българската феодална власт срещу богомилите. По времето на цар Борил (1207-1218 г.) в Търново се открива събор срещу богомилите през 1211 година. А точно преди 100 години византийският император Алексий Комник през 1111 г. в Цариград свиква събор срещу богомилите. И при двата случая те предоставят възможност на богомилските водачи да изложат учението си. След това били обвинени в ереси. Били произнесени присъди - изгаряне на клади. Борил по-късно бил заловен и ослепен от новия цар Иван Асен I! (1218-1241 г.), син на стария Асен. А старият Асен и Петър се освобождават от византийското иго благодарение на богомилите.
Успехите на цар Асен II се дължат на подкрепата, която той има от богомилите. А противниците му го упреквали, че държавата му била пълна с еретици.
По времето на Иван Александър (1331-1371 г.) на два пъти е бил свикван събор срещу ересите и богомилите - през 1350 и 1359 година. И при двата събора той лично е осъждал богомилите чрез бичуване, дамгосване с горещо желязо по челата им, прогонвания, затвор, изпращане на кладата.
По този начин започва разрушаването на българската държава, разпокъсана феодална власт, народ, който е срещу църквата, която се била превърнала също на феодал, династически борби за царския престол, като за наемници се използват турски отряди. Така че българите са били тези, които са извикали за пръв път османските отряди в борбата им срещу Византия.
Бичът Божий се стоварил и срещу обсаденият Константинопол от турците. На 21 май 1453 г,, през нощта, над града блеснала силна светлина. Затичват се и виждат, че от горните прозорци на църквата „Св. София" излиза голям огнен пламък и обхваща цялата църква. След време пламъкът се променя и се превръща в неизказана светлина. После тя се вдига, отива към небето, то се отворило и приело светлината в себе си.
Всички разбрали, че Ангелът Божий, който бил поставен да пази църквата още при великия Юстиян, тази нощ е отишъл към небето и означава, че заради греховете, градът ще бъде предаден на душманите.
На 28 май 1453 г., през нощта, пада гъста мъгла и започнали да падат капки, големи колкото волски очи. И така, по Божие усмотрение, идва и плачът. Това е знамение за падането на града. На следващия ден, 29 май 1453 г., градът е превзет от османците и става тяхна столица до днес, до 1999 година.
На 5 октомври 1571 г. при Лепанто, християнската коалиция нанася при морска битка поражение на османците и задържа настъплението им в Европа. Оттук започва възходът на Хабсбургите в Европа. А главнокомандващият е Дон Хуан Австрийски, незаконнороден кралски син, който с победата си доказва, че е войн, в който тече кралска кръв. На 12септември 1683 г. с обединените сили на полския крал Ян III Собески и австрийските сили, под командването на Карл Лорен, се нанася тежко поражение на турците в покрайнините на Виена, което разклаща Османската империя по суша и спира нейното настъпление в Европа. Така полският крал Ян III Собески се реабилитира за Владислав IV при поражението му край Варна в 1444 година.
