В отношенията си учениците трябва да спазват онова вътрешно правило за чистотата: чистота в мисли, в чувства и в действия. Чак тогава отношенията им ще бъдат правилни. Но това не винаги ставаше така. Ние бяхме седнали на различни места в Школата и бяхме предметно учение както за нас самите, така бяхме и предметни помагала за останалите ученици. Всеки един от останалите беше една част и частица от тази лаборатория, от тази вътрешна лаборатория, където ръката на Учителя преместваше понякога местата ни или самите нас, за да създаде нови условия, за да видим как ще се справим при новите обстоятелства и при новите възникнали противоречия. А това бе много ужасяващо. Заемал си някакво място, смяташ, че то е твое по право, по заслуга и по достойнство. Идва момент когато те преместват на друго място, а твоето място го заема друг и то, което бе най-важното винаги в тези случаи смятахме, че онзи, който заема мястото ни е много по-недостоен от нас самите. И това довеждаше до вътрешна реакция у нас, въздигаше се един свят, един стар свят у нас, който искаше да се бори с всички допустими и недопустими средства, за да защити себе си, а в случая да защити и запази мястото, което е заемал. Сега четейки от страни това може да изглежда наивно и смешно, но тогава нещата бяха другояче, тогава бе въпрос на живот и смърт както казват някои. Само онзи, който е бил в Школата, който е вкусил и пил от словесното мляко от Словото на Учителя знаеше да цени своето място и го отстояваше. Говоря за онези, които бяха вкусили от тази Небесна Благодат и за онези, които знаеха да ценят и да отстояват. За онези, останалите, които идваха да слушат една-две беседи, те отново си заминаваха по пътя и потъваха в житейските грижи, за тези хора аз изобщо не говоря. А онези, които ни бяха посетили не бяха малко, дори и ония, които останахме при Учителя бяхме малко, а многото и мнозината идваха, престояваха и ни напускаха. Онези, които бяха останали отстояваха правото си на присъствие в Школата.
Савка Керемидчиева бе получила привилегията и отстояваше мястото си на най-приближената до Учителя. Бореше се за него по всички правила на една жена, която ревнуваше и не позволяваше някой да пристъпи при
Учителя освен посредством нея и чрез нейно застъпничество. А такива случаи имаше много. Но Учителят се противопоставяше и аз лично бях свидетел много пъти как той я скастряше с непривичния за него остър тон. Но винаги на място и с подходящи думи. Тя се отдръпваше и оставяше временно Учителят свободен да приема когото иска и пожелае. Но после отново се приближаваше и се опитваше да се налага на Учителя с някое свое мнение Това бе загадка за мнозина, а аз винаги реагирах на подобни неща и сме имали доста спречквания по този въпрос. Тези спречквания преминаваха понякога в свада и Учителят се намесваше и укоряваше и двете ни и ни даваме задача да се справим със себе си, със състоянието си и да се справим сами със създалото се конфликтно положение. В беседите си той бе дал огромно знание и методи да се справим с тези дисхармонични състояния. Но тук ние не можехме да приложим тези негови методи и се оказа, че ние не пасваме с нашите постъпки към живота на Словото. А Словото пасваше идеално към живота на Учителя, защото той бе образец и изпълнител на това Слово -Чистота и Светлина.
Веднъж ми каза: „От вън ти изглеждаш много мека, но от вътре си твърда и понякога остра. В това отношение си приличате със Савка, защото и тя е от вън мека. Но и много се различавате. Ти като направиш нещо интересуваш се от ефекта, който е произведен. А пък Савка се интересува от това пали е постъпила умно. Тя иска да кажат, че постъпката й е умна. Твоето е хубаво. Савка работи с разума, а ти с разсъдъка си. Важното е да решите правилно задачите си".
Отново съм пред Учителя и той споделя с огорчение: „Савка има материал да работи три години, а се обленява и не работи. Само Паша работи" И той го каза с такава болка и с такова велико огорчение, че на мен тутакси ми се прииска да стана, да отида и да свърша работата на Савка. Това беше само подтик, но знаех, че това нещо нито може да стане сега, нито после, защото моето място бе друго, а мястото на Савка бе да стои и да записва свещените думи на Учителя. Това бе нейното място и нейната работа, за която бе дошла в Школата. Това бе идеалът на нейната душа и това бе нейното свещено начало в живота й.
След време тя извади изреченията на Учителя, написа ги в една хубава тетрадка с хубав почерк, подреди ги както тя умееше да прави добре и веднъж както бяхме на Рила тя пристъпи при Учителя и бе решила да му направи подарък: „Учителю, ето подарявам ви Свещените думи, които ми дадохте". Протегна ръка и поднася подвързана тетрадка. Учителят я изгледа строго, скара се и я изпъди. А на мен, която бях до него, каза: „Това, което е мое няма защо да ми го подарява обратно". Тук имаше упрек, имаше обида и огорчение от непознаването на окултния закон. Савка възприе това като голяма трагедия и срам, защото бе изказано пред други свидетели. Смяташе, че за нея повече живот в Братството няма и че не може да понесе такъв голям срам, защото смяташе, че единствено тя имаше привилегия да получава свещените слова, а ето Учителя реагира по такъв начин и отхвърли тетрадката й. Да, тя тръгна надолу по пътеката, слезе към езерото и тръгна да се дави и да сложи край на живота си. Заяви на всеослушание, че отива да се дави. Учителят стоеше невъзмутим. После сестрите Аламанчеви, нейните приятелки, тръгнаха след нея, за да я спасяват и да я убеждават да не прави това. Разбира се тя не се удави, а Учителят нямаше да допусне това. Тя не се удави, но се удави нещо друго в нея. Удави се именно онова нейно убеждение, че тя е единствената, незаменяемата, чрез която се дават скри-жалите на Учителя. Ние, останалите гледахме, слушахме и недоумявахме. Нещата се развиха така, че тя не си довърши работата и ето изминаха тридесет години от заминаването на Учителя и нейните тефтерчета са разпръснати и онези свещени думи на Учителя още не са подредени, не се подготвени да се отпечатат. Ето, това е, което се удави в езерата. А кое остана? Останахме ние, другите около нея, останаха онези, които трябва да довършат нейната работа. А това бе една работа за Бога. А незаменяемата си отиде без да си свърши работата, за която бе дошла.
