Още през 1921-22 година Учителят започна да извежда приятелите веднъж в седмицата на Витоша. Това ставаше близо до Драгалевския манастир, на юг от него и там се разполагахме върху тревистите ливади. Тогава се ходеше пеш от София и за да не се уплашат приятелите от трудностите, Учителят започваше от най-малкото. Затова първите излети бяха на по-ниско в полите на Витоша. Понякога в първите години на Школата Учителят ходеше сам на Витоша. Тогава Той беше и по-млад, към петдесет и осем човешки земни години. Идваше отначало Сам, искаше да бъде Сам и се качваше по високите склонове на Витоша. Тук Той идваше и по Своя работа, за която ние можем само да гадаем. Той споменаваше в Своите беседи, че Учителят работи с целия разумен свят на Небето и на земята. Идваше тук обикновено преди да ни доведе, запознаваше се с местата, после ни довеждаше на групи и накрая излизаше цялото Братство. Такъв бе методът на Учителя - постепенно, бавно, започва се с малките величини, защото Бог и Учителят така работят. Следващият етап бе намирането на бивак на Витоша. Учителят го нарече "Ел-Шадай". Това стана през един мъглив зимен ден. Голяма група се спря при Драгалевския манастир. Бяхме смутени и объркани. А Учителят и няколко братя тръгнаха през снега, газещи до коляно на юг от Драгалевския манастир, минаха хоризонтално, пресякоха една долина с рекичка, преминаха от другата страна на една горичка и така стигнаха до поляната с един скалист връх. "Ето едно хубаво място" - отсече Учителят. След тези думи мъглата постепенно се разсея - задуха вятър и тя се вдигна - слънцето огря и ние видяхме, че се намираме на една поляна. Така се откри Бивакът на Витоша. По-късно тук уловихме ручей и аз направих чешма, която четиридесет и пет години след заминаването на Учителя още работи. А сестра Мария Тодорова посади тогава няколко борчета, които сега са високи дървета. До една скала Учителят се облягаше. За да се запазим от вятъра, защото тук бе доста ветровито, решихме да направим ограда. Донесохме камъни, наредихме ги на височина един метър и направихме каменна стена - дувар - във вид на дъга, дълга около тридесет- четиридесет метра. Тази ограда ни пазеше от вятъра и така бяхме на завет. А вятър имаше и тогава, когато времето бе слънчево.
Учителят даде правила за излизане в планините. Забрани ни да пием студена вода и винаги младите отиваха по-рано, наклаждаха огньове, завираха чайниците. Когато основната група пристигаше, чайниците вряха, ние се преобличахме, сваляхме изпотените ризи и си надявахме сухи, които носехме в раниците си. Това ни предпазваше от простуда. И чак тогава пиехме гореща вода. Веднъж на Бивака бяхме петдесет-шестдесет души и един брат запита: "Учителю, ако няма топла вода, как да пием студената?" Учителят ни изгледа: "На глътки и после може да се сложат няколко капки вино." А един приятел с големи мустаци, като чу думата "вино", му се ококориха очите и запита: "Ама можем ли да пийнем и малко вино?" Учителят го погледна, видя голямото му желание да пие вино с разрешението и благословението на Учителя и отсече: "Не, не може!" И с и жест Учителят отсече въздуха. Мустакатият подскочи настрани от жеста Му и изведнъж помръкна. Ние всички се смяхме до насита на тази случка. Накрая и Учителят се засмя, мустакатият приятел нямаше какво да прави и той се засмя непринудено и звучно.
Друг път на Бивака пет-шест братя решихме да се надбягваме. Бяхме млади, с буйна кръв и тя не ни даваше мира. А пък и трябваше да покажем пред младите сестри, кой какво може и колко струва. Отмерихме по права линия едно разстояние и застанахме един до друг. Дойде един възрастен брат да даде сигнал за надбягването. Но ето че дойде и Учителят и каза: "И аз ще тичам!" Като дойде при нас, застана до нас, застина и се вкамени като статуя. Вероятно се съсредоточаваше. Даде се знак. Ние полетяхме с буйната си кръв и млада плът. Но Учителят изхвърча като тапа и пристигна пръв на финала, застана и се огледа, а ние едва бяхме преминали половината разстояние с буйната си кръв и млада плът. Как стана това, не можахме да разберем тогава, а и сега. Ние бяхме по на двадесет и пет години, а Учителят беше шестдесетгодишен. Видяхме само как Той изхвърча, как се движеха краката Му като спици на колело - така бърже, че всичко ни се премрежи пред очите. Накрая Го видяхме там, отсреща, с усмивка да ни посреща. Каза ни: "И аз обичам да се надбягвам..." След малко добави: "Да се надбягвам с времето и с живота на земята."
Когато вървяхме с Учителя, Той така се движеше, като че ли вървеше не по земята, а на десет сантиметра над нея. Стъпваше отмерено, имаше красота и хармония в движенията Му. Движеше се по земята, като че ли стъпваше на нещо меко. Стъпката Му беше еластична и Той се движеше много бързо - така, че ние подтичквахме край Него. Беше забавно да се гледа как ние, младите, пъхтяхме запотени и решени да не отстъпваме от Учителя, а Той се движеше с лекота. В последните Му години на земята вече възрастта даде своя отпечатък. Той започна да се движи бавно и да се изморява. Но това беше вече 1942-44 година - Той бе седемдесет и осем - осемдесет годишен.
Някой път се изкачвахме с една лека кола "Форд" - Учителят и пет- шест души заедно с Него. Тази кола я управляваше един белогвардеец- руснак. Изкачвахме се с колата до паметника на скиора. Слизахме и отсядахме в една малка хижа. След кратка почивка се запътвахме нагоре в планината.
Често се изкачвахме с Учителя на Черни връх. Пазач там бе един добър, гостоприемен българин. Казваше се Гошо. Той отстъпваше на Учителя стаята си. Тя бе чиста и уютна. Ние се настанявахме в .общото спално помещение. Майката на Гошо-хижаря бе така благосклонна към Учителя, че често ни посрещаше с топъл хляб една педя дебел и го поднасяше с тавата, в която бе опечен. Казваше се баба Мария. Познаваше по дух Учителя и благоговееше пред Него. Нито бе чела нещо от Него, нито някой й бе говорил за Словото Му, но го разпозна по Дух и това за нея бе достатъчно. Своето разположение тя предаваше на сина си, пазъчът Гошо. Така че ние бяхме приемани като чакани и любими гости. Имахме много интересни опитности с тях и с Учителя.
През време на войната приятелите направиха от камъни една землянка на Бивака, за да се подслоняват при лошо време. Накрая нещата се изопачиха и там в нея се събираха, там палеха огън и всички се опушваха около този огън, на който трябваше да заври един голям чайник с вода. Седят вътре опушени, като че ли някой нарочно ги е натикал в тази лисича дупка и ги опушва, за да ги принуди да излязат от нея и след това да ги натика в онзи чувал, с който ловците ловят опушени лисици чрез запалени пред лисичи дупки огньове. Така навремето се ловяха лисиците - пред лисичата дупка се запалва огън и се чака тя да излезе или отпред, или от някоя резервна дупка. Във всички случаи лисицата влиза в чувала. Така приятелите седяха в тази землянка и се опушваха. Навън времето е хубаво, слънчево, а те се заврели вътре в нея. Аз никога не съм влизал в тази дупка. Другите говореха, че тази землянка представлява нещо като катакомба на първите християни. Хайде де, къде са първите християни, а къде сме ние и къде е Школата на Учителя! Учителят не позволи такова извращение и опорочаване на нещата. Тогава властите видяха в тази землянка място, където се събират дъновисти, място, където не могат да ги контролират, затова взеха едно неочаквано решение. Докараха войници-трудоваци, наредиха им и те за часове разтуриха землянката, "катакомбата", "лисичата дупка", пренесоха всички камъни на петдесет-шестдесет метра, като ги захвърлиха надолу по склона. Освен това те разградиха онзи дувар, който ние бяхме направили през време на Школата, за да ни пази от вятъра. Всички камъни бяха пренесени от войнишките ръце на българските синове, родени от "българска майка юнашка" и бяха захвърлени на петдесет-шестдесет метра надолу по склона. Така дуварът също бе разрушен. Властите приеха, че чешмата която бе построена е нещо разумно и полезно за туристите. Ние бяхме разгонени оттам. Кои "ние"? Онези, които влизаха в лисичата дупка. А за нас какво остана? За нас остана да се движим по пътеките на Витоша, да бродим по ливадите и склоновете й да се качваме по върховете, да дишаме свободно въздуха и да дочакваме изгрева на слънцето там, където желаехме и можехме да отидем. Така някои бяха освобедени от онази форма, която ги опорочаваше. А Учителят говореше за Чистота и за Свобода на духа и на човешката душа. Та кой изпълни Волята на Учителя? Ето това е най-важното. След това приятелите се прехвърлиха на други места по Витоша. Бяха освободени от онази катакомба и лисича дупка. А кой ги освободи? След време те пак започнаха да посещават Бивака, но вече палеха огън навън, стояха на открито, както през първите години с Учителя и всеки можеше да пие вода от онази чешма, която бе направена преди. Така се върнаха не по собствена воля към първоизточника. Върнаха се чрез друго решение, чрез друга власт, която бе упражнена върху тях. Това също е интересно да се запомни, да се сравни и да му се отдаде заслуженото.
Тук, на този Бивак, имахме много срещи с Учителя, много разговори и много случки за разказване. Стенографите стояха до Учителя и записваха. Брат Боян Боев бе неотлъчно до Учителя. След време дешифрира и записа стенограмите си, и след време те ще бъдат включени в отделна книга: "Разговорите с Учителя на бивака Ел-Шадай". Какво означава думата "Ел- Шадай"? Това е стара дума, която ще намерите в Писанието. Коренът й е санскритски и се употребява и в еврейския език. "Ел-Шадай" означава "Вратата на Бога". Да, "Ел-Шадай" бе вратата на Бога. Това бе мястото на един от входовете на Агарта на Витоша. При тази врата стоят ангели с меч и не допускат опорочаване, опошляване и извращение на това свято място. Те са пазачите на тази врата - в ръцете си държат мечове и се подчиняват на върховния пазител на този храм. Те се подчиняват и изпълняват Волята Му. Кой е този върховен повелител на Агарта? Това е Всемировият Учител на Всемирното Велико Бяло Братство - Беинса Дуно. Той управлява цялата Вселена. Амин!
